Определение № 74 от 08.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1878/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от М. Т. С., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивното решение № 24/01.02.2023г., поправено с решение №37/16.02.2023г. на Окръжен съд – Сливен по в.г.д.№ 528/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Окръжен съд – Сливен е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Нова Загора, с което е отхвърлен предявения от М. Т. С. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата от 10 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. За да постанови този резултат, съдът приел, че фактическата обстановка е надлежно установена от събраните по делото доказателства. По отношение на същата препратил към първоинстанционното решение и приел за установени следните факти: Образуваното срещу ищеца ДП №2197/2018г. пор.№189/2018г. по описа на Окръжна прокуратура – Сливен е приключило с влязла в сила осъдителна присъда № 5/22.04.2021 г. по НОХД № 601/2019 г. на Окръжен съд – Сливен, с която подсъдимите П. Т. С. и М. Т. С. били признати за виновни и осъдени за престъпления по чл.278, ал.6, предл. последно от НК във вр. с чл.54 от НК, като им били наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от по 3 години и глоба в размер от по 3000 лв. С присъдата, на основание чл.278, ал.7 от НК, бил отнет в полза на държавата предметът на престъпното посегателство. Присъдата била потвърдена с Решение № 64/29.10.2021 г. на Апелативен съд – Бургас В.Н.Д.№ 20212000600139/2021 г. и решение № 20/25.02.2022 г. на ВКС по КНОД №1083/2021г. Съдът посочил, че горните обстоятелства се установяват и от представената по делото справка за съдимост на М. Т. С. от 27.07.2022г., както и от представените по делото писмени доказателства: постановления на Окръжна прокуратура – Стара Загора, Окръжна прокуратура – Сливен, Апелативна прокуратура – Пловдив и ВКП; К.Н.Д. № 1083/2021 г. на ВКС; ВНОХД № 139/2021 г. и ВЧНД № 20/2020 г. на БАС; ДП № 3063М 482/2018 г. на РУ на МВР - Нова Загора (папка 1) и Сл.д. № 34/2018 г. на ОСО при ОП - Сливен (папка 2 и 3). Въззивният съд приел, че вредите, чието обезщетение се претендира произтичат от привличането на ищеца М. С. като обвиняем по две досъдебни производства – ДП 349зм-96/2018г. на ОД на МВР – Стара Загора и ДП №34/2018г. на ОД на МВР – Сливен, по които не му е била дадена възможност да се запознае своевременно с постановените от прокуратурата актове и да ги обжалва. С посочените действия било нарушено правото на защита на ищеца, от което същият претърпял неимуществени вреди – болки и страдания: унижение и чувство на безпомощност; силен психоемоционален стрес и дълбока емоционална травма. Въззивният съд посочил, че за да бъде уважен така предявения иск, е необходимо по делото да бъде установен факта на повдигане на обвинение на ищеца, по което същият е бил оправдан; претърпените болки и страдания и причинно следствената връзка между тях и повдигнатото му обвинение. Съдът приел, че в конкретния случай, в представения по делото заверен препис от Протокол за претърсване и изземване от 23.03.2018г. по ДП №96/2018г. на ОД на МВР – Стара Загора били описани извършените от разследващия орган действия по претърсване и изземване на вещи, но не и такива за повдигане на обвинение на М. С. за извършено престъпление, нито за определяне на мярка за неотклонение. С оглед на това направил извод, че по делото не е установено ищецът да е имал качеството обвиняем по ДП №96/2018г. на ОД на МВР – Стара Загора. Посоченото обстоятелство обосновало извода му за липса на основания за търсене на отговорност от ответника по делото. В тази връзка съдът посочил още, че не е обвързан от становището на Апелативната прокуратура – Пловдив обективирано в постановление от 08.01.2020г. относно това, че въззивникът е бил привлечен като обвиняем по ДП №96/2018г. на ОД на МВР – Стара Загора по реда на чл.219, ал.2 от НПК със съставяне на протокола за първото неотложно действие. По отношение на ДП №34/2018г. на ОД на МВР – Сливен съдът посочил, че по него е постановена осъдителна присъда по отношение на ищеца, поради което липсват основания за търсене на отговорност по ЗОДОВ от Прокуратурата на Република България. Допълнително съдът изложил, че в хода на производството ищецът не е представил никакви доказателства за претърпените от него болки и страдания от воденото досъдебно производство. По тези съображения намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационното обжалване по следните съображения: Ищецът е бил привлечен като обвиняем и третиран като такъв още със започване на действията по претърсване и изземване, което е установено от представения по делото протокол, независимо, че в същия не са попълнени необходимите реквизити. Не му е била осигурена възможност да упражни правото си на защита, тъй като издадените в хода на производството постановления на Прокуратурата не са му били предоставени, респ. не му е била предоставена възможност да упражни инстанционен контрол по отношение на същите. Твърди още, че съгласно разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ на обезщетение подлежат всички вреди, които са резултат от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, която има материолноправен характер и предвижда обезщетение за претърпените от ищеца вреди от нарушение и на чл.13 от Конвенцията – Право на ефективна защита, и на чл.8 от Конвенцията – Право на зачитане на личния и семеен живот. Излага, че по тези въпроси липсва практика на ВКС и разрешаването им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото, което е основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.288 от ГПК и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда и по отношение на които са налице предвидените в чл.280 от ГПК допълнителни основания. Касационната инстанция извършва проверка само в рамките на касационните доводи и по поставените въпроси. Съдът не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, различен от посочения от жалбоподателя, освен ако той не е свързан с нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, респективно с неговата очевидна неправилност. Касационната инстанция може само да конкретизира, преформулира или уточни поставения от страната въпрос, но не и да го определи въз основа на касационните оплаквания или от посочените съдебни актове. В конкретния случай, в изложението на касационните основания не са формулирани въпроси, които са от значение за изхода на конкретното дело и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, ЕС или са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. В същото са наведени единствено оплаквания за неправилност на изводите на съда във връзка с наличието на предпоставките за уважаване на предявения иск и за установеното нарушение на чл.8 и чл.13 от ЕКЗПЧОС. Несъгласието на страната с направените изводи по естеството си е възражение, което подлежи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 288 от ГПК. Касаторът претендира допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №457/25.06.2010г. по г.д.№1506/2009г. на ІV г.о.; решение №50152/16.11.2022г. по г.д.№4455/2021г. на ІІІ г.о.; решение №66/11.02.2014г. на ОС – Плевен по г.д.№1056/2013г. и с решение №21/26.10.1995г. по к.д.№18/1995г. на Конституционен съд на Република България по отношение на приетото от съда, че ищецът следва да доказва претърпените от него вреди от незаконосъобразните действия, от които се оплаква. Твърди, че при деликт вредата се предполага до доказване на противното /чл.45, ал.2 от ЗЗД/, а съгласно трайно установената съдебна практика по ЗОДОВ след като е доказано действието, доказани са и вредата и причинната връзка. Изложените от касатора доводи са свързани с начина на доказване на вредите по исковете по ЗОДОВ. Този въпрос е включен в предмета на спора, но е без значение за крайния му изход. Въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска поради липса на незаконосъобразни действия на Прокуратурата на Република България, които да са причинили твърдените от ищеца вреди. С оглед на тези мотиви, разглеждането на поставения въпрос по същество от състава на ВКС, независимо дали отговаря на условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, няма да доведе до промяна в крайния резултат по спора, поради което по отношение на него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалването. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,