Определение № 50273 от 24.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1428/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. И. против решение № 10002/10.01.2022 г. по гр.д.№ 4829/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 4124/22.06.2018 г. по гр.д.№ 14291/2013 г. на Софийски градски съд, за уважаване исковете на „Райфайзенбанк/ България „ АД против касатора, съответно: с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 ал.1 ГПК вр. с чл. 430 ал. 1 ТЗ, за сумата от 146 827,34 лева – дължима главница по договор за кредит, за сумата от 21 238,32 лева – дължима възнаградителна лихва по същия договор и за сумата от 3 658,23 лева – дължима санкционна лихва по договора за кредит, к а к т о и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от В. И. против „ Райфайзенбанк / България„ АД насрещни искове: 1/ за установяване нищожност, като неравноправна, на клаузата на чл. 4.1 от сключения между страните договор за кредит, на основание чл. 26 ал. 1 пр. трето ЗЗД вр. с чл. 143 вр. с чл. 146 ал. 2 ЗЗП; 2 / за установяване нищожност на договора за кредит, като сключен в противоречие с добрите нрави / чл.26 ал.1 пр трето ЗЗД / и като привиден / чл.26 ал.2 пр. трето ЗЗД /; 3/ за установяване унищожаемост на договора за кредит, като сключен при измама, на основание чл. 29 вр. с чл. 27 ЗЗД; 4/ за установяване нищожност на договора за ипотека, сключен в обезпечение вземанията на банката по договора за кредит, на основание чл. 170 ЗЗД – поради неизвестност на сумата, за която се учредява ипотеката ;5/ за осъждане банката да заплати на В. И. сума над присъдената с въззивното решение от 21 603,17 лева или за разликата до претендираната от В. И. сума от 31 644, 93 лева – надплатени, и като такива – платени без основание, погасителни вноски за периода м. септември 2008 г. – м. февруари 2011 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита неправилен, като неподкрепен от доказателствата извода на съда, че банката надлежно е предявила предсрочната изискуемост на кредита, съответно позовавайки се на правните последици от необявяването й преди иницииране на заповедното производство, съгласно приетото в т.18 от ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неправилно, според страната, съдът не е отчел липсата на изискуеми вземания на банката към момента на подаване заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, доколкото към този момент не е бил изтекъл 6-месечният срок на сключеното между страните споразумение от 02.08.2012 г.. Съгласно същото банката не е имала правото да пристъпи към принудително изпълнение преди изтичане на 6-месечния срок от сключването му, като момент за което касаторът визира не датата на подписването му, а на подписването на Приложение № 2 към същото. В евентуалност счита, че съгласно приетото в т.1 на ТР № 8 /2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, дължими на банката са само вноските с настъпил падеж към датата на формиране силата на пресъдено нещо, при това определени по размер съобразни приложимите размери на възнаградителна лихва съгласно сключваните от банката – ищец ипотечни договори за кредити. В този смисъл е и второто съществено възражение на касатора - за неоснователност на извода на съда, че сключеният с банката договор за кредит е потребителски, а не ипотечен такъв, поради което и възнаградителната лихва по същия следва да се определя по правилата за ипотечни кредити, предоставяни от ищеца, а не за потребителски, както в действителност са определяни. Страната счита, че достатъчно за характеристиката на договора за кредит, като ипотечен, е обезпечаването му с ипотека върху недвижим имот, а не се определя от вписаната в договора цел на сключването му - за рефинансиране на друг договор за кредит и за потребителски нужди, на което се е позовал въззивният съд. Намира, че при установяване начисляването на възнаградителни лихви надхвърлящи дължимите, според условията на ипотечните договори за кредит, сключвани от банката, съответните договорни клаузи, касаещи формирането им, следва да се обявят за нищожни, като неравноправни, съгласно чл. 143 ал. 2 т. 10, т. 19 и т. 20 от ЗЗП. Алтернативно, в случай че се сподели характеристиката на договора за кредит като потребителски, касаторът се позовава на чл.22 и чл.23 от Закона за потребителския кредит / нов /, респ. чл.14 ЗПК / отм./ - недействителност на договора за кредит и задължение за потребителя да върне на банката само чистата стойност на усвоения кредит, без лихви или други разходи по управлението му. Предвид последното, така предявените главни искове по реда на чл. 422 ГПК следва да бъдат отхвърлени изцяло, тъй като предмета на исковото производство следва да съвпада с това на заповедното, вкл. досежно предявеното основание за присъждане на сумите – договорно, а не извъдоговорно. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила страната съзира в процедирането на въззивния съд по отношение искането му за предоставяне на правна помощ, останало неразгледано, с което съществено била накърнена защитата му. Счита, че неоправдано въззивният съд е усложнил процедурата по предоставяне на правната помощ, като е изисквал допълнителни данни относно имущественото състояние на страната, вкл. актуализиране на вече депозирана декларация за същото. Именно в действията по „усложняване „ и „ затрудняване „ на процедурата за предоставяне на правната помощ се визира същественото нарушение на съдопроизводствените правила, обосноваващо отмяна на въззивното решение. Излага съображения и за неправилни изчисления на размера на отхвърлената част от главните искове, но без да оспорва правилността на изчисленията досежно уважената част от същите, поради което този довод е значим единствено досежно разпределяне отговорността за разноски. Ответната страна - „Райфайзенбанк/България“ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на относими към решаващите изводи на съда и обуславящите ги процесуални действия материалноправни или процесуалноправни въпроси. Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно предмета на касационната жалба и въведените със същата касационни доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: „Райфайзенбанк/България „АД е предявила обективно съединени искове, по реда на чл. 422 ал.1 ГПК, за установяване вземания към ответника В. И. И., на основание сключен договор за кредит, титулуван като потребителски, обезпечен с ипотека върху недвижим имот на ответника, при условията на обявена предсрочна изискуемост на същите. Претендира главница в размер на 169 553,75 лева, възнаградителна лихва за периода 16.01.2012 г. – 27.01.2013 г., в размер на 21 238,32 лева, наказателна лихва от 3960,89 лева за периода 16.01.2012 г. – 26.02.2013 г., 5085,23 лева - дължима, съгласно чл.1 от Анекс № 1 към договора за кредит, лихва за периода 15.02.2010 г. – 14.05.2010 г. и 827,67 лева – комисионна за управление на кредита, съгласно чл. 4.5 от договора. В отговора на исковата молба ответникът е изложил съображения, в съответствие с които е предявил насрещни искове за нищожност на договора за кредит,като сключен в противоречие с добрите нрави и привиден, в евентуалност - за унищожаемост на договора, като сключен при измама от страна на банката, както и за нищожност на договора за ипотека, сключен в обезпечение вземанията на банката по договора за кредит, на основание чл.170 ЗЗД – поради неустановеност на сумата, за която е учредена ипотеката. Касационната жалба не съдържа доводи, относими към произнасянето на въззивния съд по тези искове, поради което е безпредметно детайлното им описание. Предявени са и установителни насрещни искове за нищожност, като неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, на клаузите на чл. 4.1, чл. 4.2 и чл.4.7 от договора за кредит. Чл. 4.1, която клауза въззивният съд е отрекъл да е неравноправна, гласи, че: „За ползвания кредит Кредитополучателят заплаща на Банката годишна лихва от 11,35 %, за целия срок на договора. Лихвата представлява СБР / стойност на банковия ресурс / за лева, определен от банката + 5,10 пункта надбавка годишно „ Дадено е и определение за „стойност на банковия ресурс“. Първоначално / отговор на искова молба и допълнение към насрещна искова молба / ответникът изрично акцентира на потребителския характер на договора, макар да заявява обстоятелства, че с получените суми е целял финансирането на бизнес начинание / застрояване на недвижим имот, в качество на предприемач /, за което – последващо сключването на договора за кредит – е регистрирал и търговско дружество и което обстоятелство твдърди да е е било доведено до знанието на банката. Ответникът счита, че некомпетентно и недобросъвестно банката не му е предложила действително изгодни за инвестиционните му намерения условия - такива по сключвани от нея ипотечни кредити. В хода на производството и с касационната жалба, позовавайки се на обективно предвиждания начин на разходване на кредита, ответникът поддържа характеристика на договора като „ипотечен“ договор за кредит, съобразно практиката на самия ищец. Позовава се и на споразумение от 02.08.2012 г., сключено в опит да се облекчи положението му по погасяването на кредита, според което, в 6-месечен срок от сключването му страните се съгласяват да си съдействат за доброволна продажба на имотите – обект на ипотеката в обезпечение на кредита, като кредитополучателят се задължава да извършва необходимите действия по намирането на купувач за имотите - обект на обезпечението с договора за ипотека, вкл. чрез агенции за имоти, посочени в Приложение № 1 към споразумението и се съгласява „Райфайзен имоти„ЕООД да администрира изцяло процеса. До изтичането на 6-месечния срок банката се задължава да не предприема изпълнителни действия срещу кредитополучателя / чл.1 б.“с“ /. В чл.5 от споразумението е предвидено, че ако кредитополучателят не подпише двустранен протокол / Приложение № 2/ в срок от 30 дни от подписване на споразумението, същото се прекратява автоматично. В отговора на исковата молба ответникът твърди, че не е виждал и подписвал приложение № 2, което, според описанието в чл.1 б.“b“ от споразумението, следва да съдържа предложена от банката индивидуална схема с преференциални условия за погасяване на остатъка от задължението след доброволната продажба на обезпечението, описана в двустранен протокол. Описани са, обаче, фактически предприети действия в изпълнение на споразумението, макар безуспешни като краен резултат, според ответника – единствено по вина и поради недобросъвестност на банката. Като цяло, твърденията на ответника са, че многократно е предлагал предоговаряне на условията по договора за кредит, за което не е получил съгласието на кредитодателя. В отговора на исковата молба не е въведено възражение, че предсрочната изискуемост на кредита не му е предявена надлежно, преди иницииране на заповедното производство. Едва последващо – в уточнението на предявените насрещни искове – ответникът е оспорил положен свой подпис върху обратната разписка за доставяне на известието за обявяване на предсрочна изискуемост от 28.01.2008 г. - обстоятелство установено с графологическа експертиза по делото. Насрещният иск с правно основание по чл. 55 ал.1 пр. първо ЗЗД е за сумата на изплатените възнаградителни лихви, надхвърляща размера, формиран с прилагане на първоначално договорения твърд лихвен процент – 11,35 %, както и за сумата на изплатени наказателни лихви. В хода на първоинстанционното производство ответникът е поискал и му е предоставена правна помощ. Първоинстанционният съд е уважил изцяло главните и отхвърлил всички насрещни искове. Въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение и отхвърлил частично главните искове за главница и наказателна лихва, в която част въззивното решение не е предмет на касационно обжалване - за разликата между признатите за дължими на банката главница и лихви и пълния предявен размер на същите. За частта от главните искове, за която първоинстанционното решение за уважаването им е потвърдено, въззивният съд е приел, че: 1/ договорът за кредит е потребителски, за което следва да се изхожда от тълкуване на клаузите му и в частност посочената цел, за която се сключва – за рефинансиране на друг кредит и за потребителски нужди / чл.2 / - съдът е посочил, че ипотечният кредит се сключва целево за закупуване на жилище, същото изрично се посочва в него и върху закупуваното жилище се учредява ипотека, в обезпечение погасяването му; обстоятелството, че договор за кредит е обезпечен с ипотека върху недвижим имот само по себе си не обуславя характеристиката му като ипотечен кредит; 2/ възражението за необявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита не е въведено в процеса в преклузивния за това срок, но е и неоснователно, тъй като от съдържанието на изходяща от ответника и представена от същия, с отговора на исковата, молба от 25.02.2013 г. – дата следваща тази на връчването на обратната разписка / стр. 148 по номерацията на първоинстанционното дело /, е установимо знание на същия за упражненото от кредитодателя потестативно право за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, като се отчете и факта, че разполага със самото писмо на банката за обявяване на предсрочната изискуемост от 11.01.2013 г., представено с уточнението на насрещната искова молба; 3/ Споразумението от 02.08.2012 г. е с обвързващо действие до 06.02.2013 г., като кредитодателят се е задължил в срока на същото да не предприема принудителни изпълнителни действия, но не и да не упражни потестативното си право за обявяване кредита за предсрочно изискуем; от друга страна, принудителни изпълнителни действия са предприети след снабдяване с изпълнителен лист на 07.03.2013 г., т.е. след изтичане срока на споразумението, като след този срок е и инициирането на заповедното производство – на 27.02.2013 г., макар последното да не би могло да се определи като изпълнително действие; 3 / предвид наличието на договорна клауза – чл. 2 вр. с чл. 1.1 от Анекс № 2/ 25.02.2011 г. към договора за кредит – уреждаща недопустим анатоцизъм и като противоречаща на закона, обявена от въззивния съд за нищожна, пресметнат корективно размерът на главницата е определен на 155 427,34 лева, от която сума следва да се извади изплатената от кредитополучателя сума от 8 600 лева или неиздължената главница възлиза на 146 827,34 лева; 4/ дължимата възнаградителна лихва - въпреки установена нищожност, като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП ,на клаузи от договора за кредит и анекси към същия, освен тази на чл.4.1 от договора, тъй като определя в конкретен размер приложимия лихвен процент към датата на сключване на договора за кредит и съобразно посочения в същата процент / 11,35 % / – въззивният съд е приел за установена в пълния претендиран размер; 4/ поради установената неравноправност на чл. 4.2 от договора за кредит, чл.6.2 от Анекс № 1/ 24.02.2010 г. и чл.3.2 от Анекс № 2/25.02.2011 г., отразяващи се на основата, върху която се начислява санкционната лихва по чл.4.7 от договора за кредит, претенцията за същата е счетена частично основателна – за 3 658,23 лева; 5/ уважени са изцяло и претенцията, основана на чл.1 от Анекс № 1/24.02.2010 г. – за 5 085,23 лева и за сумата от 827,67 лева - комисионна по управление на кредита. Насрещният иск по чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД е частично уважен, предвид установената нищожност на клаузата за едностранна промяна от страна на банката на приложимия лихвен процент за формиране размера на възнаградителната лихва - чл.4.2 от договора за кредит и въз основа заключение на съдебно-икономическа експертиза, като е приета за надплатена сума от 21 603,17 лева. Относно формиране размера на претенциите по главните искове и размера на насрещния по чл. 55 ал.1 пр. първо ЗЗД, касационната жалба не съдържа доводи за неправилност, както и такива досежно приетото по останалите насрещни искове - за нищожност на договора за кредит, нищожност на договора за ипотека, в обезпечение на същия и за унищожаемост на договора за кредит. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Налице ли е предприето действие за принудително изпълнение от кредитора при подадено заявление за издаване заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която е подадено възражение по чл.414 ГПК, след което е предявен иск за съществуване на вземането, съгласно чл.422 ал.1 ГПК ?; 2/ Допустимо ли е предприемането на действия за принудително изпълнение на вземания по договор за кредит с разсрочен падеж и/или ненастъпил падеж преди обявяване на предсрочната изискуемост на кредита ?- въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради твърдяно противоречие на въззивния акт с приетото в т.14 на ТР № 2/ 2015 г. по тълк.дело № 2/ 2013 г., т.1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. и т. 18 от ТР № 4/ 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Непроизнасянето на съда по направено от страната искане за правна помощ по реда на чл. 95 ГПК представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което опорочава постановеното решение ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в същата хипотеза, с приетото в решения по гр.д.№ 4056/2016 г. на ІІ г.о. и гр.д.№ 7/2013 г. на І. г.о. на ВКС; 4/ При тълкуване, на основание чл. 20 ЗЗД, на клаузите на договор за кредит, кои са основните белези от които може да се направи извод дали договорът е ипотечен или такъв за потребителски нужди ?; 5/ В случай, че се приеме за ипотечен само кредит, с който се закупува жилище, то следва ли да се приеме, че за кредити като процесния / по които паричният ресурс се отпуска на потребител – за рефинансиране на друг кредит и за потребителски нужди, но обезпечен с ипотека / са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит или приложими са отново разпоредбите на Закона за защита на потребителите, по аргумент от чл. 3 ал. 4 от ЗПК; 6/ Следва ли съдът да разглежда възражения / правоизключващи, правопогасяващи, правоотлагащи / направени от ответника с насрещна искова молба, депозирана от назначения му процесуален представител по реда на правната помощ, когато тези възражения са предявени след срока по чл. 131 ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 133 ГПК, но в този срок / по чл. 131 ал. 1 ГПК / ответникът е поискал правна помощ по реда на чл. 95 ГПК, като е поискал назначеният му служебен защитник да допълни отговора на исковата молба и насрещния иск ? По всеки от въпросите - 4,5 и 6- допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, но без да се сочи относимата, подлежаща на тълкуване като непълна, неясна или противоречива, правна норма, приложима за отговора им. Първите два въпроса са предпоставени от касационния довод за неправилност на въззивното решение, поради несъобразяване на обстоятелството, че заповедното производство е инициирано в срока на действие на сключеното споразумение от 02.08.2012 г., а съгласно същото в този срок банката се е задължила да не предприема действия по принудително изпълнение. Действието на така сключеното споразумение, според касатора, изключва изискуемост на вземанията по договора за кредит към момента на депозиране заявлението за издаване заповед за незабавно изпълнение, а оттук следва и неоснователност на главните искове. Въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондират с всички, кумулативно изложени от въззивния съд съображения за неотносимост на така сключеното споразумение и конкретно - тъй като срокът на действие на същото е изтекъл както към момента на депозиране заявлението по чл. 417 ГПК от банката, така и към момента на обективно възможни да се предприемат от същата принудителни изпълнителни действия, с получаването на изпълнителен лист, въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение. Отделно от това, въззивният съд е разграничил изискуемостта на вземанията на кредитодателя, вкл. с упражняване потестативно право за обявяване на предсрочна изискуемост на същите, поради неизпълнение задълженията на кредитополучателя, съществуващо и към момента на сключване на визираното споразумение, от действията по принудителното им събиране от длъжника, които сами по себе си не рефлектират върху изискуемостта. Спрямо този довод е без каквото и да било значение отговор на въпроса кое действие обективира пристъпване към принудително изпълнение и конкретно е ли такова подаването на заявление за издаване заповед за незабавно изпълнение. Още повече при безспорно преустановеното понастоящем действие на споразумението, без реализирано въз основа на същото удовлетворяване на кредитодателя. Възражението на ответника, че 6-месечният срок на споразумението тече от подписването на Приложение № 2 към същото, се въвежда тепърва, като с отговора на исковата молба ответникът твърди да не го е виждал и подписвал. По собствената му логика и съгласно чл. 5 от споразумението, това изобщо изключва споразумението да би породило правно действие. Третият въпрос не кореспондира с действителните процесуални действия на касатора и въззивния съд досежно предоставянето на правна помощ за защита във въззивна инстанция. Същата ответникът е поискал, но последващо е оттеглил молбата си. По отношение валидността на изявлението си за оттеглянето й не са наведени каквито и да било доводи, поради което предходно предявени от съда към страната изисквания, във връзка с обосноваване нуждата от предоставяне на правната помощ – сами по себе си законосъобразни, са без каквото и да било значение. При това, допълнителният селективен критерий не се удовлетворява с посочената съдебна практика, в която, за съществено процесуално нарушение, обуславящо неправилност на съдебното решение, е прието непроизнасянето на съда по направено от страната искане за правна помощ, по реда на чл. 95 ГПК, както и неуведомяването й от съда за правото да претендира правна помощ, в предвидените от закона случаи. Няма непроизнасяне на съда по отправено от страната и поддържано във въззивното производство искане за предоставяне на правна помощ, а както правилно изтъква ответната страна, касаторът вече е бил добре осведомен относно това си право, доколкото е поискал и получил правна помощ в първоинстанционното производство. Четвърти и пети въпроси са предпоставени от възражението на ответника, че независимо от титулуването му като потребителски и визираната в чл. 2 цел на сключването му – за рефинансиране на друг кредит и за потребителски нужди – сключеният договор за кредит е ипотечен такъв, предвид обезпечаването му с ипотека. От това съждение страната автоматично изключва приложимостта на договорените клаузи относно дължими на кредитодателя лихви и разноски по кредита и намира за обосновано заместването им с такива клаузи, приложими по договорите за ипотечен кредит, сключвани от банката. Изначално правно несъстоятелни са тези възражения на ответника – касатор, предвид следното: Липсва законова дефиниция за понятието „ипотечен кредит„, както и законодателно обвързване на такъв договор за кредит с конкретни условия относно предоставянето на кредита, вкл. ограничения спрямо възмездността за кредитодателя. Обичайно в практиката на банките това са договорите за кредит за закупуване на жилищен имот, понастоящем уредени в Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите / обн. ДВ бр. 59 от 26.02.2019 г. /, имплементиращ изискванията на Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 04.02.2014 г. относно договорите за кредит на жилищни недвижими имоти за потребители, но неприложим към настоящото правоотношение, възникнало преди влизането му в сила. Поради това, от значение биха били конкретните условия на договора, сключван от и титулуван като „ипотечен“ от конкретната банка – кредитодател и дали кореспондира с приетото от въззивния съд – „ кредит за закупуване на жилище, обезпечен с ипотека върху закупуваното„, регламентация относно който понастоящем се съдържа в преждеупоменатия закон. Следователно, несъстоятелно е позоваването на необходимост от тълкуване, по смисъла на чл. 20 ЗЗД, залегнало във формулирания 4 въпрос. Какви са условията на договор, титулуван от конкретната банка – ищец, като „ипотечен“, и с какво се характеризира същия не е установено по делото, нито дали приложимите по сключвани от ищеца „ипотечни договори за кредит“ условия са по-благоприятни от условията на процесния договор за кредит, на което се крепи интереса на касатора от въведеното възражение. Но дори да биха били установени тези обстоятелства, непочиваща на каквото и да било правно основание, нито на каквато и да било правна техника е претендираната от касатора автоматична конверсия на условията, относно възмездността по процесния договор, в условията относно възмездността по сключваните от ищеца - кредитодател конкретни „ипотечни договори за кредит„, тъй като няма забрана който и да било договор за кредит да бъде обезпечен с ипотека. Обстоятелството, че банката е могла да предложи договор при по-благоприятни за кредитополучателя условия, съобразно нуждата му от кредитиране, не обуславя недействителност на сключения договор за кредит. Дори да се приеме удовлетворен общия, не е обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК, тъй като, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР№ 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС хипотезата предполага позоваване на правна норма – непълна, неясна или противоречива, провокирала противоречива съдебна практика по приложението си, съответно посочена или обосноваването на промяна на иначе еднозначна съдебна практика, но явяваща се неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Шестият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като, независимо от довода за преклудиране възражението на ответника, за необявена му надлежно предсрочна изискуемост на кредита, като направено едва с уточнението на насрещната искова молба, въззивният съд се е позовал на налични по делото доказателства, установяващи знанието му за обявената предсрочна изискуемост към момент, последващ отправеното по пощата изявление на банката. При това, въпросът е формулиран в аспект, спрямо който липсва кореспондиращ касационен довод за неправилност на въззивния акт: касаторът се позовава единствено на установения факт, че положеният върху обратната разписка за получаване на известието подпис не е негов. Не въвежда касационен довод за съществено процесуално нарушение на съда, който, именно с оглед отправеното с отговора на исковата молба искане за предоставяне на правна помощ, е следвало да приеме, че срокът за възражения на страната тече от получаване на същата. Съгласно чл. 290 ал. 2 ГПК касационният съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания, респ. съобразно въведените касационни доводи за неправилност по чл. 281 т. 3 ГПК. Дори да би бил даден отговор на така поставения правен въпрос, същият не би рефлектирал върху правния резултат, тъй като не попада в обхвата на проверката за правилност на въззивното решение, очертан от самия касатор. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение