Определение № 541 от 12.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 963/2011 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Г. М. срещу решение № 869 от 26.05.2011г. по т. дело № 562/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което след частична отмяна на решение № 56 от 22.06.2010г. по гр. дело № 1/2010г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 171 000 лв. като платена на отпаднало основание поради разваляне при условията на чл. 87, ал. 2 ЗЗД на два договора за продажба на стари танкове, сключени съответно на 30.07.2009г. и 10.08.2009г., ведно със законната лихва, считано от 23.12.2009г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 10 000 лв. – разноски, направени за въззивното производство. К. прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът, вместо да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо /произнесено по непредявен иск/ и върне делото на първата инстанция на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, се е произнесъл по съществото на спора, без да има основание за това. Релевирани са евентуални доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ „в кои случаи неправилната правна квалификация води до недопустимост на съдебния акт като такъв, постановен по непредявен иск и в кои случаи до отмяна на съдебния акт поради неправилно приложение на материалния закон“ – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 673/29.09.2009г. по гр. д. № 2868/2008г. на ВКС, ГК, III о., решение от 25.03.2010г. по гр. д. № 1127/2010г. на ВКС, IV о., ППВС № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г.; въпросът се решава противоречиво от съдилищата – решение № 25/12.02.2001г. по гр. д. № 536/2000г. на ВКС, II г. о., решение от 14.11.2005г. по гр. д. № 2038/2005г. на СГС, IV-В отд., решение № 504/01.07.2004г. по т. д. № 749/2004г. на ВКС, I т. о., решение № 1218/27.12.1999г. по гр. д. № 1129/1999г. на ВКС, II г. о., решение № 577/21.06.2000г. по гр. д. № 1793/1999г. на ВКС, III г. о., определение № 729/20.11.2009г. по т. д. № 545/2009г. на ВВКС, ТК, II т. о., решение № 911/20.10.2005г. по т. д. № 191/2005г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 79/15.02.2011г. по т. д. № 956/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.; 2/ въпросите за съдържанието на съдебния акт и представлява ли обсъждане на доводите на страните посочването им в решението, но неизлагането на конкретни правни съображения по същите са решени в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК, решение № 752/18.11.1988г. по гр. д. № 637/1988г. и решение № 1323/26.10.1999г. по гр. д. № 612/1999г. на ВКС; 3/ въпросът „длъжен ли е въззивният съд да направи подробен доклад по делото, в който да посочи всички възражения на страните“ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 273 ГПК; 4/ въпросът „има ли право кредиторът да развали договора, ако е неизправна страна по него“ се решава противоречиво от съдилищата – определение № 515/11.05.2010г. по гр. д. № 716/2010г. на ВКС, IV г. о., решение от 10.03.2008г. по в. гр. д. № 859/2007г. на ОС Русе, решение № 277/02.03.2000г. по гр. д. № 1350/1999г. на ВКС, V г. о., решение № 1279/28.10.1999г. по гр. д. № 553/1999г. на ВКС, V г. о.; 5/ въпросът „дали издаването на данъчна фактура от кредитора – ответник представлява конклудентно действие за приемане на изпълнението и дали освобождава длъжника – ищец от отговорността му за неизпълнението на сделката“ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; 6/ по отношение на въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с определение № 77/09.02.2009г. по т. д. № 523/2008г. на ВКС, ТК и решение № 559/17.05.1993г. по гр. д. № 1724/1992г. на ВКС, IV г. о. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Въззивният съд е приел за неоснователен доводът на въззивника – ответник по иска [фирма] за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск. Изложил е съображения, че с оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът дължи произнасяне само по правопораждащите фактически твърдения, изложени в исковата молба, от които се черпи претендираното право, както и че определянето на действителното основание на спорното материално право следва да се извърши от съда въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и от заявеното в петитума искане за съдебна защита. Според решаващия съдебен състав, когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, не е налице произнасяне по непредявен иск, а неправилно приложение на материалния закон, правната последица от което е отмяна на неправилния съдебен акт, а не обезсилването му. При тази хипотеза въззивният съд е длъжен да определи правилната правна квалификация на заявеното спорно право и след като обсъди събраните доказателства и доводи на страните и изложи собствени мотиви относно основателността на иска, да реши спора в съответствие с действителното правно основание. Въз основа на посочените съображения въззивната инстанция е приела, че решението е неправилно, а не недопустимо. Въззивният съд е определил правното основание на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Решаващият съдебен състав е установил, че правоотношението между страните е възникнало на основание валидно сключени два договора за продажба на стари танкове, към които се прилагат нормите на Закона за експортния контрол на оръжия и изделия и технологии с двойна употреба /ЗЕКОИТДУ/, с оглед предмета на сделките. Констатирал е, че плащането на остатъка от договорената цена от купувача на продавача е извършено със забава от седем дни, поради което продавачът е имал право да се позове на разпоредбата на чл. 2.4. от договора и да откаже да приеме сумата като просрочена. Вместо да реализира това право като възрази и направи изявление, че счита договора за прекратен, той е приел сумата и в същия ден издал данъчна фактура, с което конклудентно действие ответникът – продавач е потвърдил, че не е загубил интерес и че приема извършването на сделката въпреки закъснялото плащане. В подкрепа на този извод въззивният съд се е позовал и на двете кредитни известия от 24.09.2009г., в които ответникът декларирал, че сделките не са били осъществени и цялата цена подлежи на връщане. Съдебният състав е приел, че възражението на ответника относно непредставянето на индивидуално разрешение за сделките като основание за ангажиране на отговорността на ищеца за неточно изпълнение е направено в допълнителна въззивна жалба, депозирана след изтичане на преклузивния срок по чл. 259 ЗЗД. Независимо от това е констатирал, че по делото няма никакви доказателства в подкрепа на твърдението му, че предвиденото разрешение за сделките е било издадено много по-късно. След установяване, че ищецът е изпълнил задължението си за плащане на остатъка от цената по първия договор и цялата цена по втория договор със забава, приемане на плащането от ответника и осчетоводяване на сумите, непредаване на ищеца на договорените стоки въпреки отправените му покани и продажбата им на трето лице, въззивният съд е направил идвод, че изпълнението на договора е станало изцяло невъзможно поради виновното поведение на ответника, което е дало основание на ищеца да развали договора с исковата молба. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът „в кои случаи неправилната правна квалификация води до недопустимост на съдебния акт като такъв, постановен по непредявен иск и в кои случаи до отмяна на съдебния акт поради неправилно приложение на материалния закон“ се отнася до оплакването за недопустимост на въззивния съдебен акт. Този въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, или ако съдът е бил десезиран. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. Като е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешна правна норма, въз основа на което е направил извод, че не е налице произнасяне по непредявен иск, а неправилно приложение на материалния закон, чиято правна последица не е обезсилване на решението, а отмяна на неправилния съдебен акт, въззивният съд се е съобразил с постоянната практика на ВКС. Позоваването от касатора на противоречие с конкретни съдебни актове на ВКС е неоснователно, тъй като различният изход на делата се дължи на различния начин на процедиране и различната фактическа обстановка по тях. По посочения правен въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като дори и да е имало противоречива съдебна практика, същата е уеднаквена от ВС и ВКС. Въпросът „представлява ли обсъждане на доводите на страните посочването им в решението, но неизлагането на конкретни правни съображения по същите се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди всички релевирани от страните доводи“ и въпросът за съдържанието на въззивния съдебен акт се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди релевираните от страните доводи. В допълнителната въззивна жалба, с която се отстраняват нередовностите на основната въззивна жалба въззивникът е релевирал доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт: 1/ неправилен е изводът на съда, че сделката не е прекратена с изтичането на срока, тъй като не е породила действие между страните; 2/ неправилна е преценката, че при липса на съответно разрешение сделките не са породили права и задължения за страните и даденото подлежи на връщане в пълен размер на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като в тази насока въззивникът твърди от една страна, че нито в исковата молба, нито в допълнителната искова молба ищецът не е твърдял, че сделката е нищожна, а от друга страна, подписаният договор не може да бъде нищожен поради факта, че към него не е приложено разрешение от Междуведомствената комисия. Във въззивното решение Софийски апелативен съд е приел за основателен довода на въззивника, че първоинстанционният съд в противоречие на ГПК е приел, че договорът противоречи на закона, при положение, че нито една от страните не се е позовала на такава нищожност. Решаващият съдебен състав е изразил становище, че сделката не е нищожна, и е приел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че сделката не е породила действие между страните. По отношение на въпроса дали сделката е прекратена с изтичането на срока за плащане на цената на стоките във въззивното решение са изложени подробни съображения. При тези данни настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд е обсъдил релевантните въпроси, доказателства и доводи на страните в рамките на ограниченията във въззивната жалба съгласно разпоредбата на чл. 269 ЗЗД. Д. на касатора, че въпросът за задължението на въззивния съд да направи подробен доклад по делото, в който да посочи всички възражения на страните, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, п равният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Относно посочения от касатора релевантен процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, която не се налага да бъде променяна. В конкретния случай в протокола от публичното съдебно заседание на 27.04.2011г., на което са присъствали процесуални представители на страните, е отразено, че е извършен доклад на делото, но процесуалните представители на страните не са изразили становище по доклада, а изрично са заявили, че нямат доказателствени искания. Неоснователен е и релевираният от касатора довод, че въпросът „има ли право кредиторът да развали договора, ако е неизправна страна по него“ се решава противоречиво от съдилищата. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, з а да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 515/11.05.2010г. по гр. дело № 716/2010г. на ВКС, IV г. о. не е от категорията на актовете по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а по отношение на решение от 10.03.2008г. по в. гр. дело № 859/2007г. на ОС Русе не са налице данни, че е влязло в сила. Различният изход на споровете в настоящото решение, решение № 277/02.03.2000г. по гр. дело № 1350/1999г. на ВКС, V г. о. и решение № 1279/28.10.1999г. по гр. дело № 553/1999г. на ВКС, V г. о. се дължи на различна фактическа обстановка. Приетото в обжалваното въззивно решение, че ищецът е изпълнил задължението си за плащане на цената със закъснение от 7 дни, ответникът приел плащането и осчетоводил сумите, но въпреки отправените покани не предал на ищеца договорените стоки, а ги продал на трето лице, и направеният въз основа на това извод, че изпълнението на договора е станало изцяло невъзможно поради виновното поведение на ответника /продавача/, в резултат на което за ищеца е възникнало правото да развали договора, са в съответствие с постоянната практика на ВКС, че потестативното право за разваляне на договора принадлежи на изправната страна. Когато кредиторът /продавачът/ приеме забавеното изпълнение /забавеното плащане на цената на стоката/, не може да се позовава на прекратен договор поради забавено изпълнение, нито може да иска развалянето му поради неизпълнение от страна на длъжника. Ако кредиторът /продавачът/ от своя страна не изпълни задължението си за предаване на стоката, въпреки поканата на купувача, за последния възниква правото да развали договора и да претендира връщане на даденото. По въпроса за доказателствената стойност на издадената от кредитора данъчна фактура е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 166/26.10.2010г. по т. д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 30/08.04.2011г. по т. д. № 416/2010г. на ВКС, ТК, І о., решение № 96/26.11.2009г. по т. д. № 380/2008г. на ВКС, ТК, І о., решение № 92/07.09.2011г. по т. д. № 478/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 211/30.01.2012г. по т. д. № 1120/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други, съгласно която отразяването на фактурата в счетоводствата на страните по сделката, включването й в дневниците за покупко-продажба по ДДС и отразяването на сумите от данъчните основи за съответния данъчен период в данните на справките-декларации представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. Дори фактурата да не съдържа всички предвидени в ЗСч реквизити и да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото. Като се е позовал освен на издадената от ответника по иска данъчна фактура, но също и на приемане на плащането и отразяване в кредитните известия, че сделките не са били осъществени и цялата цена подлежи на връщане, и след обсъждане на посочените доказателства е направил извод, че продавачът с конклудентно действие е потвърдил, че не е загубил интерес и че приема извършването на сделката въпреки забавеното плащане на цената на стоката, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. По отношение на въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Тълкуването на волята на страните, изразена в сключения договор, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Съгласно посочения законов текст и постоянната практика на ВКС по приложението на посочената разпоредба при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се двължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение