Определение № 5237 от 30.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 114/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №14999/03.10.2025г. на И. Г. Р. и В. Б. Р., чрез адв. А., срещу решение №413/25.07.2025г. по в. гр. дело №20251200500474 по описа за 2025г. на Окръжен съд – Благоевград, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на И. Г. Р., В. Б. Р. и Б. И. Р., че А. Ж. Р. и М. Ж. С. са собственици на основание наследствено правоприемство на по 1/10 ид. част за всеки ищец /или общо 1/5 ид. част за двамата/ от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], на адрес: [населено място], [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с площ 394 кв. м. и номер по предходен план 4305, квартал 87, парцел III, и Б. И. Р. е осъден да предаде на ищците владението на 1/10 ид. част за всеки ищец /или общо 1/5 ид. част за двамата/ от посочения имот на основание чл.108 ЗС, като на основание чл.537, ал.2 ГПК са отменени два констативни нотариални акта за собственост: нот. акт №159/2019г. и нот. акт №177/2021г. до размера на 1/5 ид. част. Касаторите твърдят, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не e изпълнил задължението си да им укаже доказателствената тежест за релевантните за делото факти, както и поради това, че изводите му са необосновани. Считат, че ищците не са доказали, че са собственици на спорната ид. част от имота на посоченото в исковата молба основание – наследствено правоприемство. В тази връзка посочват, че издаденият в полза на наследодателя на ищците констативен нотариален акт за собственост №177/2002г. не би могъл да удостоверява давностно владение при положение, че към 1993г. имотът все още е бил актуван като общинска собственост и е бил със статут на отчужден имот. Твърдят още, че въззивният съд неправилно е приел, че ответниците не са доказали, че са придобили спорната 1/5 ид. част от имота по давност, а напротив от свидетелските показания се установява, че именно те са владели имота и така са придобили спорната ид. част от него въз основа на давностно владение. Позовават се на решение №203/26.09.2014г. по гр. д. №2173/2014г. на ВКС, I г. о., според което при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК и за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик, както е прието в ТР №11/2012 от 21.03.2013г. по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС. Твърдят, че доколкото в случая ответниците И. и В. Р. се легитимират като собственици с констативен нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка за 1/5 ид. част от имота, то оспорващата страна - ищците, са тези, които следва да проведат успешно опровергаване на констатациите на нотариуса. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите преповтарят оплакванията си, изложени в касационната жалба, за неправилност на въззивното решение и се позовават на основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответниците А. Ж. Р. и М. Ж. С., чрез адв. Г., излагат становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Считат, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, поради което молят да бъде потвърдено. Претендират присъждането на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Производството е образувано по предявен от А. Ж. Р. и М. Ж. С. против И. Г. Р., В. Б. Р. и Б. И. Р. иск за ревандикация на идеални части от процесния поземлен имот. Ищците твърдят, че се легитимират като собственици при равни права на 1/5 ид. част от имота на основание наследствено правоприемство от своя баща Ж. Г. Р., починал през 2016г. Твърдят, че на 09.05.2002г. е съставен констативен нотариален акт №177, том I, рег. №2882, дело №179/2002г., с който наследодателят им Ж. Г. Р., ответникът И. Г. Р. и Д. Г. Р. са признати за собственици при равни дялове по силата на давностно владение и наследство на 3/5 ид. части от дворно място, цялото представляващо УПИ - парцел [№], имот с планоснимачен номер 4305, квартал 87 по действащия план [населено място], [община], област Б., утвърден със заповед №32/1992г. на Кмета на общината, с площ на парцела от 394 кв.м., при съседи за парцела: от север и от изток - общински имот, от юг - улица; от запад - Е. З. и О. и В. К.. На 10.05.2002г. с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт №180, том I, рег. №2920, дело 181/2002г., И. Г. Р. закупил от съсобственика си Д. Г. Р. припадащите му се 1/5 ид. части от недвижимия имот, а на 14.08.2003г. с договор за покупко-продажба на дял от недвижим имот частна общинска собственост, И. Г. Р. придобил още 2/5 ид. части от имота от [община], съответно ответникът станал собственик на общо 4/5 ид. части от имота. Ищците твърдят, че на 13.03.2019г. ответникът И. Г. Р. и неговата съпруга В. Б. Р. неоснователно се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка №159, том 1, рег. №2326, дело №34/2019г. за останалата 1/5 ид. част от поземления имот, без да е налице основанието за това, а на 13.04.2021г. с констативен нотариален акт №177, том 2, рег. №3336, дело № 365/2021г., издаден въз основа на писмени доказателства, ответниците И. и В. Р. са признати за собственици за частта над 4/5 ид. части от процесния поземлен имот. Твърдят, че през 2021г. имотът е бил ограден от всички страни и поради неосигурен на ищците достъп до него, първият ищец А. Р. сезирал общинската администрация, която след извършена проверка разпоредила да се осигури достъп, както и да се премахне част от оградата. В хода на проверката се установило още, че на ответниците било издадено разрешение на строеж на жилищна сграда в процесния имот. След предприети от ищеца А. Р. действия, издаденото разрешение за строеж било отменено, което обстоятелство се установявало от влязлото в сила на 22.06.2023г. решение по адм. д. №2573/2023г. на ВАС. След приключване на съдебното производство и при опит да заплати дължимите за имота данъци ищецът А. Р. установил, че партидата за имота е заличена и същият се води на ответниците И. и В. Р., а след извършена в Службата по вписванията [населено място] справка констатирал, че с посочените констативни нотариални актове ответниците били признати за собственици на частта от имота, която ищците са придобили по наследство от техния баща. Установил също, че на 10.08.2023г. с нотариален акт за дарение на недвижим имот №42, том 5, рег. №7683, дело №815/2023г. първите двама ответници И. и В. Р. дарили на третия ответник Б. Р. /техен син/ спорния имот. Ищците твърдят, че винаги са се възприемали като собственици на съответната идеална част от имота, а преди да почине собственик е бил техният баща, чието право на собственост не е било оспорено от никого. Твърдят и за водени през 2019г. преговори с ответниците за закупуване на притежаваните от ищците идеални части от имота. Ответниците оспорват иска с твърдения, че преди 1989г. имотът е бил отчужден в полза на държавата за комплексно жилищно застрояване. През 1993г. ответникът И. Р. започнал процедура за възстановяване на собствеността, която продължила няколко години и накрая имотът бил реституиран, като всички необходими действия за постигане на крайния резултат били извършени от ответника И. Р.. През 2002г. ответникът И. Р. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на спорния имот, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, в който били посочени и двамата му братя, което било направено формално. Предвид постигната между братята уговорка, единият брат веднага се разпоредил с припадащата му от имота идеална част в полза на ответника И. Р.. По стечение на обстоятелствата отношенията между наследодателя на ищците Ж. Р. и ответника И. Р. не могли да бъдат оформени документално по различни причини – липсата на време на Ж. Р., тежко боледуване на последния, а впоследствие и неговата смърт. През 2019г. ответникът И. Р. се снабдил с констативен нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, за 1/5 ид. част от имота, тъй като от 2002г. до 2019г. се е считал за собственик на имота и единствено той го е владял и стопанисвал, а и предвид постигнатата назад във времето уговорка между братята, че имотът принадлежи на ответника И. Р., като чисто формално са били вписани имената на другите двама братя в констативния нотариален акт от 2002г. Владението на ответника било явно и необезпокоявано в изискуемия 10-годишен срок, като ищците не са го отблъснали и не са се противопоставяли на същото. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност и наследство акт №177, том I, рег. №2882, дело №179/09.05.2002г., Ж. Г. Р., И. Г. Р. и Д. Г. Р. са признати за собственици при равни дялове на общо 3/5 ид. части от дворно място, цялото представляващо УПИ - парцел [№], имот с планоснимачен номер 4305, квартал 87 по действащия план [населено място], общ. Г. Д., обл. Б., утвърден със заповед №32/1992г. на Кмета на общината, с площ на парцела от 394 кв.м., при съседи за парцела: от север и от изток - общински имот, от юг - улица; от запад - Е. З. и О. и В. К.. С договор от 10.05.2002г. за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт №180, том I, рег. №2920, дело 181/2002г., Д. Г. Р. е продал на И. Г. Р. собствената му 1/5 ид. част от гореописания недвижим имот. С договор от 14.08.2003г. за покупко-продажба на дял от недвижим имот частна общинска собственост, вписан в Служба по вписванията [населено място] във вх. рег. №1438 от 19.08.2003г., акт №175, том 1, парт. № 9, 612, И. Г. Р. е придобил от [община] още 2/5 ид. части от същия имот. На 13.03.2019г. ответниците И. и В. Р. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност №159, том 1, рег. №2326, дело №34/2019г., съгласно който били признати за собственици на 1/5 ид. част от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], област Б., находящ се на адрес: [населено място], [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана; начин на трайно ползване: средно застрояване /от 10 до 15 м/, с площ за имота от 394 кв. м.; номер по предходен план: 4305, квартал 87, парцел III, при съседи на имота: имот с идентификатор [№]; имот с идентификатор [№]; имот с идентификатор [№]. С нотариален акт №177, том 2, рег. №3336, дело №365/2021г., издаден на основание приложени писмени доказателства, И. и В. Р. са признати за собственици на основание наследство, давностно владение и покупко-продажба на целия поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], с площ от 394 кв. м. С нотариален акт №42, том5, рег. №7683, дело №815/10.08.2023г. И. и В. Р. са дарили същия недвижим имот на Б. И. Р.. Приел е за установено, че ищците А. Ж. Р. и М. Ж. С. са законни наследници на Ж. Г. Р., починал на 18.09.2016г. Посочил е, че с писмо [община] уведомява И. Г. Р. във връзка с негова молба, че със заповед № 91/1987г. на Председателя на Обшинския НС по чл.98 З. е отчужден за комплексно жилищно строителство с магазини и гаражи съсобствения му имот пл. № 2235 от кв. 85 по плана на [населено място], обезщетението е заплатено, мероприятието, за което е отчужден е реализирано и не може да бъде възстановен отчужденият имот. Св. К. Т., съсед на ищците, е заявил, че през 2011г. бил в дома на Ж. Р. и докато сглобявал ракла чул през отворения прозорец, че Ж. Р. говори с брат си И. Р., който искал да закупи от него парцел. Ж. казал, че ако не му се платят 15 000 лв. не ставало. Свидетелят предполагал, че ставало въпрос за процесния парцел, тъй като не знае да имат друг съсобствен имот. От Ж. Р., с когото понякога ходил до имота знае, че парцелът е общ на братята Р.. Според свидетеля Ж. Р. и А. Р. не са ползвали през годините този парцел, И. Р. също не го е ползвал, същият е бил извън страната дълги години. Св. И. У., е заявил, че до 2011г. е работил като таксиметров шофьор и често возел Ж. Р. до [населено място]. Понякога Ж. Р. искал да спират до процесния имот, находящ се на [улица], за да го погледне, като казвал, че детството му е минало там. Споделя за случай, при който отишли до парцела, тъй като Ж. Р. имал среща с човек, желаещ да купи имота. Ж. Р. казал, че трябва да пита брат си за продажбата, а след това споделил със свидетеля, че без брат си не можел да продаде имота. Последно свидетелят закарал Ж. Р. до парцела през 2009г. или 2010г. Докато Ж. Р. посещавал имота, той бил разграден, през него минавал път, били натрупани боклуци. Понастоящем имотът бил заграден, не бил вече път. В показанията си св. М. Р. е посочила, че процесният парцел бил на свекър й Г. Р. и се намирал в близост до къщата им. Парцелът не бил отчужден, бил станал път, камиони минавали, били нахвърляни боклуци. Според свидетелката, когато се върнал от чужбина ответникът И. Р. движел нещата за връщане на парцела и закупил имота от общината за 10 000 лв. Никой друг от братята не бил дал пари. Свидетелката присъствала на разговор между двамата братя, при който Ж. Р. поискал от И. Р. 500 лева, за да си купи тухли за новата къща, която строял и заявил: „Не искам нито парцел, нито къща“. След това свидетелката не е виждала Ж. Р. да посещава имота. Тя известно време сеела зеленчуци на парцела, но след това го изоставила. Ищците също не са идвали на процесния имот, а ищцата казала преди години на дъщерята на свидетелката: „Каквото иска да прави брат ми, аз не се мешам“. Докато бил извън страната, И. Р. пращал пари на свидетелката и тя плащала данъците на имота. Посочила още, че ответникът И. Р. се прибрал от чужбина преди около 3-4 години, а преди около 2 години заградил процесния парцел. Също и, че свекърът й Г. Р. имал 5 деца, като не помни колко от тях били живи, когато се върнал имота, както и, че не знае дали И. Р. е казвал на братята си или на техните деца, че имотът е само негов. Св. Д. М. е заявил, че познава Ж. Р. и И. Р. от деца. Веднъж Ж. Р. му казал, че е закъсал за пари и ще се помоли на брат си да му помогне, а той ще се откаже от парцела отдолу, като обяснил, че парите му трябват за тухли. Парцелът бил изоставен, там живели свидетелката Р. и съпруга й, а след смъртта на съпруга й, останала само тя. В имота били нахвърляни боклуци, бил прокаран черен път, по който минавали камиони. И. Р. работил около 20 години в чужбина, върнал се преди около 10 години. Той заградил парцела. Въз основа на така установените факти съдът е приел за установено, че ищците са доказали правото си на собственост върху спорните идеални части от имота на твърдяното от тях в исковата молба основание - наследствено правоприемство от баща им Ж. Р., който пък е признат за собственик на 1/5 ид. част от спорния недвижим имот с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство акт №177, том I, рег. №2882, дело №179/09.05.2002г. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недоказаност на твърденията на ответниците, че процесният имот е бил отчужден, както и че процедурата по възстановяването му е била инициирана и водена от единствено от И. Р.. По отношение на представеното по делото писмо №94-00-0519/14.04.1993г., окръжният съд е посочил, че същото касае имот пл. № 2235 от кв. 85 по плана на [населено място], за който обаче не са ангажирани доказателства да е идентичен с процесния. По делото не са представени и съдебни решения, за които се твърди, че са постановени във връзка с реституцията на имота. За недоказано е прието и твърдението на ответника И. Р., че същият е заплатил определена парична сума за възстановяване на имота, както и че това е станало с негови лични средства. По делото не са представени и от [община] документи, удостоверяващи информация по реституционна преписка №94-00 0519/14.04.1993г. Предвид изложеното въззивният съд е счел за недоказани твърденията на ответниците, че към момента на снабдяване на И. Р., Д. Р. и Ж. Р. с нотариален акт за собственост през 2002г. не е бил изтекъл изискуемия от закона давностен срок. Освен това съдът е посочил, че ако ответниците са считали, че нотариалният акт от 2002г. е издаден незаконосъобразно, не би следвало да го ползват като основание за снабдяването си с нотариален акт за собственост на целия имот през 2021г., а е видно, че той е сред описаните в този нотариален акт документи. На следващо място, съдът е изложил, че по делото не е доказано имотът да е владян след 2002г. и до 2021г. нито от наследодателя на ищците Ж. Р., нито от ответника И. Р., като всички разпитани свидетели заявяват, че имотът не е бил ограден, бил е изоставен, в него са били нахвърляни боклуци, през него преминавали камиони, при което бил образуван черен път. Поради това е счел, че И. Р. и В. Р. не са придобили собствеността на 1/5 ид. част от имота, която е била притежание на Ж. Р., а след неговата смърт през 2016г. - на наследниците му, ищците по делото. Също така въззивният съд е посочил, че доколкото при изготвянето на констативния нотариален акт от 2019г. ответниците И. Р. и В. Р. са се позовавали единствено на изтекла в тяхна полза придобивна давност по отношение на 1/5 ид. част от имота, то следва да бъде разгледана именно тази хипотеза. Приел е, че ангажираните от ответниците писмени и гласни доказателства не са достатъчни, за да установят непрекъснато владение върху процесния имот в продължение на 10 години, което да е явно, неоспорено и необезпокоявано. С оглед на това въззивният съд е направил решаващ извод, че в случая в полза на ответниците не е осъществен фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС, респ. - че ищците са собственици на по 1/10 ид. част от спорния имот по наследство от техния баща, а тъй като имотът се владее от ответника Б. Р. без правно основание, то същият следва да бъде осъден да предаде на ищците владението на 1/5 ид. част от имота. За основателно е счетено искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на нотариален акт №159, том 1, рег. №2326, дело №34/2019г., с който И. Р. и В. Р. са признати за собственици по давност на 1/5 ид. част от описания в акта имот, както и за отмяна на нотариален акт №177, том 2, рег. №3336, дело №365/2021г., издаден на основание приложени писмени доказателства, с който И. Р. и В. Р. са признати за собственици за правата над 4/5 ид. части от описания в акта имот. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав съобрази следното: Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Единственото основание за допустимост на касационно обжалване, посочено в изложението към касационната жалба е това по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност по смисъла на цитираната разпоредба предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. В настоящия случай от текста на въззивното решение е видно, че жалбоподателите са ангажирали писмени и гласни доказателства в подкрепа на тезата си, че са придобили имота по давност - освен нотариалния акт по обстоятелствена проверка, легитимиращ ги като собственици, в подкрепа на твърденията им са събрани и гласни доказателства. Несъгласието на касаторите с изводите на съда при извършената преценка на свидетелските показания обаче не може да обоснове достъп до касационно обжалване на посоченото основание. Не може да бъде споделено виждането на жалбоподателите, че въззивното решение противоречи на решение №203/26.09.2014г. по гр. д. № 2173/2014г. на ВКС, I г. о. и ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС по въпроса за тежестта на доказване при оспорване на признато с нотариален акт право на собственост върху недвижим имот. В мотивите на това тълкувателно решение е прието, че когато и двете страни в правния спор установяват с нотариални актове правото си на собственост върху процесния имот /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическият състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Настоящият случай е точно такъв, тъй като не само жалбоподателите имат нотариален акт за собственост на спорния имот, но и ищците легитимират правата на своя наследодател с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран като е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, и съобразявайки доказателствената тежест е приел едни факти за доказани, а други- не. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл.288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Изложеното в „Пояснение“ от М. Р. вх. №20549/01.10.2026г. не може да бъде съобразено, тъй като с оглед характера на производството по чл.288 ГПК е недопустимо събирането на нови доказателства пред касационната инстанция. С оглед изхода на спора, ответниците по касационната жалба имат право на разноски, но поради липсата на доказателства за направени такива и техния размер, съдът не им присъжда разноски за производството пред касационната инстанция. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение