Определение № 323 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 749/2022 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. П. К., като пълномощник на община Пазарджик, срещу въззивно решение № 40 от 04.10.2021 г., постановено по гр. д. № 334/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата в касационното производство, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявения от Б. П. К. срещу община Пазарджик иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над 20 000 лв. до 25 000 лв. – неимуществени вреди, от инцидент при падане на тротоарната настилка, настъпил на 29.03.2019 г. в [населено място], на [улица], като вместо него е постановено ново по същество, с което в полза на ищцата е присъдена допълнително сумата 5 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2019 г., до окончателното й изплащане. Решението е потвърдено в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 20 000 лв. В изложението са поставени следните въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди; относно намаляване отговорността на деликвента поради способстване причиняването на вредите от пострадалия“; 2. „длъжен ли е съдът правилно да приложи императивна материално-правна норма – чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и да присъди обезщетение за вреда, причинена от деликт, но за чието конкретно проявление са допринесли и други фактори /здравословно състояние, неспазване на лекарските предписания и други/“; 3. „длъжен ли е съдът да прецени всички обстоятелства при определяне размера на обезщетението“. По първия въпрос се сочи противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на четвърто г. о. и решение № 142/05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на четвърто г. о. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано със следния въпрос: „при множество увреждания, когато се претендира общ размер на обезщетението, как следва да се определи същото при недоказване на част от вредите“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. Изложените твърдения в исковата молба са, че вредите са причинени при стъпване върху тротоарната настилка, която била неравна, като ищцата загубила равновесие и паднала на дясната си страна. Вследствие падането е постъпила по спешност за оперативно лечение. Поставени са й диагнози „счупване на дясна бедрена кост“, „контузия на коляното на десен долен крайник“, „три броя сплеснати тораколумбални прешлени и др.“, заради които претърпяла сложни оперативни интервенции със закрито наместване на фрактурите, фемур и гипсова имобилизация на дясна бедрена кост след респозиция. Получила придружаващи заболявания, изразяващи се в остра болка в супракондилната област, патологична подвижност, синдром на „закованата пета“, силни болки в областта на горните крайници, главата /кръвонасядания и отоци/, десния крак, тазобедрената става, гръбначния стълб, торса, оплаквала се от дезориентация, главоболие, световъртеж, виене на свят и гадене, хипертонично сърце. Налице било разместване, при което започнало неправилно зарастване на ставата на десния долен крайник. След изписването й от болничното заведение била на легло, на постелен режим, което не й позволявало да обслужва санитарно-битовите си нужди сама и наложило да има постоянно човек, като за нея се грижела майка й, при която живеела. Поради продължилите болки се наложило повторно хоспитализиране, при което били констатирани болезнени, невъзможни и силно ограничени движения на десния крак, затруднена походка с помощно средство проходилка, отоци в областта на дясното коляно, болка и ограничени движения, хипотрофия на бедрени мускули, като били проведени рехабилитационни процедури. Лечебният и възстановителният период продължавали и към настоящия момент. По делото е установено, че вследствие падането ищцата е получила неразместена вътреставна фрактура на долния край на дясната бедрена кост с пукнатина от долния край на бедрото към средата на коляното, наложила по спешност гипсова имобилизация за два месеца. Наличните хронични увреждания на гръбначния стълб нямат причинна връзка с процесния инцидент, а са с многогодишна давност и се дължат на наличната при нея неглижирана и нелекувана във времето остеопороза, на наднорменото тегло около 150 кг. и на възрастта. Посочените като травматични увреждания от инцидента „контузия на супракондилната област“, както и патологична подвижност и синдром на „закованата пета“, не са налице. При проведените след гипсовата имобилизация контролни рентгенови изследвания се вижда зараснала фрактура с малка вторична дислокация на костния фрагмент от 5 до 10 мм., която, обаче, е била достатъчна да наруши конгруентността на ставата и бързо да се развие вторична болезнена гонартроза от първа в момента на счупването до трета степен, чието лечение е само оперативно с подмяна на колянната става. Касае се за трайна последица, получена вследствие на процесния инцидент. Експертът е пояснил, че разместването на костния фрагмент, довело до прогресиране на наличната към датата на инцидента гонартроза, е настъпило докато ищцата е била в гипса и това се дължи на обстоятелството, че, поради много голямото й наднормено тегло, е трудно да се спази триточковия принцип на имобилизация на крака и при такава тежка телесна маса е лесно да се получи вторично разместване, както в случая, дори при подпиране на счупения крак или стъпване на него, при каквото натоварванията в коляното са доста сериозни на квадратен сантиметър. Увреждането на колянната става е следствие от разместването на костния фрагмент, а първопричината за разместването е фрактурата, получена при инцидента. Съдът е обосновал извод за това, че за настъпването му е способствал и друг обективен каузален фактор – наднорменото тегло на ищцата, който обаче не освобождава деликвента от отговорност, а е от значение за нейния обем извън хипотезата на съпричиняване. Установено е, че ищцата е изпитвала много силни физически болки при получаване на фрактурата при инцидента и приемането й в спешното отделение, както и при извършване на инвазивните мероприятия – поставяне на гипса и инжектиране на упойка, които постепенно са се редуцирали под въздействието на изписаната и проведена медикаментозна обезболяваща терапия и след поставянето на гипса до към края на втората седмица. Последващото разместване на костния фрагмент е довело до бързо развитие на тежка вторична болезнена гонартроза, прогресирала от първа в момента на счупването до трета степен, при което е налице изкривяване деформация на оста на крайника, болезнени движения, затруднена походка, ползване на помощни средства за придвижване /два бастуна/ с прогноза за пълно възстановяване след оперативна подмяна на колянната става. При правилното протичане на лечебно-възстановителния процес той е с продължителност около 4-5 месеца, но вследствие на настъпилото усложнение временната нетрудоспособност на ищеца е продължила една година, след което е освидетелствана от ТЕЛК и й е определена 50% трайно намалена работоспособност за срок от две години. Поради продължаващите болки и затруднени движения е провела рехабилитационни процедури при болнично лечение за времето 11-18.06.2019 г. и санаториално лечение за времето 31.08-10.09.2019 г. Кредитирани са показанията на майката на ищцата, според които през първите шест месеца дъщеря й се е придвижвала с проходилка, както е отразено и в медицинската документация, а след това с патерици и бастуни, като за нея се е грижела, помагала и обслужвала тя. Според свидетелката, дъщеря й получила стрес от инцидента, лесно се разстройвала, бълнувала. Показанията й в тази насока са обсъдени в съвкупност със заключението на съдебно-психологична експертиза, според което ищцата е изпаднала в състояние на остър стрес с изразена тревожност, характеризиращо се с потиснатост, депресивни мисли, безсъние, кошмари, изолация, във връзка с което е приемала предписани й от психиатър лекарства, като и до момента продължава да преработва психотравмената ситуация и дълбоко да я преживява. В обобщение тези показания са приети за достоверни. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е посочил, че отчита следните обстоятелства: трудоспособната активна 52-годишна възраст на ищцата към датата на инцидента; характера на претърпените вследствие падането й на тротоара травматични увреждания – счупване на дясна бедрена кост и артроза трета степен на дясна колянна става, чието прогресиране се дължи и на наднорменото й тегло; произтеклите от тях за нея трайни негативни последици, свързани с физическа болка, каквато продължава да изпитва и към настоящия момент при движение, ограничения при придвижването, предвид гипсовата имобилизация на десния крак и ползването и до момента на помощни средства, препятстващи пълноценното й санитарно-битово обслужване и социални дейности; прогнозата за пълно възстановяване след оперативна подмяна на колянната става; негативните емоционални преживявания вследствие стреса от инцидента, продължаващи и до сега, въззивната инстанция е намерила за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на дължимото й се обезщетение за неимуществени вреди такъв от 25 000 лв. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпроси първи и трети са обосновани с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди единствено въз основа на свидетелските показания на роднини и близки лица, които са кредитирани. Не е налице противоречие с цитираната съдебна практика, в която е прието, че залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество същото представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие. Именно въз основа на такъв анализ е определено и обезщетението в настоящата хипотеза, като свидетелските показания съдържат непротиворечиви факти относно претърпените болки и страдания. В решението са обсъдени всички обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди и значението им за определяне размера на обезщетението, което съответства на действително претърпените вреди. В съответствие с дадените указания в ППВС № 4/23.12.1968 год. съдът е отчел всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и е изложил конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на четвърто г. о. е възприето, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК. В решение № 142/05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на четвърто г. о., също е посочено, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В настоящата хипотеза въззивният съд е съобразил доказателствата, от значение за определянето на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Вторият въпрос е обоснован с отчитане проявлението на други фактори, довели до настъпване на вредоносния резултат. Независимо че не се твърди противоречие с конкретен съдебен акт, следва да се посочи, че в правната теория и съдебната практика /решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123 от 2020 г. на ВКС, трето г. о/. се приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента. Възможно е обаче, деянието да не е единствената причина за резултата, т.е. вредата да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. В подобни случаи причинният процес не може да се изследва само с оглед на последния елемент в каузалната верига, а следва да се преценява възможността, която комплексно създават всички условия и връзката им с настъпването на вредата. При оценката на вредите с оглед установената комплексна каузална верига, трябва да се отчете фактическото допринасяне за настъпването на резултата на другите причинни фактори, като обезщетението следва да се намали с този каузален принос. Това не е съпричиняване по смисъла на закона, което визира човешко поведение, а причинен процес извън такова поведение за последиците, за които ответникът не следва (и не би могъл) да отговаря. В случая съдът е отчел като други причинни фактори здравословното състояние на ищцата и наднорменото й тегло при определяне обема на отговорността. Като такъв причинен фактор не е доказано неспазването на лекарски предписания, поради което той не е взет предвид. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по поставения въпрос е налице съдебна практика, включително и цитираната по-горе. Директно от мотивите на обжалвания акт не се разкрива грубо нарушение на материалния закон или на процесуалните правила, което да обоснове основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания. Касаторът дължи заплащане на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на сумата 500 лв., представляваща разноски за осъществено безплатно процесуално представителство в касационното производство. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,