Определение № 2245 от 23.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 30/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ГАМА 81“ ЕООД / в несъстоятелност/ чрез синдика Е. Т., срещу въззивното решение № 347/18.06.2025г., постановено по в.т.д. № 174/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 1462/28.10.2024г. по т. д. № 508/2023 г. на Софийски градски съд, с което НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ е осъдена да заплати на “ГАМА 81” ЕООД /в несъстоятелност/, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 43 777,99 лева, представляваща главница, получена и разпределена без основание по изп.д. № 22150003548/2015 г. по описа на ТД на НАП - София, ведно със законната лихва; както и на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД е осъдена да заплати сумата от 150 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди - пропуснати ползи, ведно със законната лихва. Постъпила е и втора касационна жалба срещу решение № 519/22.10.2025г. по в.т.д. № 174/2025г. на Софийски апелативен съд, с което съдът е оставил без уважение молбата на касатора за допълване на въззивното решение по чл. 250 ГПК, а при евентуалност за неговото тълкуване по чл. 251 ГПК. Касаторът поддържа, че обжалваните актове са постановени в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и са необосновани. Касационният жалбоподател сочи, че неправилно САС е приел, че предявените искове следва да се квалифицират по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и е направил недопустимо смесване на фактическите състави на непозволеното увреждане и неоснователното обогатяване. Касаторът изтъква, че продажбата на недвижимия имот на дружеството с постановление на публичен изпълнител при ТД на НАП – София от 21.12.2021г., е извършена след откриване на производството по несъстоятелност и е нищожна, а получената от нея сума в размер на 43 777, 99 лв. подлежи на разпределение в производството по несъстоятелност по реда на чл. 722 ТЗ. Излага се в жалбата, че е налице нарушение на чл. 638, ал. 4 ТЗ и след изтичане на шестмесечния срок по чл. 193, ал. 4 ДОПК, изпълнителното производство е прекратено ех lege. Според жалбоподателя са налице всички предпоставки от кондикционния фактически състав по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, като по този иск въззивният съд не е изложил никакви съображения в обжалвания акт. Поддържа, че са неправилни изводите на САС, че отговорността следвало да се реализира по ЗОДОВ по административен ред, като счита, че е допустимо отговорността на държавата, чрез нейните процесуални субституенти /държавните органи/ да се реализира на общо основание по чл. 49 ЗЗД. Касаторът изтъква, че в исковата молба няма твърдения за отмяна като незаконосъобразни на актовете на публичния изпълнител, поради което няма основание за прилагане на друг процесуален ред за защита на правата на ищеца. Жалбоподателят сочи, че постановените от публичния изпълнител в изпълнителното производство по ДОПК актове не са индивидуални административни актове, както е прието в т. 5 на Тълкувателно постановление 2/2014г. по т.д. № 2/2014г. на ВКС и ВАС, поради което вредите от такива актове подлежат на овъзмездяване по общия исков ред. Във втората жалба срещу отказа да се допълни решението, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по втория главен иск и по евентуалните претенции, но не и по първия главен иск – претенцията по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за сумата 43 777,99 лева, получена от НАП без правно основание. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на решенията, тяхната отмяна и уважаване на исковите му претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Претенция за неоснователно обогатяване, свързана с реализиран от публичен изпълнител актив на несъстоятелно дружество не по предвидения в Търговския закон ред, подлежи ли на разглеждане по общия ред пред гражданския съд?“; 2. „На кой съд е подсъдно дело по иск за вреди от действие на съдебен изпълнител, включително за отговорността на публичен изпълнител, произтичаща от продажба на недвижим имот по прекратено ех lege изпълнително производство по ДОПК?“, по който въпрос се сочи разрешаване в противоречие със задължителната практика по т. 5 на Тълкувателно постановление 2/2014г. от 19.05.2015г. по т.д. №2/2014г. на ВКС и ВАС.; 3. „Подлежи ли на разглеждане пред гражданския съд иск за обезщетение на вреди, причинени от публичен изпълнител при продажба на актив на несъстоятелен длъжник след изтичане на срока по чл. 193, ал.4 ДОПК, респективно след прекратяване на изпълнителното производство по ДОПК съгласно чл. 638, ал. 4 ТЗ / в редакция – изм. ДВ бр.38/09.05.2006г./; 4. „Дейността на публичен изпълнител по изпълнително дело, водено срещу несъстоятелен длъжник след откриване на производството по несъстоятелност, административна ли е по своя характер? Дали в тази хипотеза същият действа като административен орган по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ?“; 5. „При постановяване на съдебното решение длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, както и защитните им тези от значение за акта му по правния спор?“; 6. „В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяване на законосъобразно съдебно решение?“, като по последните два процесуални въпроса се сочи разрешаване в противоречие със задължителната практика на ВКС по т. 2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на Тълкувателно решение №1/2001 на ОСГК на ВКС, както и с решение № 50026/26.06.2023г. по т.д. №2705/2021г., 2 т.о., решение № 110/25.07.2016г. по гр.д. №5119/2015г., 4 г.о., решение № 17/23.07.2014г. по т.д. №811/2012г., 2 т.о., решение №55/03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г., 1 т.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г., 2 т.о. и др. В изложението към втората касационна жалба се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят като първи и втори въпрос, питания, идентични на въпроси под № 5 и 6 от изложението към първата жалба, въпрос № 4 е идентичен с въпрос 1 по първата касационна жалба, а освен това като въпроси 3 и 5 са формулирани следните питания: 3. „Подлежи ли на допълване съдебно решение, в което съдът не се е произнесъл по самостоятелна претенция на страната и по кой ред?“, по който въпрос се поддържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 118/30.07.2018г. по гр.д. №3047/2017г., 4 г.о. и решение №164/18.10.2024г. по т.д. №1144/2023г., 2 т.о.; 5. „Какъв е обхватът на тълкуване на съдебното решение и каква проверка следва да извърши съдът, за да формира извод дали изразената от него воля е ясна или следва да бъде изтълкувана?“, като се сочи разрешаването му в противоречие с решение №769/17.01.2011г. по гр.д. №236/2010г., 3 г.о. на ВКС и решение №71/13.07.2016г. по гр.д. №191/2016г., 2 г.о. на ВКС. Ответникът - НАП не изразява становище по касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащи на обжалване актове, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими. За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че с решение № 2357/09.12.2016 г. по т.д. № 5257/2015 г. на САС е открито производство по несъстоятелност на “ГАМА 81” ЕООД, обявена е неплатежоспособността на длъжника, определена е начална дата на неплатежоспособността - 31.12.2013 г., а с решение № 1708/31.08.2017 г. по т.д. № 2930/2014 г. по описа на СГС, ТО, VI-8 състав, на основание чл. 710 във връзка с чл. 711 ТЗ, длъжникът “ГАМА 81” ЕООД е обявен в несъстоятелност и е постановено прекратяване на дейността на предприятието. Съдът е отразил, че с решение № 260961/14.06.2021 г. на основание чл. 632, ал. 5, вр. с ал. 1 от ТЗ, производството по несъстоятелност по т. д. № 2930/2024 г. на СГС, ТО, VI-8 състав, е спряно, като същото е възобновено с решение № 260585/19.09.2022 г., и с определение № 260250/02.02.2023 г. Е. Т. е назначена за постоянен синдик на „ГАМА 81” ЕООД /в несъстоятелност/. Апелативният съд е приел, че по изп.дело № 22150003548/2015 г. по описа на ТД на НАП - София, образувано срещу “ГАМА 81” ЕООД, на основание чл. 253 ДОПК, с Постановление за възлагане на недвижим имот с изх. № С210022-091- 0001408/15.12.2021 г. е възложен на купувача Н. Г. Кондурков следният недвижим имот от масата на несъстоятелността на дружеството: поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], местност “Княжево”, [улица], с площ 4 000 кв.м., с идентификатор 68134.1896.915. Посочената в постановлението за възлагане цена в размер на 43 777,99 лева, при начална тръжна цена от 26 959,69 лева, е заплатена, като купувачът е превел по сметка на ТД на НАП - София с платежно нареждане от 30.11.2021 г. - 5 391,94 лева - депозит и с платежно нареждане от 10.12.2021 г. - 38 386,05 лева /доплащане/. Съгласно представените два броя разпореждания постъпилите суми са разпределени по изп. дело № 22150003548/2015г. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза пазарната стойност на имота към 06.12.2021г. възлиза на 345 575 лв., а по заключението на тройната съдебно-техническа експертиза - в размер на 297 600 лева. Апелативният съд е счел, че първоинстанционният съд е бил сезиран със следните искове: 1. Главен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за връщане на получена без основание сума в размер на 43 777,99 лева; 2. Евентуален иск с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 ЗЗД за претърпени имуществени вреди в размер на 43 777,99 лева от незаконосъобразни действия на публичния изпълнител; 3. Втори главен иск с правно основание чл. 49, във връзка с чл.45 ЗЗД за претърпени имуществени вреди - пропуснати ползи в размер на 150 000 лева; 4. Евентуален иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за обезщетение за причинени имуществени вреди - пропуснати ползи, в размер на 150 000 лева (сто и петдесет хиляди лева) - главница, получена в резултат на незаконосъобразни действия на публичен изпълнител по изп.д. № 22150003548/2015 г. по описа на ТД на НАП – София. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 17, ал. 6 ДОПК, съгласно която задължените лица имат право на обезщетение за вредите, причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им. Апелативният съд е приел, че съобразно твърденията, изложени в исковата молба, предявените искове следва да се квалифицират по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. САС е изтъкнал, че съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по т. дело № 2/2014 г., видът на незаконосъобразния акт, вредите от който подлежат на обезщетяване, определян по признаците, визирани в АПК, не се сочи като законов критерий за приложението на ЗОДОВ. За разлика от него понятието „административна дейност“ е посочено изрично както в съдържанието на правната норма на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, така и в нейното заглавие: „Отговорност за дейност на администрацията“. САС е приел, че за да се квалифицира искът като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, който го е издал. Приел е, че в исковата молба се твърди, че претърпените от ищеца имуществени вреди са причинени от дейността на ответника Национална агенция за приходите, поради извършени от нейни служители действия и бездействия при изпълнение на административна дейност. САС е изложил, че съгласно чл. 203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на АПК и компетентен да разгледа спора по реда на АПК е Административен съд София град. Въззивният съд е посочил, че искът е извън обхвата на т. 5 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. по т. дело № 2/2014 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховен административен съд, съгласно която делата по искове за вреди, произтичащи от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на съдебните изпълнители, са подсъдни на гражданските съдилища. Апелативният съд е счел, че предмет на тълкувателното постановление не е дейността на Националната агенция за приходите, като държавен орган по приходите, правомощията на който по принудителното изпълнение на публично вземане са уредени в ДОПК. С оглед горното е приел, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото следва да бъде изпратено по компетентност на Административен съд София град. С молба от 15.07.2025г. ищецът е поискал САС да допълни решението си като се произнесе по главния иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД. С допълнително решение №519/22.10.2025г. Софийски апелативен съд е посочил, че е формулирал мотиви за недопустимост на иска, тъй като производството във връзка с вреди от действията на публичните изпълнители се развива по правилата на ЗОДОВ и пред съответния административен съд, поради което обжалваното решение в цялост е недопустимо. С оглед горното е оставил без уважение молбата за допълване на решението си, както и за тълкуването му. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към жалбата. Първият поставен от касатора въпрос не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не се явява обуславящ с оглед изложените от въззивния съд мотиви. Апелативният съд не е обсъждал реда за разглеждане на иска за неоснователно обогатяване, а изложените от него съображения са относно претенцията за обезщетение за вреди. Предвид горното този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Поставените втори, трети и четвърти въпроси са взаимосвързани и следва да бъдат разгледани общо. Те се явяват обуславящи с оглед изложените от въззивния съд мотиви, че претенцията на ищеца за вреди от действията на публичния съдебен изпълнител подлежи на разглеждане не по общия исков ред, а пред административния съд. Следователно въпросите удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговарят на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В точка 5 на Тълкувателно постановление № 2/2014г. от 19 май 2015 год. на ГК на ВКС и на ВАС, се приема, че делата по искове за вреди, произтичащи от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на съдебните изпълнители са подсъдни на гражданските съдилища, като дейността на частния и на държавния съдебен изпълнител е идентична и по своя характер тя не е административна. Разрешението, обаче, не касае дейността на публичните изпълнители, които събират публични държавни вземания по реда на ДОПК. Както се посочва в решение №145/28.06.2018г. по т.д. №2180/2016г., 2 т.о. на ВКС, в производството по събиране на публични държавни вземания НАП изпълнява властнически правомощия, възложени й във връзка с функциите по установяване, обезпечаване и принудително събиране на публични държавни вземания, в качеството й на специализиран държавен орган към министъра на финансите и орган на държавна принуда. В случая е предявен иск за вреди не от дейността на съдебен изпълнител / частен или държавен/, а на публичен изпълнител от НАП като държавен орган, поради което спорът е извън обхвата на т. 5 от горепосоченото тълкувателно постановление, в който смисъл е и практиката на съдилищата, обективирана в определение № 1070/11.05.2023г. по гр.д. №1532/2023г. на 5-членен състав на ВКС и ВАС, определение №20/12.04.2017г. по гр.д. №18/2017г. на 5-членен състав на ВКС и ВАС и др. Въззивният съд е действал съобразно горепосочената практика, като е съобразил и разпоредбата на чл. 17, ал. 6 ДОПК, съгласно която задължените лица имат право на обезщетение за вредите, причинени им от незаконни актове, действия или бездействия на органи по приходите и публичните изпълнители при или по повод изпълнение на дейността им, като отговорността се реализира по реда, предвиден в ЗОДОВ. С оглед горното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси и по отношение на исковата претенция за обезщетение за вреди от сочените действия на публичния изпълнител от НАП, макар и същите да се твърди, че са в нарушение на правилата относно производството по несъстоятелност. Последните два поставени въпроса са процесуални и са свързани със задълженията на въззивния съд, като следва да бъдат разгледани общо. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросите са обуславящи с оглед въведените доводи от касационния жалбоподател, че по отношение на главния иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД от въззивния съд не са изложени никакви мотиви и САС не е обсъждал фактическия състав на кондикционния иск, нито реда за разглеждането му. В частта по иска за неоснователно обогатяване са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като следва да се прецени дали въззивният съд е процедирал съобразно практиката на ВКС. В частта по отношение на иска за обезщетение за вреди не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. По отношение на претенцията за вреди апелативният съд е изложил свои мотиви, обсъдил е възраженията и доводите на страните. Несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване в тази му част. Неоснователни са доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр. 3 от ГПК на решението в частта по претенцията за имуществени вреди. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Въззивното решение не страда от такива пороци в частта по иска за вреди. Касаторът обосновава доводите си за очевидна неправилност с твърдения, че изводите на съда относно реда за процесуална защита по претенцията за обезщетение за вреди от действията на публичния изпълнител от НАП са в противоречие със закона, но те представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. С оглед гореизложеното по първата касационна жалба следва да се допусне касационно обжалване в частта по иска по чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения процесуалноправен въпрос относно процесуалните задължения на въззивната инстанция. В останалата част по тази жалба не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По втората касационна жалба срещу решение № 519/22.10.2025г. по в.т.д. № 174/2025г. на Софийски апелативен съд, постановено по чл. 250 ГПК и чл. 251 ГПК, настоящият състав намира следното: Поставените в изложението към втората касационна жалба въпроси са процесуални и касаят произнасянето на въззивния съд относно поисканото допълване на въззивното решение, както и тълкуването му. Същите са обуславящи и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, като следва като взаимосвързани да бъдат разгледани заедно. Допълване на постановеното решение по реда на чл. 250 ГПК се налага тогава, когато същото не обхваща целия спорен предмет, т. е. съдът не се е произнесъл по цялото спорно право. Съгласно практиката на ВКС, намерила израз в решение № 475/26.10.2010 г. по гр. д. № 881/2010 г. на 2 г.о., решение № 168/02.08.2013 г. по гр. д. № 580/2012 г. на 4 г.о. и др., непълно съдебно решение е налице тогава, когато изобщо липсва формирана воля на съда по част от спорния предмет на делото. Последователно в практиката си ВКС приема, че е недопустимо по реда на допълването или тълкуването да се замества формирана, ясно изразена воля на съдебния състав /в този смисъл решение №55 от 06.07.2009г по т.д.№541/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и др./. В случая въззивният съд е изразил волята си да обезсили изцяло първоинстанционното решение, поради което се е произнесъл по целия спорен предмет и не е налице непълнота на решението му. Това, че не е изложил мотиви в частта относно иска, който е посочил, че е по чл. 55, ал.1 ЗЗД, нито относно фактическия състав на същия, нито относно реда за разглеждането му, не означава, че следва да допълва постановения диспозитив, с който се е произнесъл изцяло по акта, нито че може по реда на тълкуването да измени ясно изразената си воля. По останалите въпроси, които са идентични с тези по изложението по първата касационна жалба, следва да се имат предвид гореизложените съображения. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр. 3 от ГПК на решението по чл.250 ГПК и чл. 251 ГПК, тъй като не се установява то да страда от пороци, водещи до очевидна неправилност. Следователно касационно обжалване следва да се допусне само на въззивното решение №347/18.06.2025г. в частта по иска по чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по следния обобщен и уточнен процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и да даде мотивиран отговор на тях в съдебното решение?“. Предвид горното делото следва да се докладва за насрочване на председателя на Първо т.о. на ВКС. Касационният жалбоподател е дружество в несъстоятелност и не дължи предварително заплащане на държавна такса при обжалване на решение по иск за осъждане на ответника да заплати сума, която се претендира да постъпи в масата на несъстоятелността съгласно чл. 620, ал.5 ТЗ. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо т.о.