Определение № 628 от 02.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2429/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Р. срещу решение № 221/09.07.2025 г. по в.т.д. № 231/2025 г. на Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 29/25.03.2025 г. по т.д. № 120/24 г. на Окръжен съд –гр.Пaзарджик в частта, с която предявеният от А. И. Р. срещу ЗД“Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ е отхвърлен за разликата от 30 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 22.04.2020 г. в [населено място], обл.П.. Сочи се от касатора, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост на логическата последователност на правните изводи и на обективната фактическа обстановка. Поддържа се, че не са приложени от въззивния съд правилно общите и индивидуални критерии при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Не са съобразени характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента и продължителността на претърпените от пострадалия болки и страдания, дали същите са приключили, възрастта на увреденото лице, както и лимита на застрахователно покритие. Изложени са и съображения, че при определяне на размера на обезщетението не е отчетено обстоятелството, че ищецът е претърпял множество увреждания в областта на главата, тялото и крайниците. Навежда се довод, че не са ценени съобразно действителното им процесуално значение свидетелските показания. Иска се от касатора да се отмени обжалваното въззивно решение и предявеният иск да се уважи за разликата от 30 000 лв. до 50 000 лв. Ответникът ЗД“Бул Инс“ АД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила в частта, с която предявеният от А. И. Р. срещу ЗД“Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ е уважен до размера от 30 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 22.04.2020 г., поради което е формирана СПН относно наличието на фактическия състав на чл.432 ал.1 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника като застраховател. Като спорен във въззивното производство е отграничен единствено въпросът за съответствието на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди /30 000 лева/ с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Решаващият съд е намерил за установено от фактическа страна въз основа на заключението на СМЕ, че в резултат на процесното пътно произшествие ищецът е претърпял множество напречни счупвания на дясната подбедрица в средната към дистална трета, след което е бил опериран по спешност и е било извършено открито наместване на фрактурата с поставяне на вътрешна фиксация, тибия и фабула. От направените констатации на в.лице при огледа на пострадалия решаващият съд е намерил за установено, че са налице трудно забележими белези от оперативната интервенция и не е налице хипотрофия на мускулатурата на подбедрицата, но в областта на счупването е налице подутина, дължаща се на новообразувана костна тъкан при зарастването на счупената кост. В крака на ищеца е бил поставен тибиален пирон, който би следвало да се извади след една година, защото е налице нормално костно зарастване, но не е ясно защо пиронът не е изваден. Решаващият съд е приел за доказано въз основа на констатациите на в.лице при прегледа на пострадалия, че към момента той е напълно възстановен и работоспособен. Въззивният съд е приел за установено наличието и на по-леки травматични увреждания у ищеца – контузия на главата с оток по средата на тилната област с диаметър 6 см., разкъсно-контузна рана на главата в областта на тила с размери 1 х 0,8 см., контузия на дясна челно слепоочна област с оток и кръвонасядане с размери 9 х 7 см., контузия на лява челна област на главата с оток и кръвонасядане с размери 4 х 3 см., отоци и кръвонасядания по протежение на носната мида, контузия на дясната ушна мида с масивни отоци и кръвонасядания по цялото протежение, разкъсно-контузна рана на външната част на брадичката с дължина от 1 см., контузия на дясната ръка с масивно кръвонасядане и оток в близост до раменната става с размери 19 х 16 см., контузия на лявото коляно с оток и хирургично обработена рана с размери от 3 см., контузия на лявата подбедрица с охлузвания и контузия на лявото стъпало с масивен оток и кръвонасядане по външната повърхност на лявото коляно от над глезена до пръстите с размери 26 х 14 см. Прието е от решаващия съд, че посочените по-горе травми представляват повърхностни наранявания с лека степен и са бързопреходни в рамките на 12-14 дни., а единствено раната на коляното с размери 3 см. е изисквала хирургична обработка. Въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но е изложил и собствени мотиви, изградени след съвкупната преценка на посочените по-горе фактически обстоятелства, и е приел, че обезщетението за претърпени неимуществени вреди възлиза по размер на 30 000 лв. Изводът, че този размер отговаря на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е формиран въз основа на установените факти, че за период от около 3 месеца ищецът е бил на легло, през който период той не е могъл да се обслужва без чужда помощ, като процесът на неговото възстановяване е отнел от 6 до 12 месеца. Въззивният съд е взел под внимание и факта, че една година след увреждането ищецът е бил силно тревожен от преживяното, както и депресиран поради осъзнатата необходимост от чужда помощ, но е констатирал, че липсват данни да е налице към момента трайно отражение върху психоемоционалното състояние на ищеца. Към момента ищецът се оплаква единствено от болки при промяна на времето. Отчетени са в мотивите на въззивното решение и фактите, че процесът на възстановяване на ищеца е траен и необратим, насочен към преодоляване на неблагоприятните страхови усещания и представи, както и че ищецът към момента е напълно възстановен и работоспособен. При определяне на размера на обезщетението са взети под внимание обществено-икономическите условия към настъпване на процесното застрахователно събитие. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя множество въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, като по отношение на 1-ви, 2-ри, 3-ти и 6-ти въпрос касационният съд намира, че обобщено те се свеждат до критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди /болки и страдания/, а 5-ти, 7-ми и 8-ми въпрос се свеждат до прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД. Във въпрос 8-ми се съдържа и довод за допусната очевидна неправилност при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Наличието на селективния критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК по отношение на въпросите, свързани с критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС - ППВС 4/68, както и с посочените в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 53/12.06.2014 г. по т.д. № 1556/13 г., решение № 131/04.01.2016 г. по т.д. № 2592/14 г. и решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/14 г. Изпълнението на изискването за наличие на допълнителния селективен критерий по въпросите, които се свеждат до прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, се обосновава от касатора с твърдението за противоречие на въззивното решение с решения на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 151/12.11.2010 г. по т.д. № 1140/11 г., решение № 169/02.10.2013 г. по т.д. № 1643/12 г., решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/13 г. и решение № 92/24.07.2013 г. по т.д. № 540/12 г. Поставен е и въпрос по чл.280 ал.1, т.3 ГПК /4-ти/ - „Как следва да се прилага принципът за справедливост при установена съдебна практика по отношение на приети в съдебната практика долна и горна граница /параметри/ на присъждани парични обезщетения за сходен тип болки и страдания, вследствие на причинени множество увреждания към датата на събитието? Обоснова се, че в противоречие с практиката на ВКС не е съобразено от въззивния съд какво е приложното поле на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, съобразени с актуалното приложение на действащата нормативна уредба, които следва да бъдат съобразени с при определянето на дължимото обезщетение. Касационният съд намира, че формулираните въпроси, които обобщено се свеждат до критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди – 1-ви, 2-ри, 3-ти и 6-ти въпрос, отговарят на изискването да са обуславящи изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, но в конкретния случай те не могат да обосноват допускане на касационен контрол, защото не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационнният съд констатира, че произнасянето на въззивния съд не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, каквато се явява ППВС 4/68, доколкото в мотивите на обжалваното решение са изложени подробни съображения за конкретните обстоятелства, формиращи извода на въззивния съд за определяне на конкретния размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания. Не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираните в изложението решения на ВКС по чл. 290 ГПК, защото решаващият съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди се е съобразил с критериите по чл. 52 ЗЗД. При преценката на обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението, въззивният съд е взел предвид различните травматични увреждания на ищеца, продължителността на периода, в който преживените от него болки и страдания са били по-интензивни, както и продължителността на общия възстановителен период - от 6 до 12 месеца. Решаващият съд е съобразил отражението на инцидента върху психическото състояние на ищеца, което от свидетелските показания е приел за установено, че е било засегнато негативно от болките и страданията през първоначалния период на възстановяване и през периода от 3 месеца, през който ищецът не е могъл да се обслужва сам. Отчетено е в мотивите на въззивното решение и наличието у ищеца на чувство на силна тревога, причинена от преживяната остра стресова ситуация при злополуката, както и на депресирано състояние, причинено от необходимостта от чужда помощ. Въззивният съд е съобразил приетия за установен факт, че към момента ищецът е преодолял неблагоприятните страхови усещания и представи. Отчетени са от въззивната инстанция липсата на усложнения и на трайни последици за здравето и външността на ищеца, както и фактът на пълно възстановяване на травматичните увреди. Направена е констатация въз основа на заключението на СМЕ, че движенията в областта на увредената част от крайника на ищеца са възстановени изцяло. При определяне на размера на обезщетението е съобразено и обстоятелството кога е настъпило увреждането с оглед на съществувалите към този момент обществено-икономически условия в страната. Въззивният съд е обсъдил и факта на претърпени от ищеца множество леки травми и контузни увреждания по главата и лицето, за които е приел въз основа на заключението на СМЕ, че представляват леки по степен увреждания. Касационният съд намира, че несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да е основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Възивният съд е мотивирал разбирането си за размера на обезщетението, като е съобразил установените от доказателствата по делото факти относно степента на засягане на неимуществената сфера на ищеца, които факти коректно е съпоставил с релевантните критерии по чл.52 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението решаващият съд е отчел наличието на фактите, които сочат на негативно въздействие върху неимуществена сфера на ищеца, но не е пренебрегнал и е обсъдил и други, релевантни за спорното право факти – относно пълното възстановяване на ищеца и предоляване от него на последиците от увреждането, въз основа на които е формирал извода, че размерът от 30 000 лв. отговаря на принципа за справедливост. От страна на касатора не се сочат конкретните доказани по делото обстоятелства, респ. връзки между тях, които въззивният съд не е съобразил или е обсъдил изолирано едни от други, с което именно да се обоснове основанието за допускане на касационно обжалване в конкретния случай. Във въззивното решение в действителност липсва изрично обсъждане на възрастта на пострадалия, но въззивният съд, преди да изложи собствени мотиви относно размера на обезщетението, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, който при определяне на размера на обезщетение е отчел обстоятелството, че към настъпване на увреждането ищецът е бил на 35 години. В този смисъл касационният съд намира, че възрастта на пострадалия е факт, който е попаднал в обхвата на извършената от въззивния съд преценка. Следва да се отбележи, че във въззивната жалба не е бил въведен от касатора в настоящото производство довод за това, че възрастта на пострадалия представлява обстоятелство, което да обуславя извод, че преживените болки и страдания са били с по-висок интензитет. Факторът „възраст на пострадалия“ е необходимо да се отнася конкретно към всяко увреждане, което в случая не е сторено във въззивната жалба, а и в изложението към касационната жалба по никакъв начин не е обосновавано от касатора по какъв точно начин този фактор рефлектира в процесния случай върху степента на засягане на неимуществената сфера на ищеца. Изложените в касационната жалба доводи, въз основа на които се прави опит да се обоснове тезата на касатора за наличието на основание за допускане на касационно обжалване, представляват по същество оплаквания за неправилност на въззивното решение, която обаче не подлежи на проверка в настоящия етап на касационното производство. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на решаващия съд, формирани въз основа на събраните и обсъдени доказателства, е извън обхвата на проверка в настоящата фаза на производството по чл. 288 ГПК. По отношение на застрахователните лимити, които не са били обсъдени от въззивния съд, касационният съд намира, че следва да се има предвид, че те нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната, а имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. Касационният съд намира, че по наличието на допълнителния критерий по чл.280 ал.1, т.1 ГПК следва да се отбележи липсата на изложени конкретни доводи. Касаторът се е задоволил да посочи съдебните актове и да възпроизведе обстоятелствата, които са отчетени в решенията на ВКС при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не е обосновал конкретно противоречие на решаващите изводи на въззивния съд по поставените въпроси. Касационният съд констатира, че са били обсъдени от въззивния съд релевантните обстоятелства, които в цитираните от касатора решения на ВКС е указано, че следва да бъдат обсъдени при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. По поставения въпрос по чл.280 ал.1, т.3 ГПК /4-ти/ - „Как следва да се прилага принципът за справедливост при установена съдебна практика по отношение на приети в съдебната практика долна и горна граница /параметри/ на присъждани парични обезщетения за сходен тип болки и страдания, вследствие на причинени множество увреждания към датата на събитието ? Касационният съд намира, че в практиката на съдилищата е невъзможно да бъде създадена долна и горна граница при определяне на размера на обезщетение по чл. 52 ЗЗД. В различните случаи се дават и различни разрешения по прилагането на посочената норма, които се основават на констатираните конкретни и специфични за спора обстоятелства. Тези разрешения са в зависимост от конкретните факти, установени от доказателствата по делото, и произтичат от личността на увредения, от неговото здравословно състояние, психическа устойчивост и способност за преодоляване на последиците, както и от други обстоятелства. Паричното изражение на обезвредата винаги произтича от установените по делото конкретни факти, поради което и прилагането на принципа по чл.52 ЗЗД намира по различните дела различно стойностно изражение спрямо конкретния пострадал. Касационният съд намира, че наличието на обилна съдебна практика по прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, изключва да е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите, свързани с прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД – 5-ти, 7-ми и 8-ми, не са съобразени с мотивите на въззивното решение и не отговарят на общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. От страна на ответника не е било повдигнато възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД в производството пред първоинстанционния съд, а въззивният съд изрично в мотивите си е отграничил като спорен във въззивното производство единствено въпросът за съответствието на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Исковете са отхвърлени до пълния предявен размер поради извода на решаващия съд за недоказаност, а не поради установени от него факти, попадащи в хипотезата на чл.51 ал.2 ЗЗД, и формиран въз основа на тях извод за принос на увредения за настъпване на вредата. По отношение на съдържащия се в 8-ми въпрос довод за допусната очевидна неправилност при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който следва да се подведе като основание по чл.280 ал.2 ГПК. Изложението на касатора не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да се извежда от мотивите на съдебното решение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения /извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2, предл.3-то ГПК. Ето защо касационно обжалване не може да се допусне и на основание очевидна неправилност на решението. Извън предмета на настоящото производство по чл.288 ГПК са трите въпроса, свързани с отговорността за съдебни разноски във въззивното производство, доколкото с влязло в сила като необжалвано определение № 308/29.09.2025 г. по в.т.д. № 231/2025 г. на Апелативен съд –гр.Пловдив е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на въззивника-ищец /настоящ касатор/, а защитата срещу този съдебен акт се осъществява по предвидения в нормата на чл.274 ал.1, т.2, вр. с чл.248 ал.3 ГПК специален процесуален ред. По изложените по-горе съображения касационно обжалване не следва да се допуска. При този изход на спора искането на ответника за присъждане на съдебни разноски в настоящото производство е основателно. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд