Определение № 603 от 30.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 3314/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. С. и Д. В. С. срещу решение № 9/13.01.2015г. по в.т.д. № 253/2014г. на Апелативен съд - Велико Т., с което е потвърдено решение № 21/09.05.2014г. по т.д.№ 43/2013г. на Ловешкия окръжен съд в частта, с която е признато за установено на осн. чл.422, ал.1 ГПК по отношение на касаторите съществуването на вземане на [фирма] солидарно спрямо А. В. С. и Д. В. С. в размер на 153 665,52 евро, произтичащи от запис на заповед, издаден на 26.07.2007г. с падеж 01.08.2009г. за сумата 76 832,76 евро и запис на заповед, издаден на 26.07.2007г., с падеж 01.08.2010 г. за сумата 76 832,76 евро, както и законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 753/2012г. на Ловешки районен съд - 02.05.2012г. до окончателното изплащане и са осъдени касаторите да заплатят разноски в размер на 11 455,25лв. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията [фирма] / с предишно наименование [фирма] / е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, ВтАС е приел, че предмет на установителния иск срещу касаторите по чл.422 ГПК е вземането на ищеца- поемател по процесните записи на заповед, произтичащо от авалирането им от А. В. С. и Д. В. С.. Решаващият съд е намерил за валидно учредяването на менителнично поръчителство от посочените авалисти. Въззивната инстанция е съобразила самостоятелния характер на авала като едностранна формална сделка и възникването въз основа на нея на солидарна отговорност между авалиста и издателя за вземането, за което е издаден менителничния ефект. ВтАС е приел, че доколкото издателят на процесните записи на заповед / по отношение на него производството е прекратено и в тази част решението на Л. не е било предмет на въззивното дело/ не е направил възражение за наличие на каузално правоотношение, поемателят няма задължение да го доказва в процеса срещу авалистите. Последните могат да противопоставят възражения на поемателя по каузалното му правоотношение с издателя, само ако са били страна по него; ако поемателят е действал недобросъвестно или при злоупотреба с право. Твърдения в тази връзка според въззивния съд не са наведени от касаторите. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не формулират конкретен правен въпрос. В същото е направен коментар на твърденията по исковата молба и са наведени правни доводи, че не следва да се абсолютизира абстрактният характер на записа на заповед. Според касаторите след като в настоящия случай липсва каузално правоотношение, това води до недействителност на материализираното в менителничния ефект волеизявление. ВКС намира, че не е изпълнена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК изключва необходимостта от проверка дали са осъществени допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, на които се позовават касаторите. В допълнение следва да се посочи, че съобразно приложимата и към настоящия случай задължителна практика по т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС се приема, че предмет на делото в производството по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между страните по повод и във връзка с което е издаден записа на заповед. Константно съдебната практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК / напр. решение № 20/ 30.07.2010 г. по т.д.№ 988/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 17/ 21.04.2011 г. по т.д.№ 213/2010 год. на ВКС, ІІ т.о., решение № 2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/12г. на ВКС, II т.о. и пр./ и правна доктрина приемат, че менителничното поръчителство, уредено от действащото законодателство като самостоятелно задължение и възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, е независимо от дълга, който обезпечава. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, произтичащ от разпоредбата на чл. 485, ал.2 ТЗ, е недопустимо същият да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта/ освен относно формата му/, така и лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя на записа на заповед, освен ако докаже, че приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право, или самият авалист също е страна по каузалната сделка. В настоящия случай доводи в тази насока не са сочени от страните. С така цитираната съдебна практика се е съобразил и въззивният съд, постановявайки обжалвания съдебен акт. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на ВтАС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд