Определение № 74 от 31.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 882/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. А. М. като пълномощник на В. Л. К., против определение № 563 от 18.12.2020 г. по гр.д. № 2523/2020 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. в частта му, с която е оставена без разглеждане като недопустима подадената от В. Л. К. касационна жалба срещу въззивно решение № 3149 от 20.05.2020 г. по гр.д. № 6077/2019 г. на Софийски градски съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на определението, като се твърди неправилност на извода на състава на ВКС, че исковете за парични вземания следва да се разглеждат поотделно. Според жалбоподателката искът е един-за ремонт на един имот и претенцията е за една стойност. В отговор на частната жалба ответницата Я. Л. Д. изразява становище, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С влязло в сила решение № 11939 от 28.07.2016 г. по гр.д. № 64102/2015 г. на Софийски районен съд е допуснато извършването на съдебна делба между съделителите В. Л. К. и Я. Л. Д. при равни права на следните недвижими имоти: апартамент № 6, находящ се в [населено място],[жк], [улица],, [жилищен адрес] със застроена площ 93.93 кв.м, заедно със зимнично помещение и съответните идеални части от общите части на сградата, и на неурегулирано дворно място с площ 525 кв.м, находящо се в м.”Я.”- „Б.”, заснет през 1992 г. в кадастрален лист № Г.... описаните в диспозитива на решението недвижими имоти. В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката Я. Л. К. с писмена молба е заявила по реда на чл. 346 ГПК претенция за заплащане на сумата 9 514.14 лв., представляваща 1/2 ид. част от стойността на подобренията, извършени от нея в делбения апартамент, и за сумата 1 069.79 лв., представляваща половината от стойността на направените от нея необходими разноски за жилището, от които 564.50 лв. за текущи ремонти на общите части на входа, и 505.29 лв. платени данъци и такса битови отпадъци за апартамента. С въззивно решение № 3149 от 20.05.2020г. в.гр.д.№ 6077/2019г. Софийския градски съд, действащ като въззивна инстанция, е отменил частично решение № 192510 от 11.08.2017г. по гр.д. № 64102/2015г. на Софийския районен съд, като в отменената част е постановил друго, с което е осъдил по реда на чл.346 ГПК В. Л. К. да заплати на основание чл.61, ал.2 ЗЗД на Я. Л. Д. сумата 10 436 лв., представляваща половината от стойността на извършени през периода 2008г.-2016г. от ищцата подобрения в делбения имот, представляващ апартамент № 6, находящ се в [населено място], както и сумата 1 069, 79 лв. на основание чл.30, ал.3 ЗС, представляваща половината от направени неотложни разходи за имота в размер на 564,50 лв. и от заплатени данъци и такси за битови отпадъци за периода 2014г. – 2015г. в размер на 505, 29 лв. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от В. Л. К.. С определение № 563 от 18.12.2020 г. по гр.д. № 2523/2020 г. по описа на ВКС, ІІ г.о. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване в частта по претенцията по чл. 61, ал.2 ЗЗД. Касационната жалба е приета за недопустима и е оставена без разглеждане само в частта, с която се атакува решението по иска по чл. 30, ал.3 ЗС. Съставът на касационния съд е приел, че цената на този иск е под предвидения в чл. 280, ал.3, т.1 ГПК размер от 5000 лв., поради което решението по него не подлежи на касационно обжалване. Обжалваното определение е правилно. Претенциите по сметки, заявени за разглеждане във втората фаза на делбеното производство по реда на чл. 346 ГПК, по естеството си представляват осъдителни искове, които имат за предмет парично вземане в определен размер. Тяхната правна квалификация се определя от съда с оглед на изложените от претендиращия съсобственик фактически обстоятелства. Претенциите за заплащане на подобрения и за необходими разноски са самостоятелни. Те произтичат от различни фактически състави, което ги определя като отделни искове. При необходимите разноски за запазване на вещта се присъждат действително изразходваните средства съобразно частта на съсобственика. При подобренията се присъжда увеличената стойност на вещта, ако вещта се владее на правно основание, или по-малката стойност между увеличената стойност на вещта и действително изразходваните средства при обикновено владение. Когато съсобственикът претендира заплащане както на направените от него подобрения, така и необходимите разноски за запазване на съсобствената вещ, както е по настоящото дело, той предявява два иска при условията на обективно кумулативно съединяване. В тези случаи меродавна за допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение по всеки един от исковете е неговата цена, определена по правилото на чл. 69, ал.1, т.1 ГПК-в размер на търсената сума, а не сборът от цената на всички искове. При данните по делото, че заявената претенция за заплащане на необходими разноски е в размер на 1069.79 лв., правилно съставът на ВКС е приел, че в тази част въззивното решение не подлежи на касационен контрол по аргумент от чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, поради което касационната жалба в тази част се явява недопустима. По тези съображения обжалваното определение следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът