Определение № 3835 от 06.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3929/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 504/03.07.2023 година, подадена от „ЗК Лев Инс“ АД [населено място], срещу решение № 663/21.05.2023 година на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 3190/2022 година. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 262 003/16.06.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-28 състав, постановено по гр. д. № 13 349/2020 година, с което „ЗК Лев Инс“ АД [населено място], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, е осъдено да заплати на К. П. Д. сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие на реализирано на 20.06.2020 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.11.2020 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважения размер от 50 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен. В подадената от „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявения от К. П. Д. срещу дружеството иск, с правно основание чл. 432, ал. 1, във връзка с чл. 493, ал. 1, т. 1 от КЗ, да бъде отхвърлен или евентуално да бъде уважен до размер от 20 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба К. П. Д. е подала отговор на същата с вх. № 19 912/04.09.2023 година, с които е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 663/21.05.2023 година на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 3190/2022 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 05.06.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 15 504/03.07.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви за това, че пред въззивната инстанция не се спорело относно факта на настъпилото на 20.06.2020 година пътно-транспортно произшествие, за наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите с покритие към датата на произшествието, с което „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] било приел да застрахова гражданската отговорност на водача на участващия в произшествието мотоциклет „Х.“, с рег. [рег.номер на МПС], на който К. П. Д. била пътувала като пътник. Не се спорело, че същата имало качеството на увредено лице от същото произшествие. Не бил спорен механизма на настъпването на произшествието и на увреждането на Д.. Спорело се за наличието на вина на водача на застрахования при „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] мотоциклет за настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, за наличието на част от травматичните увреждания на ищцата, и по обема на търпените от нея болки и страдания в тази връзка, както и за размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Във връзка със спорните пред въззивната инстанция фактически и правни въпроси, на основание чл. 235 от ГПК и въз основа на събраните по делото доказателства, въззивният съд намирал, че от приетата по делото комплексна съдебномедицинска и техническа експертиза се установявало, че на 20.06.2020 година, около 23. 45 часа по [улица]в [населено място], в посока от [улица]към „О. мост“ се движел със скорост около 110 км./ч. застрахования при „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] мотоциклет марка „Х.“, модел „ЦВР 600РР“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от В. П. П., на който Д. била пътувала като пътник на задната седалка, като и двамата били с поставени каски. В района на [улица]мотоциклетът реализирал пътнотранспортно произшествие с пешеходка, с установена впоследствие самоличност-И. Г. И.-Обаюана, на 45 години, психично-болна, находяща се на пътното платно на [улица]. В района на произшествието [улица]бил с две платна за движение, разделени едно от друго с разделителен остров с поставени два реда стоманени предпазни огради. Платното за движение в посока към „О. мост“, по което се бил движел мотоциклета, било с две пътни ленти, разделени с маркировка М3 (единична прекъсната линия). Отдясно на тях имало бус-лента, отделена от двете пътни ленти с маркировка М1 (единична непрекъсната линия), като двете пътни ленти и бус-лентата били с широчина на всяка от тях от по 3.50 метра. Отдясно на бус-лентата имало разделителен остров и след него имало локално платно за движение. Към момента на настъпване на произшествието пътят бил сух, без дупки и неравности, добре осветен от уличното осветление. Мотоциклетът се движел в лявата пътна лента за движение, като по същото време в тази лента и с гръб към мотоциклета, стояла на пътното платно (от неопределено време) неподвижна пешеходката И. И., разсъблечена (с тъмен панталон, свлечен до колената). Водачът на мотоциклета не очаквал такова препятствие на пътя, реагирал със закъснение, и настъпил удар между предната дясна част на мотоциклета и лявата задна част на пешеходката. Ударът бил настъпил изцяло в лявата лента за движение, при скорост на мотоциклета от 110,14 км./ч. При удара тялото на пешеходката било отхвърлено напред и надясно, и се било установило на пътното платно, тялото на водача на мотоциклета било отхвърлено напред и наляво, и се било установило върху стоманените предпазни огради между двете пътни платна, а К. П. Д. изпаднала от мотоциклета върху платното за движение след мястото на удара. Експертизата изчислявала, че опасната зона за спиране на мотоциклета при скорост от 110,14 км./ч. била 117.11 метра. При тази пътна обстановка-през тъмната част на денонощието, на светлината на уличното осветление, при установена неподвижно пешеходка на пътното платно, водачът можел да я възприеме като препятствие на пътя от разстояние не повече от 50-60 метра, което не било достатъчно, за да може да спре мотоциклета преди мястото на удара. За да можел да спре с максимална интензивност преди мястото на удара, на светлината на уличното осветление и в осветената зона на фаровете, мотоциклетът следвало да се движи със скорост не по-висока от 67 км/ч. От заключението на приетата съдебна автотехническа експертиза се установявало още, че участъка на настъпилото пътнотранспортно произшествие бил в зоната на действие на поставени от двете страни на пътното платно (отдясно на пътното платно, както и отляво-на разделителния остров между двете пътни платна) пътни знаци В26 „Забранено движение със скорост, по-висока от означената-80 км/ч.“. Пътният участък бил осветен от улично осветление, и мотоциклетистът бил имал видимост от 55 м. пред мотоциклета, която била съизмерима и с дължината на осветения участък от късата светлина на фара на мотоциклета. Пешеходката била стояла неподвижно на пътя от неопределено време, на мястото, където бил настъпил удара, права, с гръб към приближаващия мотоциклет. Тази експертиза установявала, че при движение с максимално разрешената скорост от 80 км/ч., опасната зона за спиране на мотоциклета била 71.40 м.-т. е. пешеходката и в този случай се била намирала в опасната зона за спиране, и спирането на мотоциклета преди мястото на удара отново било невъзможно, поради което мотоциклетистът не можел и в този случай да предотврати настъпването на произшествието чрез предприемане на аварийно спиране на мотоциклета. Тази експертиза обаче установявала, че при движение със скорост от 80 км/ч. (в рамките на максимално допустимата за пътния участък скорост), мотоциклетистът можел да избегне настъпването на пътнотранспортното произшествие чрез предприемане на спасителна маневра-заобикаляне отдясно на стоящата на пътя пешеходка. Въззивният съд кредитирал заключенията и на двете приети по делото експертизи (първата в автотехническата й част), като ги намирал за компетентни, обосновани, и непротиворечиви-двамата различни автоексперти, изготвили двете експертизи, чрез самостоятелен анализ на данните, извършен от всеки от тях, били достигнали до един и същи изводи относно механизма на произшествието, скоростта на мотоциклета, опасната зона за спиране, видимостта, като изводите им се допълвали и не си противоречали. И двете експертизи кореспондирали изцяло със събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на показанията на разпитания по делото свидетел-очевидец на произшествието Т. Г.. И двете експертизи установявали, че основната причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие била неадекватното поведение на пешеходката, която в тъмната част на денонощието се била намирала на пътното платно на [улица]- път с висока интензивност на движението, на място, непредвидено за движение на пешеходци, при това-в най-лявата лента на пътното платно, с гръб към приближаващите МПС. Същата била за водача на мотоциклета неочаквано препятствие на пътното платно, което той не бил можел да предвиди, а при избраната от него скорост на движение, както и при движение със скорост над 67 км/ч., той не бил имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието чрез предприемане на аварийно спиране. При така установения механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие, въззивният съд намирал, че се установявало по несъмнен начин, че преди настъпване на произшествието водачът на застрахования при „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] мотоциклет бил нарушил правилата за движение по пътищата, а именно-чл. 21, ал. 2 от ЗДвП, като не се бил съобразил с ограничението на скоростта, определено в пътния участък с пътен знак В26 до 80 км/ч, като бил управлявал мотоциклета със значително по-висока скорост от 110 км/ч. Така допуснатото от водача на мотоциклета нарушение, било в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие, тъй като от приетата по делото САТЕ се установявало, че при избор на скорост в рамките на разрешената до 80 км/ч., водачът имал техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието чрез предприемане на спасителна маневра-заобикаляне отдясно на намиращата се на пътното платно, в коридора на движението на мотоциклета, пешеходка. По този начин водачът на мотоциклета виновно бил причинил настъпването на произшествието, макар въззивният съд да отчитал, че несравнимо по-голям принос за настъпване на произшествието имала пешеходката. Независимо, че приносът на пешеходката за настъпването на произшествието бил значително по-голям от този на водача на мотоциклета, на основание чл. 53 от ЗЗД водачът на мотоциклета отговарял за всички вреди, претърпени от Д., като пътник на управлявания от него мотоциклет. Тъй като „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] било приело на договорно основание да отговаря за обезщетяването на причинените от водача на застрахования мотоциклет вреди, съставът на въззивният съд намирал, че били налице основанията на чл. 432, ал. 1 от КЗ за ангажиране на отговорността на „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] за заплащане на обезщетение на К. П. Д. за причинените й вреди при пътнотранспортното произшествие. От приетата по делото КСМАТЕ се установявало, че в пряка причинна връзка с произшествието от 20.06.2020 година К. П. Д. била получила травматични увреждания, изразяващи се в закрита диафизарна фрактура на дясната раменна кост и счупване на проксималната фаланга на 4-ти пръст на дясната ръка. Получената фрактура на дясната раменна кост била причинила трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок, по-дълъг 6 от 30 дни-в случая от 8 месеца. Претърпяното счупване на 1-вата фаланга на 4-ти пръст на дясната ръка било причинило разстройство на здравето, неопасно за живота. За лечение на получените травматични увреждания К. П. Д. била хоспитализирана по спешност в УМБАЛ „Св.А.“ АД [населено място], където след направени изследвания и консултации била потвърдена първоначалната диагноза „закрита диафизарна фрактура на дясната раменна кост“, като било отпаднало първоначалното съмнение за „счупване на стилоидния израстък на дясната лъчева кост“. Първоначално по спешност на Д. била поставена временна гипсова лонгета за обездвижване на счупената раменна кост, както и гипсова лонгета за обездвижване на фрактурата на 4-ти пръст на дясната ръка. След проведена предоперативна подготовка, на 23.06.2020 година Д. била претърпяла оперативна интервенция под обща анестезия, при която под мониторен контрол било осъществено закрито наместване на счупената раменна кост и стабилизиране на фрактурата с интрамедуларен UNH-титаниев пирон и странични укрепващи винтове. След гладко протекъл следоперативен период, Д. била дехоспитализирана на 26.06.2020 година за продължаване на лечението амбулаторно, в домашни условия с назначени контролни прегледи. По време на амбулаторното лечение възстановяването на пострадалата било протекло усложнено-с големи затруднения и намален обем на движенията на дясната раменна и дясната лакътна стави, което било наложило двукратно да бъде хоспитализирана за по 7 дни-в периодите 20.08.2020 година–27.08.2020 година и 30.10.2020 година- 06.11.2020 година, за провеждане на физиолечение и рехабилитация в болнични условия. В периода от 23.08.2021 година до 26.08.2021 година К. П. Д. била хоспитализирана отново, за оперативно отстраняване на металните импланти от вече зарасналата раменна кост. По повод на тази телесна увреда Д. била нетрудоспособна за период от 240 дни, като последните 60 дни били дадени с решение на ТЕЛК, като общо лечебният и възстановителният период бил приключил за 8 месеца, като поради усложненията бил удължен спрямо обичайния период на възстановяване, който бил около 6 месеца. През възстановителния период Д. била търпяла болки и страдания, които били най-интензивни през първите 2 месеца след злополуката и извършената костна операция, както и около 2 месеца по време на провежданото раздвижване на дясната раменна и лакътна стави. Интензивни болки пострадалата била търпяла и за период от 2-3 седмици след проведената втора оперативна интервенция за премахване на металните импланти. Извън тези периоди Д. била търпяла периодично явяващи се болки при обща преумора и при настъпване на рязка промяна във времето, когато била принудена да приема седативни и обезболяващи медикаменти. Наред с търпените болки, през първите 4 месеца Д. не можела да си служи с дясната ръка, движенията били ограничени и болезнени във всички посоки, което затруднявало самообслужването й в ежедневието, и тя се нуждаела от чужда помощ. Към края на 4-тия месец тя била започнала да си служи с дясната ръка, но поради намаления обем на движенията на съседните на фрактурата стави, тя била провела продължително физиотерапевтично и рехабилитационно лечение. По отношение на фрактурата на 4-ти пръст на дясната ръка експертизата констатирала, че макар да била поставена гипсова лонгета по спешност, тази фрактура не била отразена в медицинската документация, не била проследявана, и не била навреме лекувана, в резултат от което фрактурата била зараснала при разместено състояние, което се установявало при проведения за нуждите на експертизата медицински преглед. В резултат от неправилното зарастване на тази фрактура, този пръст бил с намален обем на движенията и намалена сила на захват. Към момента на изготвяне на заключението състоянието на пострадалата било стабилизирано, като на дясната мишница били налице трайни остатъчни оперативни белези с размери 3.00 см. х 0.50 см. в горната част и 2.00 см. х 1.00 см. в долната част, както и точковидни белези на местата, където били поставени на винтовете. Раменната кост била зараснала без деформации. Мишницата била с остатъчна хипотрофия на мускулатурата. Металния пирон и винтовете били извадени. Движенията на дясната раменна става били с трайно намален обем при отвеждане до възможност от 90, намалена била ротацията с около 10. Движенията на десния лакът вече били в норма. Към момента на изготвяне на заключението К. П. Д. било възможно да продължава да търпи спорадични болки в зоната на фрактурата на раменната кост при разваляне на времето, които щели да отзвучават бързо при прием на аналгетици. Проведеното оперативно лечение на фрактурата на дясната раменна кост било в съответствие с добрата медицинска практика. При изслушването на заключението в открито съдебно заседание вещото лице уточнявало, че с оглед младата възраст на Д., и краткия период, изминал от произшествието (година и половина), се очаквало в бъдеще хипотрофията на мускулатурата на дясната ръка постепенно да се възстановяла, както и постепенно да се подобрял обема на движенията на дясната раменна става, като било възможно да настъпи пълно възстановяване на обема на движенията и силата на мускулатурата в рамките на още една година. В откритото съдебно заседание експертизата анализирала и депозирания в същото съдебно заседание болничен лист от 24.11.2021 година, с който на пострадалата бил даден допълнителен отпуск по болест за 16 календарни дни, както и приетите болнични листове за периода от 23.08.2021 година до 24.11.2021 година, издадени също във връзка с претърпяната фрактура на дясната раменна кост, като обосновавала извод, че същите са били издадени на пострадалата с оглед установените и от експертизата ограничения в движенията на раменната става, и търпените периодично болки в областта на фрактурата във връзка с промяната на времето. Фрактурата на 4-тия пръст не била отразена надлежно в медицинската документация и не била лекувана правилно, като била зараснала с видима остатъчна деформация и пръстът трудно участвал при захват на малки предмети. При К. П. Д. не били диагностицирани фрактури на дясната лопатка и на дясната ключица, и такива фрактури не били претърпени от нея. Вида на извършената оперативна интервенция бил включен в група, в която участвали като дейности и операции на ключицата и на лопатката, но такива дейности в конкретния случай не били извършвани, и в конкретния случай такива фрактури не били установени. Счупването на 4-ти пръст на дясната ръка било диагностицирано, тъй като при условията на спешност била поставена гипсова лонгета, но не бил направен запис в медицинската документация за тази увреда. Тази увреда към настоящия момент добре се виждала и установявала при преглед, поради остатъчната деформация на пръста и ограничените му движения. Възможно било и възстановяването на движенията на четвъртия пръст на дясната ръка. Въззивният съд кредитирал заключението на КСМАТЕ в медицинската й част, като го намирал за компетентно изготвено, подробно, обосновано, и кореспондиращо на приетата по делото медицинска документация. За установяване на търпените от К. П. Д. болки и страдания били събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелката А. Д. (сестра на пострадалата), от който се установявало, че при първата среща на свидетелката с Д. след произшествиено-един ден по-късно, тя все още била във видимо тежко състояние. Когато я изписали от болницата, тя се била прибрала в дома си, където за нея се били грижили нейната майка, брат, и племеници. Тя не можела да се къпе, да си готви, да се храни сама, и имала нужда от помощ за всички дейности по самообслужването си. Това продължило няколко месеца. Впоследствие около 2-3 месеца ходела почти всеки ден на рехабилитация. Към момента на разпита на свидетелката К. П. Д. отново не се чувствала добре, тъй като се възстановявала от оперативното отстраняване на фиксиращите импланти, и отново се нуждаела от чужда помощ. След произшествието физически и психически значително се била променила-страхувала се да пътува сама в градския транспорт, като се чувствала в опасност, болките й били трудно поносими, не се чувствала пълноценна. От операциите останали белези на дясното рамо и малко над свивката на лакътя, които тя прикривала с лепенки. При така събраните по делото доказателства въззивният съд намирал за установено от фактическа страна, че в пряка причинна връзка с пътнотранспортното произшествие от 20.08.2020 година К. П. Д., тогава на 35 години, била претърпяла травматични увреждания, изразяващи се в закрита диафизарна фрактура на дясната раменна кост и счупване на проксималната фаланга на 4-ти пръст на дясната ръка. Получената фрактура на дясната раменна кост била причинила на пострадалата трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок от 8 месеца, който бил удължен с 2 месеца повече от обичайния възстановителен период за такава травма, поради настъпили усложнения в процеса на възстановяване. За лечение на получените травматични увреждания Д. била хоспитализирана по спешност за период от 5 дни, през които първоначално била обездвижена с гипсова лонгета, а впоследствие била претърпяла оперативно лечение под обща анестезия за закрито наместване и стабилизиране на фрактурата с остеосинтезни материали-пирон и винтове. След това лечението било продължило амбулаторно, и било протекло с усложнения, изразяващи се в затруднения и намален обем на движенията на дясната раменна и дясната лакътна стави, наложили двукратна хоспитализация в специализирана болница за рехабилитация за по 7 дни. След окончателното зарастване на фрактурата, К. П. Д. била претърпяла още една хоспитализация за оперативно отстраняване на металните импланти. По повод на тази телесна увреда пострадалата била нетрудоспособна за период от 240 дни, като последните 60 дни били дадени с решение на ТЕЛК. Лечебният и възстановителният период бил приключил за 8 месеца до пълното зарастване на фрактурата на дясната раменна кост, през който период Д. била търпяла интензивни болки през първите 2 месеца непосредствено след увреждането, както и първите 2 месеца от периода на рехабилитация. Интензивни болки пострадалата била търпяла и в първите 2-3 седмици след оперативното премахване на остеосинтезните материали. Извън тези периоди Д. била търпяла периодично явяващи се болки при обща преумора и при настъпване на рязка промяна във времето, когато била принудена да приема седативни и обезболяващи медикаменти. Наред с търпените болки, през първите 4 месеца пострадалата е имала затруднения в ежедневното си самообслужване, и се била нуждаела от чужда помощ, която й е оказвана от нейните близки. Към края на 4-тия месец тя била започнала да си служи с дясната ръка, но поради намаления обем на движенията на съседните на фрактурата стави продължила да се нуждае от чужда помощ за някои дейности в ежедневието. Била провела продължително физиотерапевтично и рехабилитационно лечение. През първоначалния възстановителен период от 8 месеца пострадалата била нетрудоспособна, както и след премахване на остеосинтезния материал отново била нетрудоспособна за период от 4 месеца, като общо за период от една година и половина след увреждането била продължила да търпи значителни ограничения в обема на движенията на раменната става и намалена сила на захвата на дясната ръка, които я били затруднявали да изпълнява обичайните си трудови задължения като съдебен деловодител, на каквато длъжност е била назначена към момента на произшествието. В резултат от настъпилите травматични увреждания и последвалия дълъг период на лечение и продължителната нужда от чужда помощ, пострадалата търпяла и негативни психологически и емоционални преживявания във връзка със загубата на независимост и несигурност за бъдещото си възстановяване. Въззивният съд намирал за установено от фактическа страна и претърпяно от Д. счупване на 1-вата фаланга на 4-ти пръст на дясната ръка, макар то да не било напълно отразено в медицинската документация. Данни за това увреждане се съдържали в част от съставените 10 медицински документа. Това травматично увреждане се констатирало и от изслушаната и приета по делото съдебномедицинска експертиза при извършения личен преглед на пострадалата за нуждите на експертизата. От това травматично увреждане на Д. било причинено разстройство на здравето, неопасно за живота. Това травматично увреждане не било лекувано правилно-макар да била поставена гипсова лонгета по спешност, тази фрактура не била отразена надлежно в медицинската документация, и не била проследявана, в резултат от което била зараснала при разместено състояние, и понастоящем този пръст бил с намален обем на движенията и намалена сила на захват. Към момента на изготвяне на заключението състоянието на К. П. Д. било стабилизирано. Налице били остатъчни оперативни белези на дясната мишница с размери 3.00 см. х 0.50 см. и в близост до лакътя с размери 2.00 см. х 1.00 см., както и точковидни белези на местата, където били поставени на винтовете. Раменната кост била зараснала без деформации, като била налице остатъчна хипотрофия на мускулатурата на мишницата. Металния пирон и винтовете били извадени. Движенията на дясната раменна става били с трайно намален обем и намалена ротацията, а движенията на десния лакът били с напълно възстановен обем. К. П. Д. продължава да търпи спорадични болки в зоната на фрактурата на раменната кост при разваляне на времето, които отзвучавали бързо при прием на аналгетици. Проведеното лечение на фрактурата на дясната раменна кост било в съответствие с добрата медицинска практика. С оглед възрастта на пострадалата, се очаквало да настъпи възстановяване на хипотрофията на мускулатурата, и постепенно подобряване на обема на движенията на дясната раменна става, до пълното му възстановяване. Фрактурата на 4-тия пръст не била отразена надлежно в медицинската документация и не била лекувана правилно, като била зараснала с видима остатъчна деформация и пръстът трудно участвал при захват на малки предмети, като в бъдеще било възможно възстановяването на движенията на четвъртия пръст на дясната ръка в пълен обем. При така установените болки и страдания на К. П. Д., въззивният съд намирал, че определеното от първостепенния съд обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на 50 000.00 лева, било справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, съобразно формулираните критерии с ППВС №4/1968 година, като съответствало на вида и тежестта на претърпените травматични увреждания (незастрашаващи живота на пострадалата), продължителното ограничение на движенията на дясната ръка, продължителната нужда от чужда помощ в ежедневието, настъпилите усложнения във възстановителния процес и нуждата от болнично физиотерапевтично и рехабилитационно лечение, продължителната загуба на трудоспособност за обичайно изпълняваната от Д. длъжност, и същевременно-младата възраст на същата, която способствала за наличие на възможност за пълно възстановяване, но от друга страна-способстваща за по-тежко емоционално преживяване на ограниченията на движенията и продължителното нарушаване на обичайния за възрастта на пострадалата активен начин на живот. Така определения размер на обезщетението съответствал на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и на съдебната практика по сходни случаи. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е поискало обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това изисква ли се извода за наличието на прпчинно-следствена връзка да се основава на съотношение на всички факти в единен последователен и цялостен причинен процес, при който всеки факт потвърждава установяването на друг, без нито един от тях да може да бъде изключен от съотношението, без това да доведе до цялостно опровергаване на постигнатите изводи?; за това следва ли за обосноваване на извод за осъществено нарушение на правило, установено от закон, единствената възможна причина за проявлението на вредата да се извежда като такава самостоятелно, или изисква определянето й, като такава да следва от невъзможността за нейното изключване при комплексното обсъждане на фактическите обстоятелства при осъществяване на събитието?, както и за това при действащия материален закон и процесуалните правила, следва ли ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка да се изключи?. Така както е формулиран последният от въпросите е свързан с това дали в случаите на непозволено увреждане причинната връзка между увреждащото действие и настъпилия вредоносен резултат трябва да бъде доказано сигурно при условията на пълно и главно доказване или може да се предполага при установяването на вероятност за такава, а останалите два въпроса касаят начина на осъществяване на връзката и начина за установяването й. Във връзка с това в закона и формираната въз основа на него съдебна практика е установено, че наличието на причинната връзка не може да бъде предполагано, а тя трябва да бъде доказана сигурно, при условията на пълното и главно доказване. Също така се изисква установяването на причинната връзка да бъде извършвано въз основа на всички установени по делото факти и доказателства, стига те еднозначно да водят до извод за съществуването на връзката, т. е. да се установи, че без действията на увреждащия вредите не биха настъпили или биха настъпили, но не с този интензитет. Законът не изключва възможността за увреждане, причинено от неколцина, при което има един общ и неделим вредоносен резултат, който е в причинна връзка с действията на няколко лица. Такова увреждане може да бъде причинено както при едновременни действия на лицата, така и при последователи такива. В последния случай действията на увреждащите лица могат да бъдат осъществени общо и едновременно или пък да са самостоятелни и независещи едно от друго, като всяко лице чрез своите самостоятелни действия, независимо от другите лица причинява съответната част от вредоносния резултат, но могат да бъдат и опосредствени и обусловени като действието на едно от лицата води до осъществяване на последващо действие от другото лице, чрез което вече се причинява вредата. Във всички случаи при иск за непозволено увреждане действията, от които се твърди, че са настъпили вредите не се разглеждат всяко едно само за себе си, а винаги във връзка едни с други въз основа на всички събрани по делото доказателства и установени по същото факти. Въззивното решение на Софийския апелативен съд е съобразено с тази практика, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване по поставените от касатора три въпроса. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 663/21.05.2023 година на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 3190/2022 година, по подадената срещу него от „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] касационна жалба с вх. № 15 504/03.07.2023 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора „ЗК Лев Инс“ АД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат В. В. О. от САК сумата от 4650.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение