Определение № 668 от 07.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1576/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3776/15.05.2020 г. на М. В. Й., представляван от адв. Д. И., срещу въззивно решение № 73/12.02.2020 г. постановено по възз.гр.д.№ 590/2019 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е отменено решение № 1186/01.07.2019 г. по гр.д. № 796/2019 г. на Районен съд – Русе и са уважени предявените от Е. М. П. искове с правно основание чл. 59, ал. 9 СК и чл. 143 СК - за промяна на мерките за упражняване на родителските права по отношение на малолетните деца Р. М. Й. и М. М. Й., като са предоставени на майката; за определяне местоживеенето на децата при нея; а на бащата е определен разширен режим на лични контакти и същият е осъден да заплаща месечна издръжка за децата. Отхвърлени са насрещните искове на М. Й. за предоставяне на родителските права на него и свързаните с това претенции за издръжката, местоживеенето на децата и режима на лични контакти с майката. В касационната жалба се поддържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните уточнени и обобщени от настоящия състав въпроси: 1) за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, относими към преценката за родителския капацитет и качества на всеки един от родителите, вкл. отношението на родителя към децата, условията на живот, които осигурява, както и възможностите за обучението и развитието им; 2) за доказателствената сила на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – психологическа експертиза относно родителския капацитет на всеки от родителите; за значението на събраните пред първоинстанционния и въззивния съд социални доклади; допустимо ли е само на доклада, представен във въззивната инстанция, да се отдаде решаващо значение; 3) съответства ли на интересите на децата предоставянето на родителските права на майката, при доказаност на фактите за по-ниска степен на родителски капацитет у нея, по-ниско социално и интелектуално ниво, по-незадоволителна среда в сравнение с тази при бащата, при наличие на данни за повърхностен и импулсивен характер на майката и неяснота за обкръжаващата децата социална среда при нея. По тези въпроси касаторът счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС - ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 712/15.02.2011 г. по гр. д. № 81/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 91/19.03.2014 г. по гр. д. № 6859/2013 г. на ВКС, IV г.о. и др. Ответницата по жалбата – Е. П., чрез адв. Р. К., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на разноските за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че бракът между страните е прекратен с влязло в сила решение № 736/08.05.2018 г. по гр. д. № 7907/2017 г. на Районен съд – Русе, с което съгласно одобреното между съпрузите споразумение родителските права по отношение на малолетните деца – Р. Й. (тогава на 10 г.) и М. Й. (тогава на 4 г.), ще се упражняват съвместно от двамата родители, като всяка нечетна седмица децата ще живеят с майката, а всяка четна седмица – при бащата и издръжката им се поема от родителя, при когото те живеят през съответния период. За да отмени първоинстанционното решение, с което упражняването на родителските права е предоставено на бащата, въззивният съд е приел, че с оглед конкретните обстоятелства, възрастта и пола на децата, установения родителски капацитет на всеки от родителите, отношенията и създадените емоционални връзки с децата, майката е по-пригодният родител. След анализ на всички доказателствата по делото, включително на новоприетите във въззивното производство - актуализиран социален доклад, изслушване на родителите по реда на чл. 59, ал. 6 СК, е прието за установено, че и двамата имат желание и разполагат с възможности да отглеждат и възпитават момичетата. И двамата работят, доходите им за издръжка надхвърлят минималната работна заплата за страната; отнасят се отговорно към родителските си задължения и въпреки някои конфликти помежду си са изградили стабилни емоционални отношения и връзки на доверие и обич с децата. Посочено е, че и в двата социални доклада (представени пред първата и въззивната инстанция) се отчитат нормалните отношения между всеки от родителите и децата, взаимната обич и привързаност, радостта от общуването в ежедневието, изградените навици и нагласи, съзнаването, че раздялата между родителите не променя връзката на момичетата с майката и бащата. Установено е, че както преди развода, така и след него, за възпитанието на децата се е грижела основно майката; че непосещаването на детска градина, не се е отразило на развитието и възпитанието им; както и че до м.03.2019 г. класният учител на Р. познавал само майката, тъй като само тя водела и прибирала детето от училище и се интересувала от училищните му занимания. Въззивната инстанция е приела още, че по делото не са установени данни за липса на постоянство, предвидимост и сигурност при майката по отношение на жилище, местоживеене, работа, доходи или съжителстващ партньор. Двете (краткотрайни) отсъствия на майката през изследвания период не са довели до негативни последици за децата, още повече, че към този момент грижите са доброволно предоставени и поети от бащата. Отчитайки актуализирания социален доклад, съдът е посочил, че жилищно – битовите условия при майката към момента са по-добри и по-сигурни в сравнение с тези при бащата (последният не разполага със собствено жилище и живее при партньорката си). Преценявайки в съвкупност обстоятелствата, свързани с интересите на децата, в т.ч. полът и възрастта им (момичета в сравнително ниска възраст - между 5 и 11 г.), съдът е счел, че по-подходящият родител, на когото следва да се предоставят родителските права е майката, а на бащата е определил разширен режим на лични контакти. По въпросите, с които касаторът обосновава искането си за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първите два изведени въпроса, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства от значение за преценката на кой от родителите да се предостави упражняването на родителските права, са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, в т. ч. с приложените към касационната жалба съдебни актове. Формираните от въззивния съд изводи по въпроса при кого от родителите да живеят малолетните деца са съобразени с постановките на ППВС №1/12.11.1974 г., с трайно установената практика на ВКС (вкл. цитираната от страните) и с посочените (неизчерпателно) в чл.59, ал.4 СК обстоятелства. Съдът не е отдал изолирано значение на отделни факти, нито е игнорирал едни доказателства за сметка на други. Разгледал е съвкупността от конкретните за случая обстоятелства, като в съответствие с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК е извършил преценка на всички, обсъдил е релевантните за спора факти, без да се ограничава от изложеното във въззивната жалба и отговора. Анализирани са материалните възможности, битовите условия и родителските качества на майката и бащата, както и разширения кръг от близки хора, на чиято помощ биха могли да разчитат при отглеждането на децата. Отчетено е, че емоционалната привързаност на момичетата към всеки от родителите няма да бъде поставена на изпитание, доколкото не е установено да се създават трайни пречки за пълноценно общуване при изпълнение на режима на лични контакти; че връзката между децата и бащата ще остане съхранена чрез определения по-разширен режим; а към момента в най-добрия интерес на децата е те да живеят при майката, която обективно (а не само с оглед възрастта и пола на децата) е по-подходящият родител да полага преките грижи по отглеждането и възпитанието им. Съобразено е, че това положение няма да промени съществено ежедневието на децата, заниманията и приятелската им среда, респ. няма да препятства пълноценната връзка с баща им, а същевременно ще внесе повече установеност и ред в този етап от живота им – т.е. ценени са всички обстоятелства, определящи най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 ДР ЗЗакрД. Що се касае до въпроса, касаещ изслушаната по делото съдебно-психологическа експертиза, въззивното решение не противоречи на установената съдебна практика на ВКС, според която заключението на вещото лице като всяко докателствено средство трябва да се обсъди заедно с всички останали доказателства по делото (чл.202 ГПК), но съдът не е длъжен да го възприема дори, когато страните не са направили възражения. Доказателствената му сила се определя съобразно обосноваността му, при съвкупен анализ и оценка с останалите събрани доказателства и приетите за установени факти по спора (вж. – решение № 142/20.06.2017 г. по гр.д. №3673/2017 г. IV г.о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г., IV г.о. на ВКС и др.). В този смисъл, нито процесуалният закон, нито практиката по приложението на чл.202 ГПК, не придават на което и да е експертно заключение по-голяма доказателствена сила от тази на останалите доказателствени средства. Третият изведен в изложението въпрос е изцяло фактически, а не правен, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата. Съдът не е приел за установени „фактите за по-ниска степен на родителски капацитет у майката, по-ниско социално и интелектуално ниво, по-незадоволителна среда в сравнение с тази при бащата”, нито е достигнал до изводи „за повърхностен и импулсивен характер” на този родител. Напротив, след обсъждане на доказателствата по делото съдът е приел, че няма данни за подобен дефицит на родителски качества при майката. Несъгласието на касатора с тези изводи касае обосноваността (чл.281, т.3 ГПК) на съдебния акт, който не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. При този изход на делото, искането на ответната страна за присъждане на разноски е основателно и доказано. Следва касаторът да й заплати сумата 500 лв. – направени разходи за адвокатско възнаграждение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение