Определение № 189 от 02.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2622/2015 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба вх. No 3496/25.03.2015 год. на Н. Б. Г. от [населено място] чрез процесуалния представител адв. С. С. – АК Р. с искане да се отмени Определение Nо 374 от 10.03.2015 год. по ч.гр.д. Nо 39/2015 година на ОС-Русе. С частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, постановено при допуснати нарушение на процесуалните правила касаещи анализ и е необосновано .Иска се отмяната му и връщане на делото на районния съд за разглеждане по същество. С изложения към частната касационна жалба искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се обосновава с довод, че по въпроса за изясняване фактическата обстановка в пълнота, определението на съда е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика по Определение No 279/22.02.2013 година по гр.д.No 1008/2013 година на ВКС- IV отд. и Решение No 34/22.02.2012 година по гр.д.No 652/2011 година на ВКС- II отд. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК с довод, че материално-правните въпроси „допустимо ли е ощетяването на един наследник по закон в полза на друг наследник по закон и последния губи ли правото си на запазена част и ако е пропуснат срока по чл. 37 от ЗН, ощетеният наследник по закон губи ли правото си да потърси обезщетение от приобретателя, тъй като прехвърлителят не може да бъде държан отговорен поради смъртта си “, както и по процесуалния въпрос „липсата на мотиви за прекратяване на едно производство или за отхвърляне на иска, съставлява ли необоснованост на съдебния акт и какви следва да бъдат последиците от това“ са от съществено значение. Върховният касационен съд-състав на второ отделение на гражданската колегия намира: Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 278 ал.1 ГПК, насочена е срещу обжалваем по реда на чл. 274 ал.3 т.1 ГПК съдебен акт и е процесуално допустима. След преценка на данните по делото и наведените основания за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав намира, че обжалване пред касационния съд не може да се допусне. Съдебното исково производство е образувано по иск, квалифициран от ищца по чл. 59 във вр.с чл. 55 и 26 ЗЗД, чл. 28 ЗН и сл. ЗН, с който иск ищцата Н. Б. Г.- като наследник по закон на покойния Б. А. Т. е поискала да и бъде присъдено обезщетение в размер на сумата 7 000 лв., поддържайки теза, че в резултат на Саморъчно завещание на Б. Т./ поч. 02.01.2003 година / в полза на съпругата му С. Р. Т. / поч. 01.01.2005 година / на ½ идеална част от апартамент в [населено място] и извършена от същата разпоредителна сделка в полза на ответника по делото В. Й. Й. на целия апартамент, е ощетена като наследник със запазена в размер на посочената сума и счита, че частният правоприемник по сделката от 19.08.2004 година – ответника по иска, следва са бъде осъден да и заплати претендираното обезщетение. С определение постановено по чл. 130 ГПК, районният съдия е прекратил производството по така заявения иск и е върнал исковата молба с мотив, че искът е предявен от и срещу ненадлежна страна. Изложените мотиви на първоинстанционния съд са в насока, че ищцата не е пасивно легитимирана да предяви исковете по чл. 26 ЗЗД и чл. 30 ЗН, тъй като 1./искът по чл. 26 ЗЗД може да се предяви само от лице –което е страна по сделката, но не и от лице което не притежава правото на собственост и 2./ търсената компенсация за накърнена запазена част, когато имотът е разпореден в полза на трето лице не може да се търси, ако не е реализирана възможността на чл. 37 ЗН срещу прехвърлителя. С обжалваното определение, окръжният съд е потвърдил определението на първата инстанция, излагайки мотиви в насока, че след като ищцата не е реализирала правото си на възстановяване на запазената част с иска по чл. 30 ал.1 ЗН, а успешното провеждане на този иск е процесуална предпоставка за допустимостта на иска, заявен на основание хипотеза на неоснователно обогатяване. При тези мотив на инстанциите по същество, при които основните разрешени правни проблеми засягат единствено надлежната материално-правна легитимация на ищцата да води иска като форма на защита на лично субективно право и възможността принципно да се предяви иск на основание неоснователно обогатяване преди да е установено вземането на ищцата, като наследник по закон по съответния за това исков ред, поставените въпроси 1./ за изясняване фактическата обстановка в пълнота; 2./за допустимостта при ощетяването на един наследник по закон в полза на друг наследник по закон, последният губи ли правото си на запазена част и ако е пропуснат срока по чл. 37 от ЗН, ощетеният наследник по закон губи ли правото си да потърси обезщетение от приобретателя, тъй като прехвърлителят не може да бъде държан отговорен поради смъртта си и 3./ липсата на мотиви за прекратяване на едно производство или за отхвърляне на иска, съставлява ли необоснованост на съдебния акт и какви следва да бъдат последиците от това, не могат да обусловят извод за допускане на касационното обжалване.Тези въпроси са неотносими към спора за допустимост на иска. Неоснователното разместване на блага предполага доказано твърдение за наличие на фактическо/ без правно основание/ разместване на имущество на имуществената сфера на ищец в патримониума на страната-ответник. В случая, съдилищата са ценили, в рамките на проверката за допустимост на иска по чл. 130 ГПК, че като надлежна страна ищец в съдебното исково производство, заявено на основание чл. 55 и сл. ЗЗД, лицето, която търси защита на свое субективно материално право, е това което има твърдения за съществуващо защитимо право, а не за такова, което потенциално би съществувало при определени условия. Както са констатирали и инстанционните съдилища, в хипотезите, когато наследодателят се разпорежда изцяло с имуществото си по силата на универсално саморъчно завещание, наследникът по закон би имал права по отношение на наследството само и доколкото е провел успешни иска за възстановяване на накърнената му запазена част по чл. 30 ал.1 ЗН. Този иск е конститутивен и само въз основа на влязло в сила позитивно решение по този иск за наследникът по закон би имал признато вземане от наследството, и само в тази хипотеза разпореждане от страна на наследника по завещание с цялото наследство, би било от категорията на неоснователното разместване на имущества, като основание за иска по чл. 55 и сл. ЗЗД. Преценката на решаващия съд при проверка допустимостта на иска по чл. 130 ГПК касае именно проверка на наличие на твърдения за факти, които следва да се ценят в контекста на конкретна правна норма за наличие на накърнено / при заявения осъдителен иск / субективно материално право .Поставените въпроси по чл. 280 ал.1 ГПК относно значението на проблема за изясняване на фактическата обстановка, за мотивиране на съдебното решение / определение/, както и тези за принципната възможност на съдебна защита на наследника по закон, когато наследодателят се е разпоредил със цялото свое имущество, не касаят проблемите на допустимостта на иска, а въпросите на неговата основателност, поради което се явяват и неотносими като такива по см. на чл. 280 ал.1 ГПК, съгласно разясненията на т.1 на ТР 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, състав на ВКС-второ отделение на гражданската колегия