Определение № 1396 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3067/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4335/24.02.2023 година, подадена по пощата на 22.02.2023 година, от С. И. К. срещу решение № 1577/20.12.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 2139/2022 година. С обжалваното решение на Софийския апелативен съд частично е отменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 261 060/24.03.2022 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 3872/2020 година като С. И. К. и М. С. К. са осъдени, на основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплатят солидарно на П. Н. К. сумата от 72 616,07 €, представляваща неизпълнено задължение по договор за заем от 05.10.2010 година, споразумение от 24.09.2013 година и споразумение от 13.05,2015 година., задно със законната лихва върху сумата, считано от 11.05.2020 година до окончателното изплащане; В подадената от С. И. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от П. Н. К. срещу С. И. К. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. И. К. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба П. Н. К. е подал отговор на същата с вх. № 14 677/22.06.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1577/20.12.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 2139/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане същата да бъде оставена без уважения, а въззивното решение да бъде потвърдено. С. И. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 23.01.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4335/24.02.2023 година, като е подадена по пощата на 22.02.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че не се спори, че между П. Н. К. и С. И. К. бил сключен валиден договор за заем за сумата от 90 000.00 €. Липсвали доказателства той да бил сключен в писмена форма, но същата не била форма за неговата действителност. В подписаното споразумение от 24.09.2013 година страните по договора били признали неговото съществуване и съответно изпълнението на задължението от страна на заемодателя да предостави сумата от 90 000.00 € и неизпълнението на задължението от страна заемателя да я върне в уговорения срок. С подписването на споразумението от М. С. К., която се била задължила по договора при същите условия, като първоначалния длъжник било налице встъпване в дълг, наред с първоначалния длъжник и поемането на задължението в условията на пасивна солидарност. При тези факти, първоинстанционният съд бил направил извод, че била налице новация на задължението по договора за заем, извършена със споразумението от 13.05.2015 година, като задължението за връщане на сумата от 90 000.00 € било погасено и вместо него било възникнало задължение за прехвърляне правото на собственост върху 450 пчелни кошера в уговорените срокове на обща стойност 89 000.00 лева. Съставът на Софийския апелативен съд не споделял този извод. За да бъдела преценена правната стойност на уговореното със споразумението от 13.05.2015 година следвало да бъдат тълкувани всички уговорки в него, в цялост и заедно с другите доказателства по делото. С посоченото споразумение страните били уговорили задължението да бъде погасено чрез даване вместо изпълнение или чрез прехвърлянето на правото на собственост върху 450 пчелни кошера вместо връщането на сумата от 90 000.00 €, но старото задължение не било погасено и заместено от ново. Довод в тази насока било уговореното, че задължението щяло да се счита погасено само ако било налице пълно изпълнение на уговореното, а в случай че не се изпълнело споразумението правата на кредитора по договора за заем нямало да се считат за погасени и той не се отказвал от правата си по него, в случай на неточно изпълнение на споразумението. Тези уговорки между страните не можели да бъдат преценени като намерения да се погаси изцяло старото задължение и като намерение на негово място да възникне само ново задължение с равностойност 89 000.00 лева. В подкрепа на този извод било и подписаното споразумение за връщане на сумата между съдлъжника М. С. К. и кредитора П. Н. К., което било с дата последваща дата на споразумението и от което можело да се направи извод, че заемодателят не е се бил отказал от изпълнението на задължението по договора за заем. Неправилен бил извода на първоинстанционния съд, че това споразумение не касаело процесното правоотношение и било основание за търсене на задължението само от К., тъй като тя била солидарен длъжник и изрично било посочено, че са касае за същото задължение, а и била страна по делото т. е. спрямо нея била предявена претенция. Не се спорело между страните, че било налице частично изпълнение на задължението, като на П. Н. К. била прехвърлена собствеността върху 200 пчелни кошера на обща стойност 34 000.00 лева или 17 383.93 € (единичната стойност на предоставените вещи била уговорена между страните). С оглед изложеното и след като се установило частично неизпълнение на договорното задължение от страна на заемателя и съдлъжника, същите следвало да бъдат осъдени да заплатят на П. Н. К. солидарно сумата до пълния размер на задължението, което не било изпълнено, а именно 72 616.07 €. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция отчасти не съвпадали с тези на първоинстанционния съд, следвало първоинстанционното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и постановено ново, с което бъдели осъдени С. И. К. и М. С. К. да заплатят солидарно сумата до общия размер, над 28 121.10 € до 72 616.07 €. Искането на П. Н. К. за постановяване на решение при признание на иска по отношение на ответницата М. С. К. не можело да бъде уважено във въззивното производство. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Н. К. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за задължението на съда при постановяване на решението да вземе предвид всички твърдения и правни доводи на страните и всички доказателства по делото?; за това дали съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди и вземе предвид, всички правни доводи на страните и всички събрани по делото доказателства?; за това дали въпреки липсата на достоверна дата на договора за заем преди влизането в сила на ЗОПБ съдът може да приеме, че заетата сума е предадена на заемателя преди влизането в сила на ЗОПБ при условие, че договорът има достоверна дата след влизането в сила на закона?; за това дали доказването на сделка по чл. 17 от ЗЗД може да стане без обратно писмо, а с всички други доказателствени средства, включително и подписаните между страните споразумения и извършените от тях действия по изпълнението им?; за това дали договорът може да обвърже трето лице, което не е страна по него?; за това дали: ü ако съдът беше тълкувал изразните средства, използвани от страните в сключеното от тях споразумение според правилата на потребимия български език, би достигнал до решаващите си изводи?; ü в мотивите на решението си съдът има право да възпроизвежда доказателствата с изразни средства различни от употребените в тях и с различен смисъл?; ü последващите изявления на една от страните по договора може да бъдат основание за тълкуването на волята, което тя е изразила в предходно споразумение?; ü единия длъжник може да бъде освободен от задълженията, които е имал по тристранното споразумение, чрез сключването на ново споразумение само между него и кредитора?; ü признанието на единия солидарен длъжник обвързва ли и другия длъжник?; ü може ли фактическият състав на чл. 265 от ГПК, изискваща изрична писмена молба за присъединяване към жалбата на другия съответник, може да бъде игнориран от съда като изискването да изрична писмена молба бъде заменено от фактически състав, състоящ се от въпрос на съда, зададен в съдебно заседание и изявление на страната, която към този момент не се е присъединила към жалбата по реда на чл. 265 от ГПК?; ü изявление на един от солидарните длъжници може ли да измени предходно споразумение между другия длъжник и кредитора? и ü погасителната давност, приложима за правата и задълженията по договор за банков кредит, приложима ли е в задълженията по договор за заем между физически лица? Първите два, от посочените по-горе въпроси, не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Това е така, тъй като при постановяването на обжалваното решение въззивният съд е съобразил вмененото му от чл. 12 и чл. 235 от ГПК задължение, така както същото е конкретизирано в съдебната практика, задължаващо го, при постановяване на решението си, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните съдът трябва да определи предмета на доказване по делото, който съгласно чл. 153 от ГПК обхваща, всички относими към спорното право правнорелевантни факти и връзките между тях. Като следствие от това съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, като въз основа на това приеме, кои от твърденията, възраженията и доводите на страните, приема за доказани и кои не. Обсъждането на доказателствата трябва да бъде извършено от съда по вътрешно убеждение, като същите бъдат преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, както по отношение на твърденията, доводите и възраженията на страните, така и по отношение на установената въз основа на тях фактическа обстановка и следващите се от същата правни последици. При това изискването е мотивите към решението да бъдат кратки, като не е необходимо в тях да бъде посочвано изрично какво точно приема съда по всяко едно от твърденията, доводите и възраженията, а е достатъчно от общото изложение да може да се направи извод, че същите са взети предвид от съда. При това не съществува изискване съответното твърдение, довод или възражение на страната да бъде възпроизведено буквално в мотивите към решението. Съдът може да преформулира същите в мотивите към решението си, в който случай дали те са разгледани ще трябва да се направи от смисъла, следващ от пълния текст на мотивите. В случая въззивният съд е разглеждал фактите, на които се основават твърденията, доводите и възраженията на касатора, но е стигнал до правен извод за тях, който се различава от този на С. И. К. за тях. Съдът се произнася по твърденията, доводите и възраженията на страните, като обсъжда фактите, въз основа на които страните ги обосновават. Третият и четвъртият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. И. К. също не може да обоснове допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Въпросът дали сумата, предмет на договора за заем, е предадена преди или след влизането в сила на ЗОПБ не е от значение за уреждане на отношенията между страните по него. Наистина ЗОПБ забранява плащането в брой на суми над определения в него размер, но последицата от неспазването на тази забрана е единствено административна санкция за нарушителя. Неспазването на забраната обаче не се отразява на гражданскоправните отношения между страните, като не води до нищожност или унищожаемост, на сключения между тях договор, нито пък се счита, че сумата не е предавана. Затова ако сумата по договора за заем е предадена на заемателя, то за него се е породило задължението за връщането й на заемодателя, независимо от това, че при предаването й не са спазени разпоредбите на ЗОПБ. Същевременно въззивният съд не е приемал, че доказаното на това, че дадена сделка е симулативна и прикрива друга такава по чл. 17 от ЗЗД може да стане само с обратно писмо, а не и с други доказателства. В случая С. И. К. твърди, че между страните по делото е налице относителна симулация, като договора за заем е симулативен и прикрива действителния такъв, а именно договора за продажба на пчелни семейства. Доколкото липсва изрично обратно писмо в тази насока, то доказването на относителната симулация може да стане въз основа на преценка на всички събрани по делото писмени доказателства, а при наличието на документ правещ симулацията вероятно основателна и чрез гласни доказателства. В конкретния случай в производството не са искани и събирани гласни доказателства за наличието на относителна симулация, а от събраните писмени такива е прието, че симулация не е налице. Също така е прието за недоказано и направеният от С. И. К. довод, че със сключването на споразумението за продажба на пчелни семейства е налице новация на договора за заем и задължението по последния следа да се счита за погасено. Въпросът за това, дали договорът може да обвърже трето лице, което не е страна по него е поставен във връзка със сключеното между П. Н. К. и М. С. К. споразумение, в което С. И. К. не е участвал. Въззивният съд обаче не е приемал, че това споразумение обвързва касатора, а е приел, че същото може да бъде използвано за установяване на действителната воля на страните при сключването на споразумението за продажба на пчелни семейства. Това е допустимо доколкото при тълкуването на договорите въз основа на установените от чл. 20 от ЗЗД критерии, за действителната воля на страните може да се съди и по техните последващи действия извършени във връзка или по повод на договора. Затова така поставения въпрос не обосновава допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Това се отнася и до въпросите дали последващите изявления на една от страните по договора може да бъдат основание за тълкуването на волята, което тя е изразила в предходно споразумение и дали изявление на един от солидарните длъжници може ли да измени предходно споразумение между другия длъжник и кредитора, още повече, че въззивният съд не е приемал наличието на такова изменение по отношение на С. И. К.. Въпросите за това дали единия длъжник може да бъде освободен от задълженията, които е имал по тристранното споразумение, чрез сключването на ново споразумение само между него и кредитора и за това дали признанието на единия солидарен длъжник обвързва ли и другия длъжник не обуславят допускането на исканото от С. И. К. касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че К. е освободен от задълженията си по споразумението за продажба на пчелни семейства вследствие на споразумението между П. Н. К. и М. С. К., а това дали с последващото споразумение К. е освободена от задълженията си по първото споразумение е извън предмета на настоящето производство. Също така въззивният съд не е приемал, че признанието на М. С. К. обвързва С. И. К.. Въпросите за това дали ако съдът беше тълкувал изразните средства, използвани от страните в сключеното от тях споразумение според правилата на потребимия български език, би достигнал до решаващите си изводи и за това дали в мотивите на решението си съдът има право да възпроизвежда доказателствата с изразни средства различни от употребените в тях и с различен смисъл също не обуславят допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Вторият въпрос предполага, че съдът е допуснал посоченото в него нарушение, проверка за което не може да бъде извършена на настоящия етап от производството. Първият от въпросите пък предполага извършването на проверка на правилността на изводите на въззивния съд, което също е невъзможно на настоящия етап от производството-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Затова същите не могат да послужат като общо основание за допускане на исканото от К. касационно обжалване. Въпросът за правилното присъединяване на М. С. К. към подадената от С. И. К. въззивна жалба е без значение за отношенията между К. и П. Н. К., като въззивното решение не е изградено единствено въз основа на изявленията на К. във въззивното производство. Допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване не е обусловено и от въпроса за това дали погасителната давност, приложима за правата и задълженията по договор за банков кредит е приложима за задълженията по договор за заем между физически лица, тъй като съдебният състав не е извършвал такава преценка. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1577/20.12.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти състав, постановено по гр. д. № 2139/2022 година по подадената против него от С. И. К., касационна жалба с вх. № 4335/24.02.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение