Определение № 2451 от 25.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 765/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Софико-Строй“ ЕООД, [населено място] против решение № 8 от 21.01.2026 г. по в. гр. д. № 396/2025 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 358 от 07.07.2025 г. по гр. д. № 705/2023 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. М. П. от [населено място] иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на сключения между страните договор от 01.11.2017 г. за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 4 от секция Б, на шести жилищен етаж от „Жилищна сграда с магазин и подземни гаражи“, находяща се в УПИ І, кв. 612 по плана на гр. В. Търново, изградена на груб строеж, със застроена площ от 48.60 кв.м., заедно с принадлежащия му склад № 46 със застроена площ от 4.17 кв.м., обективиран в нотариален акт № 83, д. № 352/2017 г. на нотариус П. К.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че не е налице неизпълнение на задължението на ответницата за плащане цената по процесния договор за продажба, поради което искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за развалянето му е неоснователен. Според касатора, решаващият състав неправилно е преценил отразеното в нотариалния акт заплащане на цената по банков път преди сключване на договора като признание на продавача по него и като разписка за получаване на сумата, без да отчете липсата на ангажирани доказателства за действително плащане, извършено по посочения начин, а също и без да съобрази, че в тази част нотариалният акт би имал значение на разписка само при плащане в брой, но не и по банков път, както е в случая. Освен това, твърди, че при разпределяне на доказателствената тежест не му е указана необходимостта да ангажира доказателства за оборване съдържанието на нотариалния акт относно вписаното в него плащане на цената. Релевира изрично оплакване за липса на произнасяне по заявените от него доводи във въззивната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, наред с твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение поради липсата на представени доказателства за изпълнение на задължението на купувача по процесната сделка да заплати цената (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпросите: „ 1. За да бъде уважен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение на задължението за плащане на цената, задължително условие ли е да бъде оспорен успешно като документ и самият договор, чието разваляне се иска от съда при съдържащо се в него изявление, че е налице изпълнение/плащане; 2. Дерогира ли изявлението, че цената е получена по банков път, императивната норма на чл. 75, ал. 3 ЗЗД (и аналогичната такава на чл. 305 ТЗ) и замества ли такова изявление от кредитора действителното изпълнение на задължението на длъжника за плащане по банков път; 3. Допустимо ли е да се доказва плащане по банков път без представянето на каквито и да било банкови документи и/или с косвени доказателства, без да е налице съдебно признание на такова плащане; 4. Длъжен ли е първоинстанционният съд, а при пропуск – и второинстанционният съд, при твърдяно от ищеца като отрицателен факт неизпълнение от ответника-купувач, да задължи последния да докаже положителния факт на изпълнение (плащане) в условията на пълно и главно доказване; 5. Допустимо ли е и при какви предпоставки да се дават указания от съда на страна, навеждаща твърдение за отрицателен факт, да доказва този факт в условия на пълно и главно доказване“. Освен това, касаторът твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, според него, въззивното решение е постановено в нарушение на практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 307 от 20.03.2012 г. по гр. д. № 284/2011 г. на II г. о. и решение № 304 от 01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г. на IV г. о. Ответницата по касация – М. М. П. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 30.03.2026 г. Претендира присъждане на възнаграждение на пълномощника й по реда на чл. 38 ЗА. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 01.11.2017 г. между страните е сключен договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 83, д. № 352/2017 г. на нотариус П. К., с който ищецът „Софико - Строй“ ЕООД, чрез управителя си А. А., е продал на ответницата М. М. П. недвижим имот – апартамент № 4, с площ от 48.60 кв.м, заедно с принадлежащия му склад № 46, находящ се в [населено място], [улица], за сумата 22 600 лева, с включен ДДС; В нотариалния акт е вписано, че цената е заплатена напълно и по банков път на продавача преди подписване на договора; Като едно от приложенията към него е описана декларация за произход на средства; На 11.07.2018 г., с нотариален акт № 127, д. № 238/2018 г. на същия нотариус, ответницата е продала процесния апартамент на трето за спора лице. По делото са представени извлечения от две банкови сметки с титуляр „Софико - Строй“ ЕООД - в „ПроКредитБанк България“ ЕАД и „Райфайзенбанк“, от които не се установява извършен от ответницата превод на сума в размер на продажната цена по процесния договор; Представен е отчет за приходите и разходите към 31.12.2017 г. и баланс, в които не е вписано съществуване на вземане на дружеството в размер на продажната цена. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е споделил извода за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на процесния договор за продажба на недвижим имот, тъй като не е налице твърдяното от ищеца неизпълнение на задължението на ответницата-купувач за заплащане цената. Фактът на плащане е счетен за доказан с оглед обективираните в нотариалния акт изявления на двете страни по сделката, че продажната цена е заплатена напълно и по банков път на продавача преди подписване на договора пред нотариус. Решаващият състав е посочил, че тези изявления са ясни, недвусмислени и съвпадащи помежду си и представляват признание на факт, което, съгласно разпоредбата на чл. 175 ГПК, следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Застъпил е становището, позовавайки се на практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 116 от 22.02.2024 г. по гр. д. № 790/2023 г. и решение № 84 от 23.05.2018 г. по гр. д. № 3361/2017 г. на III г. о.), че признанието не може да бъде игнорирано безпричинно, като страната, която го е направила, трябва да повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост или неистинност на признанието (неавтентичност или невярно съдържание) и да ги докаже, за да може съдът да приеме, че признанието няма доказателствена стойност. Въззивният съд е счел, че в случая такива възражения не са въведени. Като недостатъчни, за да се отрече доказателствената стойност на направеното признание на неизгодния за ищеца-продавач факт, е преценил представените от него в тази връзка доказателства: извлеченията от две банкови сметки за период, предшестващ сключването на договора, в които не е отразено заверяване на сметките със сума, съответстваща на продажната цена, с наредител ответницата П. – тъй като липсват данни, че това са единствените банкови сметки на ищцовото дружество, а годишният финансов отчет към 31.12.2017 г. – тъй като в него няма отразено вземане от клиенти за текущата година. С оглед на това и при липсата на други доказателства, опровергаващи верността на отразеното в нотариалния акт, е направен извод, че не е налице виновно неизпълнение на купувача за заплащане на продажната цена, поради което предявеният иск за разваляне на договора за продажба е неоснователен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно действащата нормативна уредба, допускането на касационния контрол е обусловено от наличието на точно определени предпоставки, а именно – обжалваният въззивен акт трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е осъществено някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В създадената по приложението на посочената норма задължителна съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 г. на ОСГТК на ВКС – е указано, че формулирането на конкретния въпрос, обусловил изхода на правния спор, както и обосноваването на заявеното основание, е задължение на самия касатор, като в правомощията на касационната инстанция е единствено уточняването, но не и служебното извеждане на въпроса. В настоящия случай касаторът не е изпълнил това свое задължение. В депозираното от него изложение към касационната жалба не е формулиран значим за изхода на делото въпрос, по отношение на който да бъде извършена преценка за поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а само са повторени част от развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче са относими към самия касационен контрол, но не и към производството по допускането му. Поради това, не следва да бъде обсъждана посочената от касатора практика на ВКС – дали е релевантна и налице ли е твърдяното противоречие с нея. На второ място, не е изпълнено и задължението за обосноваване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото е заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 от цитирания тълкувателен акт. Отделно от това, въпросите, по отношение на които се поддържа посоченото основание, не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и указанията по прилагането му в задължителната съдебна практика (т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 г. на ОСГТК на ВКС), тъй като не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. Изводът, че не е налице неизпълнение на задължението на купувача за плащане на цената по процесния договор, е направен поради преценката на въззивния съд, че в случая е налице признание на двете страни по сделката за извършено преди нея плащане на цената, обективирано в нотариалния акт, което признание не е опровергано от представените от ищеца доказателства. Поставените в изложението въпроси обаче не са свързани с този основен аргумент на съда, а са основани на тезата на касатора, че плащането следва да бъде изрично доказано от ответницата с представяне на банкови документи. Като цяло, въпросите обективират несъгласието на страната с правните изводи и представляват оплаквания за неправилност, които обаче са предмет на касационния контрол, но не и основание за допускането му. На последно място, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с твърдението, че не е налице плащане на цената на продадения от него имот, тъй като ответницата не е представила „нито банково платежно, нито извлечение от сметка, нито какъвто и да било писмен документ“. С оглед на това, твърдяната от касатора неправилност не може да бъде квалифицирана като „очевидна“ съгласно практиката на касационната инстанция, а подлежи на установяване в рамките на самото касационно производство. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на пълномощника на ответницата – адвокат М. Ц. от АК – Хасково адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, което, настоящият състав, съобразявайки липсата на фактическа и правна сложност на делото и обема на извършената от адвоката работа, намира, че следва да бъде определено в размер на 300 евро. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК