Определение № 2385 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3475/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 513 от 06.06.2024г. по гр.д. № 81/2024г. на Окръжен съд-Бургас, с което е отменено първоинстанционното решение на Районен съд-Бургас по гр. д. № 690/2023г. и е постановено следното: 1/ отхвърлен е предявения от В. В. К. против С. М. Г. иск по чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението на следния недвижим имот: земеделска земя, представляваща имот № * по плана на новообразуваните имоти на зоната по §4 ПЗР ЗСПЗЗ в м.„Р.“, землище на [населено място], с площ от 469 кв.м., а по документ за собственост 466 кв.м.; 2/ отхвърлен е предявения от В. В. К. против С. М. Г. иск по чл. 109 ЗС за премахване на построената в горепосочения поземлен имот жилищна сграда; 3/ признато е за установено по отношение на В. В. К., че К. С. Г., непълнолетен, действащ със съгласието на своя баща и законен представител С. М. Г., е собственик на горепосочения поземлен имот на основание придобивна давност. Касационната жалба е подадена от ищцата В. В. К. чрез адвокат Г.. Поддържа се неправилност на решението. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по пет правни въпроса. Ответниците С. М. Г. и К. С. Г. вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Третото лице помагач В. С. З. не е представил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по искова молба на В. В. К. против С. М. Г., с която са предявени иск по чл. 108 ЗС за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението на собствения й поземлен имот - земеделска земя, представляваща имот № * по плана на новообразуваните имоти на м. „Р.“, в земл. на [населено място], с площ от 469 кв.м., който имот се владее от ответника без правно основание и иск по чл. 109 от ЗС за осъждане на ответника да премахне построената в този имот жилищна сграда. Ищцата твърди, че е собственик на спорния имот, на който е била ползвател, а впоследствие през 1999г. го закупила от общината на основание §4а, ал. 5 ЗСПЗЗ. Тя сочи, че при обработването на земята й помагал Ж. Л. М. - ползвател и впоследствие собственик на съседния имот № *. След смъртта на Ж. наследниците му продали имот № * и новият собственик започнал да изгражда жилищна сграда, при което навлязъл в имота на ищцата. По-късно ищцата установила, че сградата се обитава от ответника, който завзел и ползвал нейния поземлен имот. Ответникът оспорва исковете с твърдение, че е купил на малолетния си син К. имот № * с построената в него от праводателя му В. З. къща. През 2022г. се разбрало, че както праводателя, така и купувача фактически са владели и ползвали не имот № *, а съседния му имот № *. Поддържа, че с присъединяване владението на продавача от 2004г. към това на купувача, правото на собственост е придобито от сина му по давност. Приет е за съвместно разглеждане иск на К. С. Г. (син на ответника С. Г.) срещу В. К. за установяване правото на собственост върху същия поземлен имот на основание придобивна давност с присъединяване владението на праводателя В. З.. По искане на К. Г. като трето лице-помагач на негова страна е конституиран праводателят му В. С. З.. Същият се явява лично в съдебно заседание, не изразява становище по предявените искове; дава отговори на въпроси, поставени му чл. 176 от ГПК. От фактическа страна е установено е, че на ищцата В. К. през 1984г. е предоставено право на ползване върху земеделска земя - нива с площ от 0,500 дка в м. „О.“, земл. на [населено място], а на 08.12.1999 г. тя е закупила имота от [община] по реда на §4а, ал. 5 ПЗР ЗСПЗЗ, описан като имот с пл.№ * по плана на зоната за земеделско ползване в м. Р.,с. Р.. Установено е, че съседният имот с пл.№ * е продаден от общината на Ж. Л. М., а през 2004г. неговите наследници К. Ж. С. и П. Н. М. продават имота на В. С. З.. Последният, с нотариален акт от 30.03.2017г., продава имота на малолетния К. С. Г., представляван от баща си С. М. Г., заедно с находящата се в него преместваема едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 51,70 кв.м. През 2021 г. В. К. е сезирала [община] за извършено незаконно строителство в собствения й имот с пл. № *, а именно сграда, обитавана от С. Г., като е поискала да бъдат предприети действия за нейното премахване. След извършване на проверка е издаден Констативен акт № 12/11.07.2022 г., според който в западната част на имот № * е изградена едноетажна жилищна сграда без необходимото разрешение за строеж, като са събрани данни, че сградата е изградена през 2005г. и се ползва от С. Г.. През 2022г. административното производство е прекратено и разпоредено да се обследва по-подробно собствеността. В обясненията си третото лице-помагач В. З. сочи, че е купил имот № * през 2004 г. от наследници майка и дъщеря. Имотът бил празен, ограден и в периода 2005 г. - 2006 г. той построил в югозападната му част жилищна сграда, на два метра от оградата със съседния имот. Първоначално З. твърди, че границите на имота са такива, каквито са посочени в нотариалния акт, но след запознаване с приложената по делото скица на поземлен имот № *, той е сочи, че при сделката са му предали владението върху имот *, като за ориентир му е послужил отразеният в съседния имот № * фургон, какъвто е имало в съседния на неговия имот към момента на покупко-продажбата. Според З. през 2017 г. фургонът в съседния имот вече не бил там. З. сочи, че едва след обаждане от новите собственици е разбрал, че е построил сградата в чужд имот. Заявява, че преди да продаде имота е ходил при В. К., за да установи какви претенции има; отишли заедно на място, уточнили, че той е в собствения си имот и К. казала, че няма претенции. Признава, че е построил сградата без строителни книжа. Приетата техническа експертиза установява, че процесният имот № * е ограден с ограда от колове и мрежа, като тя не е на мястото, посочено в плана на новообразуваните имоти и в издадените от общината скици. В западната част на имота има изградена полумасивна жилищна сграда върху бетонна плоча със застроена площ от 62,82 кв.м. Според вещото лице посочената в нотариален акт № 174 от 30.03.2017г. сграда на купувача К. Г. е идентична със сградата, която понастоящем се намира в имот № *, като тази сграда е неподвижно прикрепена към земята чрез бетонова плоча и не може да се премести без да се нарушат носещата и покривната й конструкции. В плана на новообразуваните имоти в имот № * има отразена паянтова жилищна сграда с площ от 21 кв.м. близо до границата с имот № *, но към момента тази сграда не съществува. Вещото лице е представило извадки от изготвените от АГКК ортофотокарти за района от 2010-2011 г. и от 2016-2017 г., от които е видно, че към първия период се виждат сградите в имот * и в имот *, а във втория период се вижда само процесната сграда в имот *, а сградата в имот * вече я няма. Събрани са показания на четирима свидетели. Свидетелката К. знае, че В. има имот в м. О., който е ползвала преди 1989 г., а след това го е закупила. След смъртта на съпруга си В. възложила на възрастен мъж да обработва мястото; по-късно синът й В. започнал да се грижи за имота. Свидетелката разказва, че през 2010г. била на гости у ищцата, когато там отишъл един мъж и казал на В., че е съсед на мястото й в О., както и че преди няколко месеца е изградил постройка, с която навлязъл с малко в нейния имот. Обещал да коригира грешката. След около три години постройката не била преместена. Свидетелката знае горното от В. и от В., не е ходила в имота. Свидетелят Р. е съпруг на внучката на ищцата. Той знае от В. за проблема с имота в О., а именно, че съседът е построил сграда, част от която навлизала в техния парцел, като обещал да направи корекция, но не го сторил. През лятото на 2013 г. свидетелят и В. ходили няколко пъти на мястото, за да се срещнат със собственика на постройката, но не го открили, а постройката била необитаема. Срещнали се с човека през лятото на 2014 г. като се разбрали да бъде преместена сградата. Промяна не последвала. Според свидетеля В. продължавала да стопанисва имота си и плащала на хора да го почистват. През 2021 г. при трасиране на имота от геодезист станало ясно, че построената от съседа им сграда попада изцяло в имота на В.. Тогава разбрали, че има нов собственик С.. Той показал нотариален акт за парцел № * и прилежащата му постройка. В. и синът й предложили на новия собственик на постройката да закупи парцела им, но той отказал по финансови причини. В имота влизали през врата от парцел 107, която била отключена и отворена, а мястото било тревясало. Свидетелят М. има имот и вила наблизо до имота, ходи там целогодишно. Познава С., който е купил процесната къща през 2016 - 2017 г. и от тогава живее там; познава визуално и предишния собственик В., който е отишъл в зоната през 2004 - 2005 г. и е построил вилата. Преди това там живеел възрастен мъж на име Ж. или Ж., като в имота имало дървено бунгало. Свидетелят сочи, че В. е построил вилата, която сега е собственост на С. Г., като в имота не е имало други хора, нито е чувал някой да е предявявал претенции към него. Свидетелят е наблюдавал процеса на строежа на къщата и е виждал много пъти В. в процесното място преди да продаде къщата на С., като сградата никога не е изглеждала изоставена. Едва през м. юни 2023 г. разбрал, че има претенции на други хора за собствеността върху мястото. Свидетелят К. също има имот с къща на 200-300 м. от процесния от 1985г. и го посещава всяка седмица. Първоначално имотът е обработван от човек на име Ж.. Познава С. Г., който е купил този имот от В., а последният купил имота от жената и дъщерята на бай Ж. след неговата смърт. Според свидетеля, къщата в имота е построена от В. около 2005 - 2006 г. Бай Ж. е направил дървен мост към имота от другата страна на дерето и барака, в която си прибирал инструментите, а В. направил железен мост с тръби. Според свидетеля в имот № * е имало постройка - фургон, собственост на човек на име И., като сега този фургон го няма. Не му е известно някой да е предявявал претенции за процесния имот нито към Ж., нито към В.. След като В. го продал на С. имотът се ползва от него. Свидетелят не познава В. К. и не я е виждал в процесния имот, нито някой от свидетелите й. Когато събирали пари за електрифициране на имотите в местността В. К. не се явила, а бай Ж. платил сумата за процесния имот. Според свидетеля имот № * е бил собственост на лице на име И., а мястото на бай Ж. било друго. Той сочи, че преди 2-3 години бил изготвен план на местността, в който номерата на имотите били объркани. При тези доказателства въззивният съд е приел, че предявените от В. К. искове са неоснователни, а установителният иск за собственост на К. Г. е основателен. Ищцата е придобила през 1999 г. имот с пл. № * по плана на зоната за земеделско ползване м. „Р.“ в земл. на [населено място] с площ от 466 кв.м. Собственик на съседния имот с пл. № * е бил Ж. М.. Неговите наследници са продали този имот на третото лице - помагач В. З., а през 2017 г. той е продал имота, ведно с построената от него в имота сграда, на малолетния К. Г.. Установява се, че при извършената в полза на В. З. през 2004г. продажба в на имот № * действителност му е предадено владението на имот № * и в него той е построил жилищна сграда. Горното произтича от обясненията на З. и от показанията н свидетелите. Така че, от март 2004 г. до продажбата му през м. март 2017 г. процесният имот е бил във фактическата власт на В. З., като същият е считал, че владее собствения си имот № *, т.е. държал е имота като свой. По отношение на тази фактическа власт намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС. Съдът е кредитирал изцяло показанията на свидетелите на ответника С. Г., които безпротиворечиво сочат, че имотът, в който В. З. е построил сградата и който се установи от експертизата, че е процесният имот № *, а не закупеният от него имот № *, във времето е владян последователно от Ж. М., от наследниците му, от В. З. (от 2004 г. до 2017 г.) и от С. Г. - лично и като законен представител на К. Г. (от 2017 г. до настоящия момент). Тези свидетели имат преки впечатления от начина на ползване на имота и лицата, които са го ползвали във времето, а освен това те са изцяло незаинтересовани. Според съда, от свидетелите на ищцата се установява, че е имала имот в м. „О.“, който е стопанисвала заедно със съпруга, си, а след неговата смърт с помощта на сина си и на други лица. Не се установява обаче, чрез пълно и главно доказване, че В. К. е била във фактическа власт и е ползвала именно имот № *, а не друг, съседен на него имот, тъй като свидетелите й не дават никакви конкретни показания в тази насока - св. К. заявява, че не е ходила в имота на В. и не е виждала къщата в него, а св. Р. твърди, че е ходил многократно на мястото, но едва през 2021 г. при трасирането от геодезист било установено, че процесната сграда е построена изцяло в имота на В., от което се налага изводът, че до тогава В. К. е била със съзнанието, че нейният имот е друг, а не този, в който е построена сградата, т.е. тя е стопанисвала имот, различен от процесния. Също така, св. Р. има роднинска връзка с В. К., поради което неговите показания следва да се ценят с оглед на всички други доказателства по делото, имайки предвид възможната му заинтересованост. Наред с това съдът е посочил, че водените от ищцата свидетели установяват, че ищцата лично и чрез трети лица е искала от В. З., а след това и от С. Г. да премахнат частта от изградената от З. сграда, която е считала, че попада в нейния имот, но не и да й предадат владението на стопанисвания от тях поземлен имот, т.е. тя по никакъв начин не е смутила осъществяваната от тях фактическа власт върху имота, в който е построена сградата и за който се установи, че е именно имот пл. № *, а не имот № *. Предвид горното и тъй като се е установено, че владението на В. З. върху имот № * е било явно и спокойно, и демонстрирано спрямо цялото общество, следва да се приеме, че той е демонстрирал намерението си за своене на имота и спрямо ищцата К.. Няма данни за спиране или прекъсване на давността. Тук съдът е посочил, че извънсъдебните спорове по повод упражняването на фактическа власт, подаването на жалби и молби до административни органи от претендиращия собствеността, не водят до прекъсване течението на давностния срок. С оглед на това започналата да тече през март 2004 г. придобивна давност в полза на В. З. не е била прекъсвана и е изтекла през март 2014 г. в лицето на новия владелец К. Г., който присъединява владението на предходния. Ето защо понастоящем имотът е собственост на К. Г., а не на В. К., която е изгубила правото на собственост върху него на осн. чл. 99 ЗС поради придобиването на това право от друго лице. Предвид изложеното въззивният съд е отхвърлил първоначалния ревандикационен иск за собственост на поземления имот и иска за премахване на сградата, а е уважил присъединения установителен иск на К. Г.. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Касаторът се позовава на противоречие с практиката на Върховния касационен съд по правните въпроси: 1/ налице ли е основание за прилагане чл. 82 ЗС в хипотеза когато не е установено частно правоприемство досежно имота и владението не е предадено от предходния владелец на правно основание, годно да прехвърли на нови владелец собствеността; 2/ следва ли съдът да постанови акта си след като анализира всички доказателства в съвкупност и да осъществи преценката си на релевантните факти като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обосноваващи истинността на направените констатации; 3/ следва ли третото лице помагач да докаже изложените в дадените от него обяснения обстоятелства, които са оспорени от насрещната страна и може ли съдът да основе решението си на недоказани от третото лице твърдения; 4/ задължен ли е решаващият съд при преценка на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви кои от тях възприема и защо дава вяра на показанията на едните свидетели пред другите; следва ли достоверността на свидетелските показания да се преценява с оглед на всички доказателства по делото; 5/ длъжен ли е въззивният съд като пререшава спора да обсъди и се произнесе в решението по всички направени доводи на страните като изложи мотиви кои от тях намира за неоснователни и защо. Първият въпрос не е определящ за изхода на спора, защото не кореспондира с мотивите на съда. Съдът е приел, че частно правоприемство е налице, тъй като при извършеното прехвърляне на собствеността е предадена фактическата власт върху имота от един владелец на друг владелец, т.е. че В. З. е предал на К. Г. владението именно на спорния имот № *, а не на посочения в нотариалния акт за покупко-продажба имот № *. Вторият правен въпрос е общозначим при разрешаване на всеки правен спор, но касационно обжалване по него не следва да се допуска, защото въззивният съд не се е отклонил от тези свои задължения. В решението ясно е посочено на кои доказателства съдът основава изводите си, които свидетели кредитира, кои не и по каква причина. Въпросът е обоснован от касатора с твърдение, че съдът не е направил анализ на писмените доказателства (жалби, писма и административни преписки до общината), не е обсъдил подадената от В. З. декларация по чл. 14 ЗМДТ, която е за имот № *, не е обсъдил свидетелските показания на свидетелите на ищцата, поради което се е стигнало до изводи, направени в нарушение на логическото мислене и до необоснованост. Сочените оплаквания, както бе посочено, се опровергават от мотивите на съда. Съдът е обсъдил релевантните за спора писмени доказателства, както и всички свидетелски показания. Липсва противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, с ППВС № 1/1953г., Решение № 17 от 03.04.2018г. по гр.д. № 836/2017г. на ІІ г.о. и другите, цитирани в изложението решения. Третият въпрос е дали третото лице-помагач следва да докаже изложените в обясненията му обстоятелства и може ли съдът да основе решението си на недоказани от третото лице твърдения. Въпросът не е определящ за изхода на спора и не е разрешен от въззивния съд. Дадените от страната обяснения представляват нейни твърдения за обстоятелствата по делото. Те подлежат на доказване ако страната има интерес и се ползва от съответните обстоятелства. В случая въззивният съд не е основал решението единствено на обясненията на третото лице-помагач В. З., а е ценил тези обяснения наред с другите доказателства по делото, като е счел, че може да им даде вяра, защото съответстват и на свидетелските показания. Възприетият от съда подход не се отклонява от практиката по Решение № 467 от 07.07.2010г. по гр.д. №231/2009г. на ІV г.о., Решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр.д. № 920/2017г. на ІV г.о. и другите, цитирани в изложението. Четвъртият въпрос касае преценката на гласните доказателства. Той е продължение на втория въпрос. Както бе посочено въззивният съд не е допуснал отклонение от практиката на Върховния касационен съд, която изисква излагане на мотиви кои свидетелски показания се възприемат, защо им се дава вяра и защо не се дава вяра на други. В решението се съдържат съображения защо съдът кредитира посоченото от свидетелите на ответника по иска и защо не дава вяра на изнесеното от свидетелите на ищцата в някои техни части. Решаващо обстоятелство за извършената преценка и за формираното от съда вътрешно убеждение е доколко свидетелите имат преки и непосредствени впечатления за имота, дали изнесеното от всеки от тях се подкрепя от другите свидетелски показания, от твърденията на страната, в полза на която свидетелстват и от другите доказателства. Именно въз основа на тези критерии съдът е изградил своето становище за достоверността и доказателствената стойност на свидетелските показания. Така извършеното от него напълно съответства на разясненията в цитираната практика - Решение № 65 от 16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ІV г.о., Решение № 177 от 28.07.2015г. по гр.д. № 6369/2014г. на ІV г.о. и др. Тук следва да се допълни, че съдът не е отрекъл твърденията на свидетелите на ищцата, че тя е осъществявала грижи за имота си, за неговото почистване, но е установил, че това очевидно е друг имот, а не процесния, който е стопанисван от третото лице-помагач и от ответника Г.. Последното питане е за задължението на въззивния съд като пререшава спора да обсъди и се произнесе в решението по всички направени доводи на страните като изложи мотиви кои от тях намира за неоснователни и защо. Така, както е поставен, въпросът е некоректен, защото съдът има това задължение не само когато „пререшава“ спора, а при всяко свое решение. Това задължение Бургаски окръжен съд е изпълнил и констатации в тази насока се съдържат при обсъждането на втория и четвъртия въпрос. Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3600лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.