Определение № 145 от 16.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 689/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 260065 от 26.10.2020 г., постановено по в. т. д. № 91/2020 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 846 от 14.12.2017 г. по т. д. № 230/2017 г. на Окръжен съд - Варна в частта, с която Н. Т. Т. е осъден за заплати на „ДМ-Х.“ ООД сумата 17 985.78 лв. - подлежаща на връщане сума от пълномощник, действащ въз основа на учредена представителна власт по пълномощие в периода от 02.04.2016 г. до 27.12.2016 г., при променена правна квалификация на исковата претенция чл.284, ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска на 22.02.2017 г. до окончателното плащане, и сумата 169.87 лв. - обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 20.01.2017 г. до предявяване на иска на 22.02.2017 г., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъден Н. Т. Т. да заплати на „ДМ-Х.“ ООД разликата над сумата 17 985.78 лв. до сумата 22 388.29 лв. - подлежаща на връщане сума от пълномощник, действащ въз основа на учредена представителна власт по пълномощие в периода от 02.04.2016 г. до 27.12.2016 г., при променена правна квалификация на исковата претенция чл.284, ал.2 ЗЗД, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, и разликата над сумата 169.87 лв. до сумата 211.45 лв. - обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 20.01.2017 г. до 22.02.2017 г., и са присъдени разноски на „ДМ-Х.“ ООД за двете съдебни инстанции в размер общо на 3 160.23 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдения, че в резултат на извършено процесуално нарушение по чл.214, ал.1, изр.2 ГПК, изразяващо се в допуснато при новото разглеждане на делото изменение на иска чрез едновременна промяна на основанието и на петитума на исковата молба, въззивният съд се е произнесъл по иск с правна квалификация чл.284, ал.2 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, различен от първоначално предявения от ищеца. Неправилността на решението е обоснована с доводи за съществено процесуално нарушение по чл.269 ГПК - отричане на допустимостта на обсъдени в първоинстанционното решение свидетелски показания, без да има оплаквания срещу кредитирането им във въззивните жалби на страните, с нарушения на материалния и процесуалния закон при определянето на правната квалификация на иска и с нарушения по чл.182 ГПК и чл.161 ГПК при произнасяне по редовността и доказателствената стойност на водените от дружеството - ищец счетоводни записвания /книги/. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, аргументирани в молба - уточнение към касационната жалба с вх. № 262502/23.12.2020 г. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „ДМ-Х.“ ООД със седалище в [населено място], в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и е заявено искане за присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по в. т. д. № 91/2020 г. на Апелативен съд - Варна е образувано след постановено от състав на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 2211/2018 г., с което е обезсилено решение по в. т. д. № 122/2018 г. на Апелативен съд - Варна, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение по т. д. № 230/2017 г. на Окръжен съд - Варна е осъден Н. Т. Т. да заплати на „ДМ-Х.“ ООД сумата 17 985.78 лв. на основание чл.284, ал.2 ГПК и сумата 9 921.22 лв., ведно със законната лихва от 22.02.2017 г. до окончателното плащане, както и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на сумата 248.48 лв., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за отстраняване на нередовности на исковата молба. В изпълнение на дадените от ВКС указания с определение от 10.03.2020 г. Апелативен съд - Варна е оставил исковата молба без движение и е предоставил възможност на ищеца да конкретизира исковата си претенция по реда на чл.129 ГПК. С молба от 28.05.2020 г. ищецът е уточнил, че претендираните с иска вземания произтичат от правоотношение, подчинено на правилата на чл.284 ЗЗД; През исковия период, действайки в качеството на пълномощник на „ДМ-Х.“ ООД, ответникът е теглил и получавал без основание суми от сметката на дружеството, без да ги отчете или предаде и/или да ги разходва за дружествени цели в рамките на учредения мандат, поради което дължи връщането им на дружеството с оглед липсата на право да се разпорежда със средствата на доверителя в своя полза и в полза на представлявания /чл.38, ал.1ЗЗД/. Въззивният съд е преценил, че исковата претенция е уточнена в достатъчна степен, позволяваща да се направи извод за нейния договорен характер и конкретно - че с предявения главен иск се претендира от ответника изпълнение на произтичащото от чл.284, ал.2 ЗЗД задължение да даде сметка и да предаде на ищеца /доверител по мандатното правоотношение/ всичко получено в изпълнение на поръчката, като доказването на мандатното правоотношение е в тежест на ищеца, а ответникът следва да докаже разходването на средствата във връзка с учредения мандат или задържането им на друго правно основание. Възражението на ответника, че уточненията в молбата съставляват недопустимо изменение на първоначално предявения главен иск, включително с оглед стадия на разглеждане на делото, е счетено от въззивния съд за неоснователно с мотив, че правилата за изменение на иска не се прилагат за уточненията по реда на чл.129 ГПК. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 02.04.2016 г. управителят на „ДМ-Х.“ ООД е упълномощил Н. Т. Т. да извършва от името на дружеството правни и фактически действия, в т. ч. да открива сметки на дружеството пред всички търговски банки в страната, да тегли и да се разпорежда със сумите по тях, без ограничение в размера на сумите. В периода 02.04.2016 г. - 27.12.2016 г. ответникът изтеглил от сметката на ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД суми на обща стойност 30 398 лв., от които в счетоводните книги на ищеца са отчетени като върнати по банков път 500 лв. и спорът е за дължимостта на останалите 27 898 лв. За да се произнесе по спора, въззивният съд е изходил от разбирането, че предоставеното на ответника пълномощно и приемането на обективираното в съдържанието му овластително изявление чрез упражняване на правата по пълномощното разкриват сключването на договор за поръчка между страните по смисъла на чл.280 ЗЗД, с който ответникът - довереник се е задължил да извърши за сметка на ищеца - доверител възложените посредством упълномощаването действия, да уведоми доверителя за изпълнение на поръчката, да даде сметка и да върне всичко, което е получил в изпълнение на поръчката - чл.284, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил възраженията на ответника за наличие на правно основание, обусловено от вътрешните му отношения с дружеството, да задържи изтеглените от сметката на ищеца средства. Ответникът е поддържал твърдения, че е имал устни уговорки с управителя на „ДМ-Х.“ ООД за участие като „неформален съдружник“ в „общ бизнес“ с превозни средства, обект на лизингова сделка, и е разходвал теглените от сметката на дружеството суми за целите на тези уговорки. При така въведените твърдения въззивният съд е квалифицирал възраженията на ответника като такива за осъществяване на търговска дейност чрез скрит пълномощник или косвен представител по чл.292, ал.2 ЗЗД и след преценка на доказателствата е направил извод за тяхната недоказаност и неоснователност. Като съществени за спора въззивният съд е посочил обстоятелствата, че всички договори по повод придобиването на превозните средства са сключени от ищеца чрез ответника в качеството му на явен пълномощник и че обективираната в договорите воля на ответника да се афишира като явен пълномощник на ищеца не е опровергана с писмени доказателства. С мотив, че по делото няма нарочен писмен документ от насрещната страна за вътрешни уговорки, а също и изходящ от ищеца непълен обратен документ, правещ вероятно твърдението на ответника за сключване на договорите от името на дружеството, но за негова сметка, въззивният съд е отрекъл процесуалната възможност вътрешните отношения между страните да се доказват със свидетели. Предвид констатацията, че няма на изрично съгласие от страна на ищеца за дерогиране на забраната по чл.164, ал.1, т.6 ГПК, съдът не е кредитирал показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, ангажирани за установяване на твърдените от ответника вътрешни отношения по повод придобиването на превозни средства. За недоказано въззивният съд е счел и твърдението на ответника, че е вложил изтеглените от касата на дружеството 27 878 лв. в дружествената дейност, извършвайки отразени в нарочен опис разноски по мандатното правоотношение. По отношение на описа съдът е посочил, че като едностранно съставен частен документ описът няма доказателствено значение и следва да се цени единствено като твърдение на съставителя за извършени разноски по чл.285 ЗЗД, които следва да бъдат доказани от него. След подробен анализ на приетите писмени доказателства, с които ответникът се е домогвал да докаже твърдението си за сторени разноски по повод дейността на представляваното дружество, и на заключението на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е направил категоричен извод, че от изтеглените 27 898 лв. ответникът е разходвал във връзка с дейността на „ДМ-Х.“ ООД само сумите 2 500 лв. и 3009.71 лв. и не е доказал извършването на други разходи за дейността до сумата 27 898 лв. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е уважил главния иск с променена правна квалификация чл.284, ал.2 ЗЗД до размер на сумата 22 388.29 лв., а акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД - до размер на сумата 211.45 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Първото основание - вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, е обосновано с твърдения, че въззивният съд е допуснал изменение на иска в нарушение на съдопроизводствените правила по чл.372, ал.1 и ал.2 ГПК и чл.214, ал.1, изр.2 ГПК и в резултат на това се е произнесъл по иск с правна квалификация чл.284, ал.2 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, различен от първоначално предявения с исковата молба. Твърденията не кореспондират с данните по делото, както и с мотивите към обжалваното решение. Нередовността на исковата молба в частта по чл.127, ал.1, т.4 ГПК /изложение на обстоятелствата, на които се основава искът/ е констатирана от състава на ВКС, II т. о., при постановяване на решенето по т. д. № 2211/2018 г. В мотивите към решението са изброени подробно обстоятелствата, които следва да бъдат пояснени с цел индивидуализиране на спорното правоотношение, основанието и правната квалификация на исковата претенция за осъждане на ответника да заплати /върне/ на дружеството - ищец изтеглените от банковата му сметка парични средства. Неяснотата и непълнотата на въведените с исковата молба фактически твърдения е мотивирала касационната инстанция да приеме, че дадената в първоначалното въззивно решение правна квалификация на иска е преждевременна и че спорът не може да бъде разрешен правилно, без да се уточни и допълни обстоятелствената част на нередовната искова молба. При осъществяване на касационния контрол съставът на ВКС е констатирал, че нередовността на исковата молба е довела до постановяване на недопустимо решение, и с оглед на тази констатация е обезсилил решението и е върнал делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав с подробни указания относно подлежащите на отстраняване нередовности и конкретно - относно обстоятелствата, които следва да бъдат конкретизирани с цел определяне /индивидуализиране/ на спорното право и на основанието на поддържания като главен иск. В изпълнение на указанията въззивният съд е предприел производство по чл.129 ГПК и е предоставил на ищеца възможност да уточни исковата си претенция досежно естеството и съдържанието на правоотношението, от което произтича претендираното с иска вземане, евентуалното наличие на вътрешни правоотношения, които да оправдават задържането на изтеглените от сметката на дружеството парични суми от ответника, целите, за които са изразходвани сумите и т. н. Ищецът е извършил необходимото уточнение и е депозирал молба, в която е конкретизирал и допълнил твърденията си за фактите, посочени в определението на въззивния съд, без да изменя основанието на иска по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК и формулираното в петитума на исковата молба искане за осъждане на ответника да му заплати /върне/ изтеглените от банковата му сметка и неотчетени парични средства. Извършеното по реда на чл.129 ГПК уточнение на исковата молба не е подчинено на процесуалните правила за изменение на иска, както е отбелязал и въззивният в мотивите към обжалваното решение, и няма за последица изменение на първоначално предявения осъдителен иск за сумата 27 898 лв. /предмет на въззивното производство/, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост на решението по реда на чл.290 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност с необходимостта от касационна проверка на „виждането на въззивния съд, че не се касае за изменение на иска, а само за уточнение на твърдените от ищеца факти и определяне на правната квалификация на иска от чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД в разглеждането му по чл.284, ал.2 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД“. Посочените аргументи съставляват касационни доводи за неправилност на възприетата от въззивния съд, след уточнението на исковата молба, правна квалификация на главния иск, но не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по процесуалноправен въпрос за поясненията и допълненията на първоначалната искова молба по чл.372, ал.2, изр.1 ГПК“ в противоречие с практиката в решение № 51/30.04.2014 г. по т. д. № 1977/2013 г. на ВКС; че въззивното решение е неправилно поради нарушение на чл.269 ГПК и противоречи на практиката на ВКС - задължителна и казуална, според която въззивният съд проверява законосъобразността на обжалваното първоинстанционно решение само на посочените във въззивната жалба оплаквания и обосноваността на изрично посочени фактически констатации; че въззивният съд е разрешил значим за крайния изход на делото процесуален въпрос, „свързан с процесуалната възможност за изменение на иска след връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд и правомощията на въззивния съд при изпълнение на задължителните указания на ВКС да следи предвид направеното уточнение не допуска ли с уточненията в предмета на иска и неправилно изменение на иска“, в противоречие с практиката в решение № 235/11.07.2013 г. по т. д. № 425/2011 г. на ВКС, II т. о., и със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; че обжалваното решение не е съобразено с цитирана практика на ВКС по чл.290 ГПК относно доказателствената сила на счетоводните книги и записванията в тях. Поставените процесуалноправни „въпроси“ във връзка със съотношението между уточнение на исковата молба и изменение на иска и времевите предели, в които могат да се извършат двете процесуални действия, се припокриват с доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Поради това и като се имат предвид изложените по-горе съображения за отсъствие на твърдяното от касатора изменение на иска под формата на уточнение на исковата молба, поставените „въпроси“ не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Касаторът се е позовал на съдебна практика, но не е формулирал конкретни правни въпроси във връзка с твърденията за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение по чл.269 ГПК и за неправилна преценка на доказателственото значение на водените от ищеца счетоводни книги/записвания. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не разполага с правомощия за служебно извеждане и формулиране на въпроса въз основа на обстоятелствата в изложението. Липсата на посочен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване и не се налага анализ на цитираната в изложението практика на ВКС. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 1 500 лв. - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.02.2021 г., заплатено в брой за изготвяне на отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,