Определение № 410 от 31.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2736/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при АП-София, против решение № 637/28.05.2024г. по въззивно гр.д. № 1852/2023г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 2359/09.05.2023г. по гр.д.№ 6711/2022г. на Софийския градски съд, ГО, 21 състав, за осъждане на Прокуратурата на РБ, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да плати на К. Г. Г. сумата 50 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди и сумата 19 906,64 лева-обезщетение за имуществени вреди, причинени от обвинение за извършване на престъпления по чл. 321, ал.3, пр.2, т.2, във вр. с ал.2 и чл. 255, ал.3, във вр. с ал.1, т.2, предл.2, във вр. с чл.20, ал.4 и чл. 26, ал.1 НК, за което е била оправдана с влязла в сила присъда. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната осъдителна част, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че в атакуваната част то противоречи на разясненията, дадени в т. ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.дело №3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от ТР № 1/04.01.2001г., тъй като липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Формулира правен въпрос, за който твърди, че е разрешен в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС: 1. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поставя и въпроса 2. Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи разходи за адвокатско възнаграждение, да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, както и да извърши преценка положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяване на защитата си. По първия въпрос сочи противоречие и с решение № 97/15.02.2024г. по гр.д.№ 3909/2022г. на ІV ГО, решение № 50087/11.07.2023г. по гр.д.№3431/2022г. на ІІІ ГО, решение № 50298/ 16.12.2022г. по гр.д. №912/2022г. ІV ГО на ВКС и др., а по втория - противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/2017г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 332/04.01.2016г. по гр.д.№ 2807/2015г. на ІІІ ГО и др. Ответникът по касационната жалба-К. Г. Г., чрез адв. Г.Д., поддържа липса на основанията за допускане до касационен контрол на решението в обжалваната от Прокуратурата част. Излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Разгледани са искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 150 000 лева и за имуществени-в размер 23 200 лева, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени от ищцата престъпления, за които е оправдана с влязла в сила присъда. Първоинстанционният съд е уважил частично исковете и е осъдил Прокуратурата на РБ да плати на ищцата сумата 50 000 лева за обезщетяване на неимуществените вреди и 19 906,64 лева за обезщетяване на имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане. Сезиран с въззивни жалби на двете спорещи страни, въззивният съд е установил от фактическа страна следното: на 02.05.2012г. в Специализираната прокуратура е образувано досъдебно производство срещу неизвестни извършители за участие в организирана престъпна група с цел съгласувано извършване в страната на престъпления срещу данъчната система; на 07.10.2014г. ищцата е привлечена като обвиняема за участие в ОПГ - престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК и в помагачество на други лица, като представител на търговско дружество, да избегнат установяването и плащането на данъци в особено големи размери, чрез неиздаване на фактури и затаяване на истина в подадени справки-декларации, извършено при условията на продължавано престъпление - престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 и чл. 26, ал. 1 НК; през 2014г. материалите на ДП са й предявявани неколкократно; на 30.12.2014г. е внесен обвинителен акт в СпНС, по който е образувано нохд № 1909/2014г.; делото е прекратено от съда и върнато на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения. На 23.04.2015г. ищцата отново е привлечена като обвиняема, отново са й предявени материалите по делото; на 08.05.2015г. в СпНС е внесен отново обвинителен акт, по който е образувано нохд № 507/2015г.; първоинстанционното наказателно производство приключило с оправдателна присъда, която е потвърдено от въззивния наказателен съд. Окончателно производството е приключило с решението на ВКС от 08.06.2022г. по нд № 198/2022г., с което въззивното решение е оставено в сила. Броят на съдебните заседания в трите инстанции са приблизително 70. Въззивният съд е обсъдил ангажираните гласни доказателства и е установил, че воденото срещу ищцата наказателно производство и участието й в процесуалните действия (напр. явяването в съдебни заседания) са й причинили отрицателни емоции – била тревожна, отказвала да се храни, страдала от безсъние; изпитвала страх, че ще бъде несправедливо осъдена, плачела по този повод, включително и поради притеснението кой ще се грижи за детето й, по какъв начин производството ще се отрази на родителите и на детето й; затворила се в себе си, започнала често да боледува, предписани й били лекарства за намаляване на тревожността, не можела да се справя с работата си, а близки и колеги се отдръпнали от нея заради делото, което било оповестено в медии и в социални мрежи. Съдът е приел за установено от гласните доказателства и, че ищцата е пътувала за съдебните заседания с автомобил до гр.София, а от заключението на вещото лице по изслушаната САТЕ е приел, че за периода от 2015г. до 2022г. при пътуване с автомобил с разход на гориво 6 л/100 км, за общо 67 заседания транспортните разходи от Пловдив до София и обратно са в размер 2 495,52 лева. Разходите за правна защита, които ищцата е направил в наказателното производство са в общ размер 17 000 лева. Посочил е, че не е оспорено приетото от СГС, че на толкова възлиза платеното адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 22.05.2015г. по нохд № 507/2015г. на СпНС - 9 800 лева и по договор за правна защита от 02.02.2021г. по внохд № 373/2020г. на АСпНС – 3 600 лева, чието плащане е удостоверено с разписки, както и по договор за правна защита по касационното дело с уговорено и платено възнаграждение в размер 3 600 лева. При така установените факти съдът е намерил за осъществен фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Приел е при съвкупния анализ на доказателствата, че в резултат на незаконното обвинение емоционалното състояние на ищцата е било засегнато - тя е изпитвала притеснение и страх от несправедливо осъждане, била е в състояние на напрежение и безпокойство, с нарушен сън, изолирала се от околните, възпрепятствано е и пълноценното изпълнение на работата й в активна работоспособна възраст (към 2014г. на 41 години, съответно към 2022г. на 49 години), а във връзка с висящото наказателно производство и опасността от налагане на наказание тя закономерно е изпитвала и притеснения относно грижите за детето си. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил следното: на ищцата са повдигнати обвинения за извършване на тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК-за престъплението по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК предвиденото наказание е лишаване от свобода от три до десет години, а за това по чл. 255, ал. 3 НК - от три до осем години и конфискация на имущество; ищцата е била привлечена като обвиняема през м.10.2014г., а наказателното производство е приключило през м.06. 2022г., т.е. продължило е общо в двете му фази около 8 години (7 години и 8 месеца) с участието на ищцата във всички съдебни заседания, във връзка с което е изпитвала по-големи неудобства, тъй като е пътувала от местоживеенето си в Пловдив до София; наказателното производство е било медийно отразено (приложените извлечения от страници на интернет сайтове и свидетелските показания), като това е довело до накърняване на доброто име на ищцата пред неопределен кръг от хора, въпреки липсата на данни, че именно представител на прокуратурата е разпространил информацията за образуването и хода му. Въззивната инстанция е съобразила от една страна, че повод за разпространението на тази информация е повдигането на незаконното обвинение (като акцент в разгласата на информация е поставен върху личността на друг подсъдим – публична фигура), но от друга, че за интерпретации в публикации по повод обвинението отговорността на ответника не може да бъде ангажирана. В резултат от обвинението ищцата се затворила в себе си, част от близките й са се дистанцирали от нея, поради което съдът е приел, че обвинението се е отразило безспорно негативно и в социален план. Съобразил е, че според гласните доказателства ищцата е боледувала по-често в рамките на наказателното производство, в същото време е изложил съборажения, че не е доказана причинната връзка между влошеното здравословно състояние и незаконното обвинение, доколкото със свидетелски показания такава връзка не може да се установява, но фактът, че й е бил предписан прием на успокоителни съдът е отчел в посока типично негативно отражение на обвинението върху емоционалното състояние на лицето, подложено на несправедлива наказателна репресия и то за констатирания период от около 8 години. Дължимият размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата, с чисто съдебно минало, обвинена в извършването на тежки престъпления, в това число като участник в организирана престъпност, въззивният съд е определил на 50 000 лева, съобразявайки и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на вредите. Въззивният съд е отчел, че повдигането на конкретното обвинение е причинило обичайните вреди и че не е доказано главно и пълно настъпването на трайни тежки последици за здравето на ищцата; отчел е броя на процесуалните действия, извършени с нейно участие и обстоятелството, че не й е определяна мярка за неотклонение. Наред с това е приел, че именно обезщетение в посочения размер ще компенсира в най–пълна степен вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесени на ищцата, съобразявайки, че тя е неосъждана, с висше образование и професионална реализация, самотен родител; отчел е и особеностите на разглеждания случай, в който, въпреки че продължителността на производството е функция на фактическата му сложност, вкл. поради многото подсъдими (първоначално 10, като спрямо 9 от тях е приключило през м.06.2022г.) и обема на събрания материал, събран в 125 тома, не може да не се отчете, че ищцата в активната си възраст на 40-те й години е живяла в несигурност и страх от несправедливо осъждане за две тежки престъпления във връзка с дейност, касаеща професионалното й развитие, като тази несигурност и драстична промяна на живота й е доминирала съществуването й в продължение на близо 8 години, съпътствана и от страх и притеснения кой ще поеме грижите за детето й. С тези съображения въззивният съд е приел, че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен до посочения размер. Общите и непочиващи на установената фактическа обстановка доводи на ответника за нарушение на чл.52 ЗЗД е намерил за неоснователни. Допълнил е, че възприема единствено довода на Прокуратурата, че не е доказано влошаване на здравословното състояние в причинна връзка с незаконното обвинение, което обаче според съда не рефлектира върху крайната преценка за размера на дължимото обезщетение. Съставът на САС е счел исковете за заплащане на обезщетения за имуществени вреди за основателни до размерите, уважени от първоинстнационния съд. Позовал се е на разясненията, дадени в ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ и на ангажираните писмени доказателства и е приел за доказани сторени разходи за адвокатско възнаграждение за защитата на ищцата в наказателното производство, които са в причинно–следствена връзка с незаконния акт и представляват вреди (претърпяна загуба), претърпени по повод на това обвинение и подлежат на обезщетяване (чл. 4 ЗОДОВ). Намерил е за неоснователно общото и необосновано с конкретни оплаквания, недоволство на ответника от присъждането на разходите за защита поради недоказването им и тъй като в срока за обжалване не е релевиран довод за неправилност на решението поради присъждане на разноски за адвокатска защита в завишен размер, въззивният съд не е обсъждал този въпрос. За неоснователно е счетено и оплакването срещу присъждането на разходи за явяване в съдебни заседания, тъй като липсва спор, че ищцата живее в гр.Пловдив, съдебните заседания са провеждани в гр. София; със свидетелските показания е установено, че тя е пътувала с автомобил за явяването си пред съда, а чрез неоспореното от страните заключение на назначената експертиза искът за плащане на тези разходи на база средни разходи за бензин е установен и по размер (чл. 162 ГПК). С тези мотиви, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, състав на III ГО, намира, че в случая не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на САС в атакуваната част. Прокуратурата поставя въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ и за критериите, които трябва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. Въпросът е обуславящ решаващата воля на въззивния съд, но е разрешен в съответствие с цитираните съдебни актове, както и с формираната задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Даденото разрешение в ППВС № 4/1968г. е, че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги преценката на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Освен въздействието на незаконния акт върху здравето на ищеца, значение имат и субективните негативни преживявания, отражението върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства. Съобразяват се вида на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, вида и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж и стандартът на живот към датата на деликта. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивните жалби предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за частична основателност на иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищцата. В съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗС, съставът на САС е посочил кои от всички релевантни за случая обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение отговаря на посочените критерии, излагайки собствени мотиви относно обстоятелствата, обуславящи възприетия и от него размер на обезщетението. Липсва твърдяното от касатора противоречие на правните разрешения на съда с тези, дадени в т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Според Прокуратурата на РБ, противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Въззивният съд детайлно е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и не е постановил решението си без обосновка. В мотивите на въззивното решение е изложен отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. Съдът е съобразил задължителната съдебна практика, че на обезщетяване подлежат неимуществените и имуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Несъгласието на Прокуратурата с анализа на доказателствата и формираните от съда крайни фактически и правни изводи е по естеството си касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което не може да бъде преценявано във фазата по селекция на касационната жалба. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по поставения от Прокуратурата въпрос относно претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за платено адвокатско възнаграждение във воденото наказателно производство, доколкото не се установява соченото противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС, включително и задължителната такава, намерила израз в приетото ТР № 1/11.12.2018г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил размера на търпяната имуществена вреда, като е съобразил извършените плащания по приложените договори за правна помощ, обстоятелството че наказателното преследване против ищцата е преминало в различни фази при упражнен триинстанционен съдебен контрол върху присъдите, с проведени десетки съдебни заседания. Въззивният съд е съобразил указанията, дадени в цитираното ТР, като е приел, че имуществените вреди са в причинна връзка с увреждането (незаконното наказателно преследване) и са възприети като необходима последица от него в размер, съответстващ на действително сторения разход в наказателното производство. Предвид изложените съображения, поддържаното от Прокуратурата основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси не се установява, поради което и касационно обжалване на решението на САС по жалбата на Прокуратура на РБ не следва да се допуска. При този изход на делото, Прокуратурата на РБ следва да бъде осъдена да плати на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер 3 850 лева, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски-договор за правна защита и съдействие с удостоверяване, че договореното възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО