Определение № 2968 от 28.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1366/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Г. Т. срещу решение № 1412/02.12.2025 г. по в.гр.д. № 1971/2025 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с което е частично потвърдено решение № 7/10.01.2025 г. по гр.д. № 11/2024 г. на Окръжен съд – Враца за отхвърляне на предявения от настоящия касатор против ГАРАНЦИОНЕН ФОНД иск с правно основание чл. 558, ал. 5 вр. с чл.557, ал. 1, т. 2, б. “а” КЗ за разликата над присъдените 50 000 лева и претендираните 100 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП от 24.07.2023 г., ведно със законната лихва върху същата, считано от 20.09.2023 г. до окончателното й изплащане.

Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания по чл. 281, т. 3, предл.1 и 2 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон – приложението на чл. 52 ЗЗД, както и поради допуснати съществени процесуални нарушения. Развиват се доводи, че определеният размер на обезвредата е занижен, несправедлив и несъответстващ на неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат на процесното ПТП. Счита се, че при определянето му въззивният съд не е отчел в достатъчна степен тежестта на травмите, последиците от тях, настъпилите негативни промени в психо-социалния статус на ищеца, обществено-икономическите отношения в страната и относимата съдебна практика за сходни случаи. Акцентира се, че въззивният състав не е обсъдил стреса от инцидента като вероятна причина за влошаване на диабетното състояние тип 1 с кетоациатоза, както и влиянието на инфлационните процеси върху размера на обезвредата. По тези аргументи се иска отмяна на решението в обжалваната част, уважаване на предявения иск за разликата над 50 000 лева до претендираните 100 000 лева и присъждане на разноски по делото.

При така заявените оплаквания се претендира допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Следва ли въззивният съд да вземе предвид и обсъди всички факти, доводи и обстоятелства, които са наведени от страните в първоинстанционното производство? Следва ли въззивният съд да изследва психоемоционалния статус на диабетно болен тип 1 (на инсулин) и реалното отражението на катастрофата като стрес върху този статус?”;

2. “Какви са критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД, следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливо обезщетение, в това число и социалните и икономически условия в страната, съответно и в каква степен ищеца е в състояние да възстанови психоемоционалния си статус отпреди катастрофата, като приложи критериите “продължителност на психоемоционалния срив”?;

3. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти, взаимовръзката между тях при обосноваване на своите правни изводи, за да приеме в конкретния случай, отсъствието на данни за усложнения предхождащите ПТП заболявалия при изпълнено задължение за изследване на взаимовръзката между фактите имащи значение за изхода на делото?”;

4. “Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да извърши цялостна и конкретна съпоставка на всички установени физически, психически и трайни последици от увреждането, включително медицинската прогноза и социално-битовото отражение, или може да определи размер по обща преценка без детайлен анализ?”;

5. “Следвало ли е САС да отчете инфлационните процеси към 2023-2025 г. при направено изрично такова искане с исковата молба, както и с съобрази с лимита по ЗЗГО?”.

Във връзка с поддържаната от обжалващия предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение в обжалваната част противоречи по първия въпрос на ръководните указания, дадени с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г.; по втория – на задължителната практика на касацията в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и на казуалната такава, обективирана в решение № 785/2011 г. по гр.д. № 556/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 125/2016 г. по гр.д № 4417/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 49/2014 г. по гр.д. № 5055/2013 г. на ВКС, по третия – на казуалната практика на касацията, намерила израз в решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV r.o., решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV r.o., решение № 457/01.07.2010 г. по гр.д. № 1264/2009 г. на ВКС, III г.о. По отношение на четвъртото и петото питане не се сочи от страната практика на касационната инстанция.

Иска се допускане на касационна проверка и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение, с доводи, че апелативният съд е извършил грубо нарушение на процесуалните норми, ограничавайки се до обсъждане единствено на водещите критерии при определяне размера на обезвредата. Пристъпил е правилата на формалната логика, като не е съобразил промените, които настъпват в начина на живот на диабетно болен тип 1, претърпял стрес.

От ответника по касация ГАРАНЦИОНЕН ФОНД е подаден отговор, в който се възразява срещу искането за допускане на касационен контрол и се оспорва подадената жалба като неоснователна.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице – помагач Л. Ц. Г. не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивни жалби на насрещните страни и на третото лице-помагач, за да измени първоинстанционното решение, е съобразил, че по НОХД № 305/2024 г. на Районен съд – Козлодуй е сключено споразумение, като Л. Ц. Г. (трето лице помагач по настоящото дело) е признат за виновен в това, че на 24.07.2023 г., в [населено място], без да има необходимата правоспособност при управление на МПС мотоциклет Х. ЦБР 600, в нарушение на правилата за движение - при подаден сигнал от Д. Г. Т. - Командир на отделение в РУ МВР- Козлодуй, със стоп палка по образец на МВР за спиране от контролните органи, след като е бил длъжен като водач на ППС, да спре плавно в най-дясната част на платното за движение или на посоченото от служителя на службата за контрол място да изпълнява неговите указания, съгласно разпоредбата на чл. 103 ЗДвП, не е сторил това, продължил да управлява мотоциклета, ударил намиращия се на платното служител, който изпълнявал служебните си задължения като полицай, вследствие на което му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение на движенията на долен ляв крайник. Зачитайки на основание чл. 300 ГПК задължителния характер на сключеното пред наказателния съд споразумение, приравнено по правни последици на влязла в сила присъда, въззивният състав е счел за доказано, че при управление на мотоциклет Л. Ц. Г. е нарушил правилата за движение (чл. 103 ЗДвП) и е причинил средна телесна повреда на ищеца – трайно затрудняване на движението на долен десен крайник. Отделил е като безспорно по делото, че водачът Г. не е имал сключена застраховка за гражданската си отговорност, поради което за причинените от него вреди отговорността се покрива от ГАРАНЦИОНЕН ФОНД.

Относно спорния въпрос за размера на обезвредата за неимуществени вреди апелативният съд е взел предвид възрастта на пострадалия (45 г., активна), по-високата степен на сложност на получената фрактура на десния крайник - многофрагментна и вътреставна, значително по-дългия лечебен период – 10-12 месеца, съпроведен с болки и страдания, продължително принудително обездвижване, в т.ч. спазване на предимно постелен режим поради трудности за вертикализиране, ползването на чужди грижи в процеса по възстановяване, което е създало у пострадалия неудобство, притеснения и терзания, че е безпомощен и принуден да се осланя на помощ от близките си, още повече – от своето непълнолетно дете, както и психическия дискомфорт, остатъчните, макар и спорадични, физически последици от претърпяната травма, липсата на добра прогноза за преодоляване на констатирания флексионен дефицит. Съобразил е констатираното в експертизата, че оздравителният процес е приключил, но при ищеца се наблюдава дефицит на колянната става при сгъване, като не е дадена добра прогноза за пълно преодоляване. Не е възприет еднозначно представеният във въззивната инстанция амбулаторен лист, в който е отразено мнението на преглеждащ лекар, че в областта на лявото коляно са налични постравматични артрозни промени. Счетено е, че това съставлява заключение на специалист, което не е изготвено със средствата на гражданския процес, поради което може да послужи само за индиция, че пострадалият продължава да търси медицинска помощ във връзка с последиците от претърпения инцидент. При така установените данни и при съобразяване на принципа на справедливост, относимата съдебна практика за сходни случаи, момента на настъпване на инцидента (2023 г.) и обществено-икономическите отношения към същия, решаващият състав на САС е определил справедливия паричен еквивалент за търпените нематериални вреди в размер на 50 000 лева, т.е. завишен е с 10 000 лева.

По подробно изложени съображения е отхвърлил поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.

При спазване на диспозитивното начало е приел, че лихвата следва да се начислява от 27.10.2023 г., както е поискано от ГАРАНЦИОНЕН ФОНД във въззивната жалба (съответно поддържано пред окръжния съд).

По тези мотиви е отменил частично първоинстанционното решение и е присъдил на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева (разликата над 40 000 лева до 50 000 лева), ведно със законната лихва от 27.10.2023 г. до окончателното изплащане, отхвърлил е претенция за заплащане на законна лихва за периода от 20.09.2023 г. до 27.10.2023 г. върху сумите от 40 000 лева, 5 971,91 лева и 120,01 лева, както и е потвърдил съдебния акт в останалата обжалвана част за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над 9 000 лева до 40 000 лева, отхвърляне на разликата над 50 000 лева до 100 000 лева и за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 2819,47 лева до 6 265,48 лева.

Настоящият състав намира, че не се обосновава наличие на основание за достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на атакуваното решение - основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Тази квалифицирана форма на неправилност е предпоставена от установими само от мотивите на обжалвания съдебен акт съществени нарушения като приложение на материалния закон в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), прилагане на несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), несъобразяване с императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или грубо нарушение на правилата на логиката. Доводите на касатора за допуснати от въззивния състав процесуални нарушения, както и нарушение на логическите правила относно влиянието на изпитания от пострадалия стрес върху хронично заболяване изискват преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, а не на мотивите на съдебния акт. Ето защо същите представляват по същността си оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, а не за очевидна такава. Това изключва преценка за наличие на релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от обосноваване на материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивната инстанция, който е значим за изхода на спора и отговаря на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Първият въпрос във втората му част, третото и петото питане на касатора са фактологични. Формулировката им предпоставя извършване на проверка на правилността на обжалваното решение с оглед конкретните обстоятелства по делото – “психоемоционалния статус на диабетно болен тип 1 (на инсулин) и реалното отражението на катастрофата като стрес върху този статус”, “отсъствие на данни за усложнения”, “предхождащите ПТП заболявания”, преценка за “инфлационните процеси към 2023-2025 г. при направено изрично такова искане в исковата молба”, др. При така очертаната им обвързаност с определените факти по делото, на същите не може да бъде даден общоважим отговор и те се явяват лишени от правна характеристика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата й прави безпредметно обсъждането на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Първото питане в частта, касаеща правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора, е процесуалноправно и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивния съд са разяснени в задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и във формираната трайна такава - решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС,, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., и др. Приема се, че при изграждане на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси, и доводите на страните. В разрез с тезата на касатора, в атакуваното решение апелативният съд е отчел, че съгласно медицинската част на КСЕ заболяването диабет не е повлияло на оздравителния период. Съобразил е наблюдавания дефицит на колянната става при сгъване, без добра прогноза за пълно преодоляване. При това положение не се обосновава соченото от обжалващия отклонение от задължителната и константна практиката на ВКС, което изключва по процесуалноправния въпрос преценка за наличие на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Поставените от касатора втори и четвърти въпрос могат да се обобщят като питане относно приложението на критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Същото е материалноправно, обусловило е решаващите изводи на въззивната инстанция и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. В задължителната практика на касацията - ППВС № 4/1968 г., и формираната постоянна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК, както и в множество служебно известни на настоящия състав (решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т.д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 90/28.03.2025 г. по т.д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т.о., др.), е даден отговор, че понятието “справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на травмата, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуалното влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането, ориентир за което са и установените лимити на отговорност на застрахователя.

В обжалваното решение въззивният състав не се е отклонил от задължителната и трайната практика на касационната инстанция при определяне на адекватно остойностяване на негативните изживявания на пострадалия ищец. Апелативният съд е взел предвид тежестта на травмите, дългия лечебен процес, в който са търпени болки, ползваната чужда помощ, психическия дисконфорт, остатъчните изолирани последици от преживяната травма, липсата на добра прогноза за преодоляване на констатирания флексионен дефицит. Не може да бъде възприета тезата на касатора, че не е обсъдено влиянието на инфлационните процеси в страната, тъй като въззивният състав е съобразил обществено-икономическите отношения към релевантния момент – този на настъпване на инцидента (2023 г.). Несъгласието на обжалващия с правните изводи на въззива не могат да послужат като основание за осъществяване на факултативен касационен контрол, при липса на обосноваване на соченото от страната несъответствие на въззивното решение с формираната практика на касацията в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ето защо следва да бъде отказан достъп до касационна проверка на решението на Апелативен съд – София в обжалваната част.

При тази резултативност от селективната фаза на касационното производство право на разноски има ответното дружество, което претендира юрисконсултско възнаграждение от 276 евро. След преценка на фактическата и правна сложност на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, настоящият състав определя и присъжда същото в размер 100 евро.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,