Определение № 676 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 584/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. И. К. против въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 85 от 08.03.2011 год., по в.гр.д.№ 31/2011 год., с което е потвърдено решение на Велинградския районен съд № 309 от 13.10.2010 год. и е уважен предявеният от „Р./БЪЛГАРИЯ/ЕАД иск по чл.135 ЗЗД за прогласяване за недействителен по отношение на ищеца сключеният между ответниците С. И. К. и А. Б. Б., двете от [населено място] договор за продажба на недвижим имот- апартамент „А”, на застроена площ от 86 кв.м., застроен в УПИ ХІІІ-3231 от кв.158, по плана на [населено място], заедно с избено помещение от 13.86 кв.м. и с общите части на сградата, както и с правото на строеж върху парцела, обективиран в нот. акт № 184,т. ІІІ, рег.3716, нот.д.№ 572 от 27.06.2008 год.. К. поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за произнасяне по значимите за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, свързани с приложимостта на П. иск и по - конкретно с разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД, както и за доказателствената тежест за доказване предназначението за увреждане и причинно следствената връзка между действията на длъжника и увреждането от отчуждителната сделка. Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС са цитирани: решение на състав на второ гражданско отделение на ВКС № 825/27.07.2000 год., по гр.д.№ 79/2000 год. и решение № 643/2000 год., по гр.д.№ 27/2000 год. на ВКС. Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, съобразно данните по делото и правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, съдебен акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. Основателно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел, че извършеното от страна на ответницата, настоящ касатор, явяваща се кредитополучател по два договора за банков кредит, сключени с ищцовото ЕАД, разпореждане с процесния недвижим жилищен имот, има увреждащ банката- ищец характер и осъществено в полза на лице, което макар да не попада в кръга на посочените в чл.135, ал.2 ЗЗД, поради близките си родствени връзки по сватовство с ответницата К. е знаело за увреждане на банката- кредитор чрез тази сделка, а това е достатъчно, за да обуслови правен извод за наличие на елементите от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. При преценка поведението на ответницата- прехвърлител Колевична въззивният съд се е позовал и на издадените от нея, като кредитополучателя 2 бр. записи на заповед с обезпечителни функции, въз основа на които, след издадена заповед по чл.417 ГПК е било предприето принудително изпълнение, непосредствено след извършената сделка, както и на отказа на същата доброволно да изпълни задължението си, с което да осуети предявяването на иска по чл.135 ЗЗД. Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставените от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси, като включващи се в предмета на спора и обусловили крайния правен резултат по делото, попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК- основна обща предпоставка за допускане на касационния контрол. По отношение на същите, обаче, не е осъществено поддържаното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че цитираните и приложени съдебни актове на отделни състави на ВКС, поставени по реда на ГПК/ отм./ не се явяват задължителна съдебна практика, съобразно задължителните за съдилищата разяснения в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което само на това основание – липса на допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол, следва да бъде отказано допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, то дори и да се преквалифицира визираният критерий за селекция, отсъства твърдяното противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК - арг. от т.3 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС. С решение 825/2000 год., по гр.д.№ 79/2000 год. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД, недобросъвестността не се предполага, а предназначението на увреждане трябва да се докаже от ищеца, като предметът на доказване е такъв, че съдът трябва да изгради своето убеждение върху цялостното поведение на договарящите, преди сключване на сделката, която уврежда кредиторите.В същия смисъл е и разрешението възприето в решение № 643/2000 год., по гр.д.№ 27/2000 год. на ВКС ІІ г.о. Следователно, като е приел, че с оглед показанията на разпитания свидетел, живял с прехвърлителката и установената от показанията му безспорно близка родствена връзка, както по сватовство между двете ответници, така и личностна и въз основа на преценката на доказателствения материал по делото ПОС е изградил краен правен извод за увреждащия характер на процесната сделка въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 135, ал.3 ЗЗД, в отклонение от цитираната съдебна практика. Или, изложеното позволява да се обобщи,че различният правен резултат по делата се дължащ се в случая на различните факти и доказателства по същите, не обосновава наличието на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК