Определение № 798 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3822/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез процесуален представител адв. Д. М. срещу въззивно решение № 676/09.05.2022 г. по гр. д. № 2036/2021 г. на Апелативен съд- София, с което: след частична отмяна на решение № 261373/22.02.2021 г. по гр. д. № 12416/2017г. на Софийски градски съд е прието за установено на основание чл. 415 вр. чл. 422 ГПК, че „Юробанк България“ АД има вземане срещу В. Х. М., и Р. Д. М., за сумата 17 945,96 CHF /швейцарски франка/, равняващи се на 21 429,28 лв. по курс „купува“ за CHF към лева към датата на усвояване на кредита- 23.04.2008 г. - главница по договор за потребителски кредит № HL 33297/08.04.2008 г., изменян с допълнителни споразумения, ведно със законната лихва, считано 28.07.2017 г. до окончателното изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 52185/2017 г. на СРС, и е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска за разликата над 17 945,96 CHF до пълния предявен размер от 22 178,10 CHF. Решението се обжалва в частта касаеща отхвърлената част на иска. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил решенията на СЕС по дело С-119/17 и дело С-186/16 по въпросите: 1. Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 30 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита и какви са доказателствата в тази насока?; 2. Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява половината от 24 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалата половина от договора за кредит?; 3. Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита?; 4. Счита ли се за допълнително услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита извън договора за кредит?; 5. По какви критерии съдът е определил, че определени клаузи на договора са индивидуално договорени, а други не и съответно как съдът е определил, че кредитополучателят не е могъл да повлияе върху определени договорни клаузи?; 6. Съдържа ли се в договора клауза, според която при понижаване курса на франка, няма да бъдат намалени вноските на кредитополучателя или няма да са по-ниски от нивото при усвояване на кредита?; 7. Следва ли да се приеме, че кредитополучател се е запознал с клаузите на договора, същите са му били разяснени, станали са му ясни, осъзнал е икономическите последици, изразил е информирано съгласие по всички въпроси, повлиял е на съдържанието на клаузите и т.н., след като четири месеца по-късно сключва със същата банка сходен договор за кредит. По въпроса: 8. След като възнаградителната лихва е цената за предоставената услуга „кредит" и забавата да се заплати цена за предоставена услуга води до начисляване на лихви за забава, счита ли се за анатоцизъм прибавяне към главницата цената на предоставената услуга се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата не са подали писмен отговор. Върховният касационен съд, трето гражданско отделение при данните по делото намира следното: Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за потребителски кредит № HL 33297/08.04.2008 г. По силата на процесния договор за кредит „Юробанк И Еф Джи България“ АД / понастоящем с наименование „Юробанк България“ АД/ е предоставило на В. Х. М. и Р. Д. М. в качеството им на кредитополучатели потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 24 000 лв. по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката към деня на усвояването. Кредитополучателите са се задължили да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора- чл.1, ал. 1 от договора, с краен срок на погасяване 288 месеца. Съдебният състав е обсъдил клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора и е приел, че разрешеният кредит се усвоява по посочена блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя М. след представяне на банката на изброени документи, между които и молба за превалутиране по образец на банката. Съгласно чл. 2, ал. 3 усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ швейцарския франк към лева на банката за съответната валута в деня на усвояване, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева, като с подписване на договора кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката за служебното извършване на горните действия. Въззивният съд е констатирал също, че страните са договорили погасяването на кредита да се извършва във валутата на кредита – CHF, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил тази валута, но има налични по негови сметки средства в лева или евро, погасяването да се реализира чрез тях след служебното им превалутиране от банката по курс „продава“ за CHF към BGN/EUR /чл. 6, ал. 2/. В чл. 23 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането /дефинирано в чл. 22 по смисъла на договора - промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението и прилагане на лихвен процент, съответен за новата валута/ по чл. 21 от договора /в лева/евро съгласно условията, визирани в тази клауза/, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/ от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит /ал. 1/, както и че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - 23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им /ал. 2/. Направил е извод, че валутата на кредита е ясно и разбираемо договорена - сумата се отпуска в чуждестранна валута - CHF, независимо от клаузите за служебното й превалутиране от банката в лева и реалното й усвояване от кредитополучателя в лева, остойностени по курс на банката 1 CHF: 1.194100 лева към датата на усвояване на кредита 23.04.2008 г. Размерът на предоставения и усвоен кредитен лимит от кредитополучателя възлизал на 20 099 CHF, с което банката изпълнила своето договорно задължение, и за кредитополучателя възникнало насрещното задължение за връщане на получената сума съобразно уговореното. Обсъдени са сключените между страните 11 бр. допълнителни споразумения към договора за кредит, като е посочено, че с част от тях към редовната главница са прибавени просрочени лихви и просрочени такси, както следва: 130,27 CHF - лихва, 18 CHF - такси; 300,04 CHF - лихва и 33,15 CHF - такси; 164,82 CHF - лихва и 37 CHF – такси; 470,94 CHF - лихва и 108,84 CHF – такси; 412 CHF - лихви и 37,83 CHF - такси. Прието е, че с нотариална покана, изпратена до ответника В. М., връчена лично на 08.06.2017 г., банката е упражнила правото си да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем поради неплащане на вземания за главница, считано от първо просрочие на 10.10.2015 г. и на лихви, считано от 10.08.2015 г. Представена е и нотариална покана, изпратена от банката до ответницата Р. М., връчена по реда на чл. 47 ГПК, считано от 10.07.2017 г. Въззивният съд е обсъдил основното и второто допълнително заключения на съдебно- икономическата експертиза и въз основа на тях е констатирал размера на усвоената сума, нарасналата главница в резултат на направената с допълнителните споразумения капитализация, обстоятелството, че договорната възнаградителна лихва е увеличавана вследствие промяната на БЛП на банката за кредити в CHF. Съобразно второто допълнително заключение на ССЕ, след подписването на допълните споразумения от 13.04.2009 г., 23.06.2010 г. 28.12.2010 г., 29.07.2011 г., 05.03.2012 г., 08.10.2012 г., 06.12.2013 г., 22.07.2014 г. и 24.02.2015 г., банката капитализирала дължими, но незаплатени към датата на подписване на всяко от споразуменията възнаградителни лихви и е начислявала възнаградителна лихва върху капитализираните възнаградителни лихви. Според заключението на ВЛ- це, в случай, че месечните вноски, правени от кредитополучателите, бяха превалутирани в CHF при курс на CHF/BGN, използван от банката в деня на усвояване на кредита, и получената разлика се използва за погасяване на главницата, предмет на делото, от определената като дължима главница следва да се извади сумата от 1 747,61 CHF, при курс на CHF/BGN -1,1941. Въззивната инстанция е приела, че не е налице спор относно изчисленията в обжалваното решение на размера на главницата, формиран от първоначалното уговорения размер от 20 099 CHF с равностойност от 24 000 лв., и прибавените с част от обсъдените допълнителните споразумения такси към главницата, възлизащи общо на 234,90 CHF с равностойност към датата на усвояване на кредита от 280,49 лв., както и извадените от стойността на платена главница от 425,52 CHF - 508,11 лв. и 214, 61 CHF – 256,26 лв., от приетата за дължима главница с равностойност от 24 280,47 лв. Посочено е, че спорът по делото очертан с оплакванията в жабата е по правото, и касае валутата на кредита и допустимостта на прибавяне на просрочени лихви към дължимата главница, съответно начисляване на лихва върху така формираната главница. Въззивният съд е приел за основателно направеното в отговора на исковата молба възражение за неравноправност на клаузите на договора, предвиждащи потребителят да носи валутния риск от промяна в курсовете на швейцарския франк към българския лев. Посочил е, че валутата на кредита е швейцарски франкове, при което в чл. 6, ал. 2 е предвидено погасяването да се извършва в тази валута и същата е посочена и в изготвения погасителен план. Изложил е съображения, че длъжниците по договора за кредит са физически лица, които ползват финансова услуга от търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което имат качеството на потребител съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и като такива се ползват от правилата на ЗЗП. Оспорената клауза не била индивидуално уговорена, тъй като липсвали доказателства в тази насока. С оглед на бланкетния и декларативен характер на клаузата на чл. 23 от договора, както и предвид цитираната в решението практика на ВКС, касаеща същата клауза от идентични договори, сключвани от същата банка с потребители, въззивната инстанция е приела, че тя е била изготвена предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й. При направения анализ клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 ал.1 от договора за кредит, е направен извода, че в тежест на потребителите са възложени допълнителни разходи, вследствие на поемане на валутния риск и валутните разлики, което оскъпява общите разходи по кредита. Прието е, че банката не е предоставила на кредитополучателите необходимата информация, която би им позволила да преценят икономическите последици от този договор - евентуално движение и промяна на валутния курс, съотношение между курс „купува” и курс „продава” на банката и тази информация да се проследи и прогнозира в перспектива, с оглед срока на сключване на договора - 288 месеца, както и не е предоставила информация по какъв начин потребителите могат да намалят валутния риск и да се освободят от тежестта му, при неочакван обрат на пазара. Приел е, че ответниците не са могли да преценят икономическите последици от сключването на договор с тия уговорки дали да изберат да получат по-нисък лихвен процент и да носят валутния риск, или да получат кредит при по-висока лихва, но без поемане на валутен риск. Банката като професионалист в сферата на финансовите услуги могла да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и непредоставянето на тези данни от нейна страна довело до нарушаване на принципа на добросъвестност, още повече че реален паричен поток в швейцарски франкове не бил осъществен. При тези съображения, въззивната инстанция е направила извод, че клаузите от договора, предвиждащи поемането на валутния риск от потребителя /чл. 23 и чл. 6, ал. 2/, се явяват неравноправни, което води до тяхната нищожност по см. на чл. 143, т. 18 /първоначална редакция/ ЗЗП. Позовавайки се на практика на ВКС, според която в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, въззивният състав е приел, че в случая задължението за главница предмет на делото, чиято изискуемост е настъпила изцяло, предвид обявената предсрочна изискуемост на кредита, следва да се изчисли в швейцарски франкове. С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя, които не водят до нищожност на целия договор, въззивния съд е счел, че кредитът следва да бъде върнат в уговорената валута и размер – равностойността в швейцарски франкове на 24 000 лв. по курс купува за CHF към лева към датата на усвояване на кредита – 1,1941. При това положение задължението възлизало на 17 945,96 CHF, изчислено като разлика между дължимата главница от 20 333,70 CHF /равностойност в лева 24 280,47 лв./ и приетите за платени суми, част от главницата, от 425, 52 CHF и от 214, 61 CHF и надплатените поради курсовата разлика 1747,61 CHF. Сумата е изчислена, без последващите изменения на договора с допълнителни споразумения, чрез прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, което представлявало анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, и било допустимо само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извода, че банката притежава вземане срещу ответниците в размер на 17 945,96 CHF, равняващи се на 21 429,28 лв. по курс „купува“ за CHF към лева към датата на усвояване на кредита – 23.04.2008 г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпроси №№ 1 и 2 дали е възможно да бъде направена прогноза за 30 години на курса на чуждестранна валута, по какъв начин следва да бъде направено това и за какъв период следва да бъде преценен валутния курс, нямат характеристиката на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отразяват аргументите на съда, а са поставени в контекста на становището на касатора за равноправност на клаузата на чл. 23, ал. 1 от договора поради непредвидимост промяната на валутния курс в бъдеще. Въпрос № 4 също не удовлетворява основния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите на атакуваното решение съдът не е обсъждал въпроса кои клаузи от процесния договор за банков кредит са част от същественото му съдържание, респ. дали покупката на валута за погасяване на кредита представлява допълнително услуга между банката и кредитополучателите, извън договора за кредит. Въпроси №№ 3 и 6 са фактически, а не правни - касаят установяването на факти и преценката на доказателствата, поради което не могат да обусловят селектирането на жалбата. Поставените въпроси с №№ 5 и 7 по съществото си представляват изразено несъгласие с крайните изводи на съда за неравноправния характер на валутните клаузи от договора и са искане за проверка по същество на делото, съответно постановяване на друг краен резултат, като освен това, не е налице твърдяното от касатора противоречие с практика на СЕС. В т. 2 от диспозитива на решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16 на Съдът на ЕС е посочено, че чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че „изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен /клауза относно валутния риск/, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите си задължения“. В т. 50 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“. В случая въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на относимите договорни клаузи е направил извод, че клаузата на чл. 23 от договора във връзка с чл. 6, ал. 2 не отговаря на изискването за яснота и разбираемост, тъй като банката не е предоставила на кредитополучателите към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би им позволила да преценят икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите им задължения, които ще им бъде икономически трудно да понесат при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Изводите на въззивния съд са в съответствие с разрешенията дадени в практиката от ВКС: решение № 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 294/27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 314/29.07.2019 г. по т.д. № 1766/2016 г. на ВКС, II т.о.; решение № 147/15.06.2021 г. по т.д. № 1695/2019 г. на ВКС, I т.о., постановени в съгласие с практиката на СЕС, цитирана от касатора: решения по дела С-186/16 и С-119/2017 г. При извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит въззивният състав е съобразил решенията по посочените дела, като изцяло е съобразил и даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., както и разясненията относно правомощията на националната юрисдикция при разглеждане на споровете относно неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит. По въпрос № 8: В практиката на ВКС: решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г., на ВКС, I т.о.; решение № 60118/15.10.2021 г. по т.д. № 2848/2019 г., на ВКС, I т.о., включително и сочената от касатора - решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о., се приема, че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, изр.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл.294, ал.1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, изр.3 ЗЗД. Клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни като противоречащи на закона /чл.26, ал.1 вр.чл.10, изр.3 ЗЗД/. За да отхвърли иска за част от претендираната главница по кредита, решаващият състав е съобразил констатираната от него нищожност на клаузите в допълнителните споразумения, водещи до анатоцизъм. Поради съответствието на въззивното решение с посочената практика на ВКС, касационният контрол по този въпрос не може да бъде допуснат, тъй като не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение