Определение № 133 от 11.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 119/2018 г.

частта от сутерена, която се очертава от точки 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15 и 1,

частта от първи етаж, която се очертава от точки 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 1,

частта от втори етаж, която се очертава от точки 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 1, както и целия тавански етаж по скиците на вещото лице Е. Ц., намиращи се на л. 375 - 378 от делото на СГС и представляващи неразделна част от решението на СГС, като ответниците по иска са осъдени да предадат на ищцата владението на описания недвижим имот. При условията на чл. 272 ГПК въззивният съд е приел за установено, че на 12.01.2004 г. ищцата е придобила собствеността върху УПИ III-795 от кв. 45а по плана на [населено място], кв. Б., сега с идентификатор 68134.1943.1307. С нотариален акт от 02.06.2005 г. е оформено учредяването на право на строеж върху УПИ III-795 в полза на Г. Н. Г. (по време на брака му с Е. Н. Г.) за изграждането на жилищна сграда „А” - източен близнак с площ 99,30 кв.м. и разгъната застроена площ 272 кв.м., като учредителката Ю. В. С. е представлявана пред нотариуса от пълномощник Г. Н. Г.. Срещу учреденото му право на строеж Г. Н. Г. поел задължението да построи за учредителката жилищна сграда „Б” - западен близнак - с площ 82,70 кв.м. и РЗП 231,40 кв.м. Г. Н. Г. построил сграда в УПИ III-795, която е разделена на два близнака, всеки от които на три етажа, като по време на строителството била преразпределена квадратурата на двете жилищни сгради чрез намаляване на западния близнак (сграда „Б”) за сметка на източния близнак (сграда „А”). Двата близнака са изградени със самостоятелни входове и стълбищни клетки. Стълбището към таванския етаж на сграда „Б” е преградено, като по този начин достъпът до таванския етаж може да се осъществи единствено от сграда „А”. Цялата сграда „А” се владее от четиримата ответници. На 09.03.2006 г., като обезпечение на кредит за 180 000 евро, отпуснат от [фирма] на Г. и Е. Г., съпрузите учредили в полза на банката договорна ипотека върху сграда „А”, а Ю. В. С. чрез пълномощник Г. Н. Г. - договорна ипотека върху УПИ III-795. С нотариален акт от 12.12.2008 г. Г. и Е. Г. прехвърлили собствеността върху части от източния близнак на децата си, а именно – първия етаж, заедно с 1/2 ид.ч. от сутерена – на дъщеря им Г. Г. Г., а втория и 1/2 ид.ч. от сутерена – на сина им Н. Г. Г.. С влязло в сила на 28.04.2014 г. решение № 169 от 06.01.2013 г. по гр.д.№ 1434/2012 г. на САС, ІІ състав е потвърдено решение № 7141 от 19.12.2011 г. по гр.д.№ 9846/2009 г. на СГС, І-7 състав, с което е прогласена нищожността на договора от 02.06.2005 г. за учредяване на право на строеж от Ю. В. С. в полза на Г. Н. Г.. С постановление от 24.09.2014 г. ЧСИ Б. е възложил на [фирма] процесната сграда „А”. В подадения пред СГС отговор на молбата за конституирането като трето лице по делото, [фирма] поддържа, че постановлението не е влязло в сила, не е вписано в Агенцията по вписванията, като на 25.02.2016 г. банката е подновила ипотеката си и е само ипотекарен кредитор, но не и собственик на имота. Правата й на кредитор са гарантирани от поредността на вписването на ипотеката, което е извършено три години и половина преди вписването на исковата молба за обявяване нищожността на нотариалния акт за учредяване на право на строеж. От правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС. Съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на построеното върху нея, освен ако е установено друго. Друго може да бъде установено, когато собственикът на терена е отстъпил на трето лице правото да построи сграда върху неговата земя (чл. 63, ал. 1 ЗС). В случая сключеният на 02.06.2005 г. договор за учредяване на право на строеж от страна на Ю. В. С. в полза на Г. Н. Г. е прогласен за нищожен с влязло в сила решение, поради което той, съпругата и децата му не са придобили собствеността върху източния близнак - сграда „А” или части от него. Тъй като ищцата е собственик на процесната вещ, а ответниците упражняват фактическата власт върху нея без основание, то иска по чл. 108 ЗС е уважен изцяло. С въззивната жалба до САС настоящият касатор [фирма] е променил становището си относно постановлението за възлагане от 24.09.2014 г. на ЧСИ Б., като е заявил, че същото е влязло в сила и легитимира като собственик банката, а не ищцата. Позовал се е на съществуването на връзка на обусловеност на производството по иска по чл. 108 ЗС от производството по друго гражданско дело (в.гр.д.№ 2925/2015 г. на САС, 4 състав, по което е упражнен въззивен контрол по отношение на решението по гр.д.№ 15538/2014 г. на СГС, І-6 състав; въззивното решение не е влязло в сила, т.к. е атакувано с касационна жалба пред ВКС), образувано по предявените от Ю. В. С. срещу Г. Н. Г., Е. Н. Г. и банката искове за прогласяване нищожността на договора от 09.03.2006 г. за учредяване в полза на банката на договорна ипотека върху сграда „А” и върху УПИ III-795 поради липса на съгласие на действителния собственик. С протоколно определение от о.с.з.29.05.2017 г. САС е оставил без уважение искането на [фирма] по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като е приел, че не е налице твърдяната връзка на обусловеност, което становище е изложил и в мотивите на обжалваното решение. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с довод за недопустимост на въззивното решение, обоснован с разясненията по т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които съществуващата връзка на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното при наличие на обуславящо дело, за което съдът следи служебно, поради което когато основанията за спиране на производството в хипотезите на чл. 182, б. „г” и „д” ГПК са се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС въззивният акт подлежи на обезсилване като недопустим. Поставен е и въпроса „При повече от един субект на страната на ответника /като съответник или подпомагач/ може ли силата на присъдено нещо, която обвързва само един от тези субекти, да бъде разпростряна и по отношение на другия /съответник или подпомагач/ ?” с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 182, б. „г” ГПК има своя аналог в разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. При действието на ГПК от 2008 г. е формирана противоречива съдебна практика по въпроса „Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК ”. В едната група съдебни актове се приема, че разясненията по т. 8 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК са актуални и при сега действащия ГПК. В другата група съдебни актове на ВКС е прието, че въззивното решение, постановено в нарушение на нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е неправилно поради съществено нарушение на основно съдопроизводствено правило, като въззивните решения са отменени и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делата са върнати за ново разглеждане на въззивния съд с указания да се предприемат необходимите процесуални действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото производство. Противоречието е наложило образуването на тълк.д.№ 1/2017 г. по описа на ВКС, ОСГТК. Налага се извода, че произнасянето по т. 1 от предмета на тълк.д.№ 1/2017 г. по описа на ВКС, ОСГТК е относимо към преценката за допустимостта на атакуваното въззивно решение, за която (съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) ВКС е задължен да следи служебно. Предвид това, както и съобразно разясненията, дадени с тълкувателно решение № 8/2013 от 07.05.2014 г. по тълк.д.№ 8/2013 г. на ВКС, ОСГТК, се налага произнасянето по селектирането на касационната жалба да бъде спряно до постановяването на тълкувателно решение по т. 1 от тълк.д.№ 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.