Определение № 3555 от 15.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4359/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. А. Б. от [населено място] срещу определение № 1870 от 20.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1866/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 11908 от 31.05.2023 г. по гр. д. № 2521/2023 г. на Софийския градски съд за връщане на исковата му молба, по която е образувано производството по делото на основание чл. 130 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което иска отмяната му. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по делото е образувано по искова молба от К. А. Б. срещу Г. П. Й., в която са изложени твърдения, че в жилищната сграда, находяща се на [улица], има портиерско помещение, за което ответницата се е снабдила с документ за собственост. Ищецът твърди, че е управител на етажната собственост на сградата, в която процесното портиерско помещение се явява обща част и следва да бъде осигурен достъп до него. Иска съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да предостави достъп до жилището. С разпореждане от 18.01.2022 г. исковата молба е оставена без движение и на ищеца е указано в едноседмичен срок да посочи дали предявява иск от свое име или от името на етажните собственици. С молба е уточнено името на ответницата – М. В. К., и е посочено, че искът се предявява от името на етажните собственици, тъй като портиерското помещение е обща част, а управителят представлява собствениците. С разпореждане от 12.12.2022 г. на ищеца е дадена последна възможност за изпълнение на указанията, дадени с разпореждането от 18.01.2022 г. С молба от 16.01.2023 г. същият е представил данъчна оценка и копия от нотариалните актове, поради което, с оглед цената на иска делото е прекратено и изпратено по подсъдност на Софийския градски съд. С разпореждане от 16.03.2023 г. съдът е указал на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба като посочи имена и адреси на етажните собственици и всеки един от тях, на каква идеална част е собственик, съответно, за които претендира установяване на права. В отговор на това разпореждане същият е посочил, че по закон представлява всички собственици и е посочил имената им, като е представил и протокол от проведено общо събрание на етажните собственици, на което е избран за управител. С разпореждания от 30.03.2023 г. и 18.05.2023 г. съдът е дал указания за отстраняване нередовности на исковата молба, включително с подробни и изчерпателни разяснения относно представителната власт на лицето, предявяващо иска от името на всички етажни собственици, и на ищеца е дадена възможност да посочи дали предявява иска от свое име, като формулира надлежен петитум. В отговора си от 25.05.2023 г. същият отново е посочил, че искът е предявен от етажните собственици, чрез него като управител, и той има правото да ги представлява по силата на законови разпоредби, както и по силата на протокол от проведеното на 22.05.2023 г. общо събрание. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че разпореждането, с което е върната подадената искова молба поради неотстраняване в срок на нередовностите, въпреки дадените от съда указания, е правилно. В случая е предявен иск по чл. 108 ЗС и съгласно чл. 41, вр. чл. 23, ал. 3 и ал. 4 ЗУЕС, за да може управителят да представлява етажните собственици в това производство, същият следва да представи пълномощно, по силата на което е упълномощен от общото събрание да представлява етажните собственици. Представеният по делото протокол от общото събрание на етажните собственици не удостоверява наличието на валидно упълномощаване, тъй като същият е подписан само от управителя, като присъствал на събранието. Междувременно, поради извършване на процесуални действия по делото от лице, за което няма данни за валидно учредена представителна власт, указанията по редовността на исковата молба са изпратени и до останалите ищци – етажни собственици. Изпратените съобщения са се върнали с отбелязване, че не са ищци по делото и не желаят да бъдат ангажирани по никакъв начин (съобщенията до Н. Г. и В. Р.), и с отбелязване, че лицето не живее на адреса (съобщението до П. М.), което разколебава удостоверителното волеизявление на ищеца, отразено в протокола, че същият разполага с представителна власт да представлява останалите етажни собственици. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е по реда на чл. 109 ЗС да се предяви иск за преустановяване на противоправно въздействие върху общи части на сграда, която е в режим на етажна собственост, като целта на иска е да се преустановят действията, чрез които един от етажните собственици пречи на останалите да ползват общите части според тяхното предназначение; Правилно ли е да се квалифицира процесният иск като такъв по чл. 108 ЗС; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да даде правилна правна квалификация на иска и длъжен ли е да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства; 3. При заявено и поддържано от ищеца основание в исковата молба и изготвен неточен доклад на първоинстанционния съд (сгрешена правна квалификация), може ли въззивната инстанция да върне делото за ново разглеждане по чл. 270, ал. 3 ГПК, приемайки че Софийският градски съд се е произнесъл по непредявен иск; 4. Има ли правомощия въззивната инстанция да поправя грешната правна квалификация в доклада на първостепенния съд по реда на чл. 270, ал. 3 ГПК, или той е длъжен да отстрани процесуалното нарушение като изготви нов доклад по чл. 146 ГПК, давайки прецизна правна квалификация на предявените искове; 5. Следва ли сгрешената правна квалификация, направена от първоинстанционния съд, да се счита за „непредявен иск“, при положение че ищецът е направил пълно и точно описание на обстоятелствата, върху които искът се основава и решаващият съд не е въвел нови (незаявени) обстоятелства в постановения от него акт; 6. Необходимо ли е председателят на етажната собственост да бъде изрично упълномощен от нея, за да предяви иск по чл. 109 ЗС срещу член на етажната собственост. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите пет поставени въпроса са неотносими към изводите на въззивния съд за прекратяване на производството по делото поради неотстраняването на констатирани нередовности на исковата молба, а не поради недопустимост на предявения иск, поради което тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. От друга страна, така както са поставени, въпросите предполагат разгледан по същество правен спор, по който съдът е дал правна квалификация на иска и се е произнесъл с решение. В настоящия случай до такова произнасяне не се е стигнало, тъй като производството е прекратено поради преценка за нередовност на исковата молба. Последният поставен въпрос е обуславящ изхода на делото, но същият е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 12 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 1403/2020 г., II г. о. В това решение е прието, че разпоредбата на чл. 23, ал. 4 ЗУЕС се явява специален закон по отношение регламентацията на процесуалното представителство на етажните собственици. Когато с исковата молба се търси защита на вещно право, освен общите изисквания за редовност, установени с чл. 127 и чл. 128 ГПК, приложимо е и изискването за вписване съобразно чл. 114, ал. 1, б. „в“ ЗС с произтичащата от това необходимост исковата молба да удовлетворява изискванията и на чл. 12, вр. с чл. 6 ПВ. Следователно, по делата за защита на вещни права се изисква в титулната част на исковата молба да бъдат посочени имената, ЕГН и адресите на собствениците на самостоятелни обекти в сградата в режим на етажна собственост, както в случаите, когато те са ответници (с оглед извършване на вписването при действащата персонална система на вписванията), така и в случаите, когато те са ищци. В последния случай по силата на чл. 23, ал. 4, изр. 2 ЗУЕС в хода на делото индивидуализираните собственици може да бъдат представлявани от председателя на управителния съвет (управителя; лицето по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС) - при условие, че е налице нарочно взето решение от общото събрание. В настоящия случай не е налице решение на общото събрание на етажните собственици, удостоверяващо наличието на валидно упълномощаване на управителя, поради което в съответствие с така посочената практика на ВКС въззивният съд е приел, че исковата молба е нередовна и подлежи на връщане. Обжалваното определение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,