Определение № 188 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 109/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Л. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 235 от 01.10.2020г., постановено по в.гр.д.№ 279/2020г. на Смолянския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 63 от 29.04.2020г. по гр.д.№ 189/2019г. на Златоградския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от А. Л. Д. против Р. А. С. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗС, за признаване за установено, че ищецът притежава на основание давностно владение вещно право на ползване на площ от 10 кв.м., представляваща реална част от УПИ *, кв.118 по плана на [населено място], обозначена на комбинирана скица № * към заключението на съдебно-техническа експертиза, изготвено от вещото лице инж.Д. С.. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът в пъроинстанционното производство А. Л. Д. ползва 10 кв.м от посочения урегулиран поземлен имот в продължение на около двадесет години за извършване на търговска дейност по силата на сключен устен договор с един от неговите собственици – М. С. М.. Върху спорната част от имота ищецът е поставил метален павилион за бръснаро-фризьорски услуги върху бетонова площадка, като заетата от самия павилион площ е 6 кв.м, а прилежащата площ, необходима за неговото обслужване – 4 кв. м. За ползването на мястото е било договорено ищецът периодично да осигурява на съсобственика М. С. М. дърва за огрев, да я води на лекар при нужда, да ѝ закупува лекарства и да я подпомага с оглед ежедневните ѝ или сезонни нужди – до коси сено и да го превозва, който задължения ищецът изпълнявал до нейната смърт на 30.06.2015г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът е ползвал през годините спорната площ от имота по силата на облигационно отношение, наподобяващо договор за наем, което му придава качеството на неин държател, а не на владелец, респ. че презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, поради което, независимо от продължителността на времето, през което е упражнявал фактическа власт върху нея, той не е могъл да придобие нито правото на собственост, нито ограниченото вещно право на ползване. Този извод е мотивиран и с обстоятелството, че по делото липсват твърдения и данни той да е предприел някакви действия, с които по явен и недвусмислен начин да е манифестирал намерението си да придобие правото на ползване за себе си, които да са достигнали до знанието на собствениците на имота. В допълнение е посочено, че ищецът не е предявил никакви претенции върху имота и по повод водено между тях дело за разпределение на ползването му през 2016г., за което е бил уведомен, нито при извършен след това от съдебния изпълнител въвод във владение, на който е присъствал, както и че по делото липсват данни да е изпълнявал посочените в Закона за собствеността задължения на ползвател, да е декларирал правото на ползване, да е плащал данък за него, като и такса за битови отпадъци. В заключение е посочено, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС, вр с чл.55 и чл.56 ЗС не е осъществен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. „Съдържанието на законовия термин упражняване право на ползване и дали в това съдържание се разбира извършването на търговска дейност бръснаро-фризьорски услуги върху определена площ от недвижим имот и същото представлява ли добив от вещта по смисъла на чл.56 ЗС; 2. Ако собственикът на имота приживе, макар и при неспазване на предписаната от закона форма, учреди устно право на ползване на определено лице, изразил е воля и е предал владението на това лице, следва ли да се приеме, че от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността и има ли значение обстоятелството, че при изразяването на тази воля са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда; 3. Дали декларирането на един имот или на едно право пред общинските служби е част от фактическия състав на придобивната давност; 4. С предявяване на иск по чл.32 ЗС срещу лице различно от владелеца, прекъсва ли се давността и владението му върху имота; 5. Извършване на въвод във владение, без отстраняване на владелеца от имота, води ли до прекъсване на давността, както и отричане на вече придобитото право на ползване; 6. От кой момент настъпва преклузията за събиране на доказателства във въззивното производство и 7. Свидетел, допуснат за установяване на изрично посочени в доклада по делото определени обстоятелства, може ли да се разпитва и установява с неговите свидетелски показания обстоятелства, за които не е допуснат до разпит с доклада по делото”. Ответникът по жалбата Р. А. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Поставените от касатора въпроси са формулирани според неговите твърдения за учредено му с устен договор право на ползване върху спорната част от имота и нямат отношение към решаващите съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, а именно, че през годините е ползвал тази част от имота по силата на облигационно отношение, поради което е имал качеството на неин държател, а не на владелец, и не е манифестирал пред собствениците на имота намерение за придобиване на вещното право на ползване за себе си. Изводът на съда, че касаторът е ползвал част от имота по силата на възмезден договор с един от неговите собственици и е изпълнявал поетите с него задължения, е направен въз основа на фактическите му твърдения в исковата молба и непротиворечивите показания на разпитаните в първоинстанционното негови свидетели, а не се базира на показанията на разпитания пред въззивния съд свидетел на ответната страна. Ето защо поставените въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, още повече, че част от тях се отнасят до съпътстващи съображения на съда за крайните му изводи, които са съобразени изцяло с практиката на ВКС – Р № 118 от 21.05.2013г. по гр.д.№ 1535/2013г., ІІ г.о., и др. Освен това липсва противоречие на обжалваното решение с посочените от касатора многобройни решения на ВКС, които са неотносими към настоящия случай, нито във връзка с второто релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК от него са изложени някакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. По направените в изложението общи касационни оплаквания ВКС не дължи произнасяне в настоящото производството по селектиране на касационната жалба. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 500 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,