Определение № 5990 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4769/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 276308 от 25.05.2023 г. на ищците С. Р. Б., Т. И. А. и А. И. А. чрез пълномощника им адвокат В. Щ. и касационна жалба вх. № 276713 от 29.05.2023 г. на С. Р. Б. чрез пълномощника му адвокат И. Т. против решение № 260629 от 21.04.2023 г., постановено по гр. д. № 14404 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение от 13.11.2017 г. по гр. д. № 30074/2009 г. на Софийски районен съд и е прекратено производството по предявения от С. Р. Б., Т. И. А. и А. И. А. против Г. Т. Т., Й. Т. Д., Р. С. Т., М. М. Д., Л. М. М., Б. М. Й., С. В. Г., Н. В. Г., В. В. Н., Д. Н. К., Т. Ц. Г., Д. Ц. Д., П. Н. Д., Л. Н. К., С. Г. Р., Л. Г. Р., И. Н. Н., В. И. Н., Л. И. Н., Ц. Р. Д., Н. С. Б., Н. Б. Б., В. Б. Б., А. А. Б., Д. А. Б., К. Д. Б., К. Л. П., Р. Л. К., Л. Т. Д. и Р. А. Д. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че наследодателят на ищците М. Л. Б. е бил собственик към 1958 г. по наследство и давност на неурегулиран поземлен имот-ливада с площ от 6000 кв.м., съставляващ имот пл. № *, нанесен в кадастрален лист Г-13-2-Г по кадастралния план на [населено място], София, а по картата на землището - имот № * при посочени граници, както и касационна жалба вх. № 286002 от 25.09.2023 г. на С. Р. Б. против решение № 261122 от 5.09.2023 г. по гр. д. № 14404/2020 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 250 ГПК за произнасяне по същество по иска в частта, с която е налице застъпване на претендираните от страните имоти за 28 кв. м.. Производството по подадената на 25.05.2023 г. от адвокат В. Ш. като пълномощник на С. Р. Б., Т. И. А. и А. И. А. касационна жалба следва да бъде прекратено. С. Б. е уведомил съда с молба от 23.05.2023 г., че оттегля пълномощията на адвокат Щ.. Т. И. А. и А. И. А. също са депозирали молби за оттегляне на пълномощията от 26.05.2023 г., а с молба от 30.08.2023 г. са заявили, че не желаят да се гледа подадената от адвокат Щ. от тяхно име касационна жалба и няма да обжалват въззивното решение. Ответниците чрез пълномощника си адвокат К. М. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и по двете касационни жалби, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване на решението от 21.04.2023 г. и на решението от 5.09.2023 г. по чл. 250 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Второинстанционният съд е констатира, че при първото въззивно разглеждане по гр. д. № 2035/2018 г. с решение № 6624 от 24.09.2019 г. е било потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска. Решение № 6624 от 24.09.2019 г. е отменено с решение № 149 от 16.12.2020 г. по гр. д. № 865/2020 г., І г. о. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС, с указания за извършването на нови съдопроизводствени действия, а именно поставяне на допълнителна задача на тройната съдебно-техническа експертиза, която да даде заключение каква част от имот пл. № * по кадастралния план на [населено място], м. “Б. п.“ от 1997 г. се застъпва с възстановения на ответниците имот № * по картата на възстановената собственост на землището на [населено място] и изготви комбинирана скица с ясно обозначение на тази част и посочване на нейната площ. ВКС е указал също така, след приемане заключението на тази експертиза въззивният съд да прецени допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за тази част от имот пл. № *, която не се застъпва с възстановения на ответниците имот № *, като за тази част обезсили първоинстанционното решение и прекрати делото, а за останалата част от имот пл. № * (която се застъпва с възстановения на ответниците имот № * и която следва да бъде конкретно индивидуаризирана по изготвена от експертизата скица) въззивният съд да разгледа и разреши спора за материално право по същество, като въз основа на събраните по делото доказателства се произнесе чия собственост е била тази част от имота към момента на образуването на ТКЗС - на наследодателя на ищците М. Л. Б. или на наследодателя на ответниците Д. Т. Т.. По същество на спора е приел за установено, че ищците са част от наследниците на С. Л. Б., починал на 22.06.1964 г. Л. Б. (баща на С. и М. Б.) е имал ливада в м. „П.“ („Р. л.“) – извлечения от данъчни книги на имотите в [населено място] за периода 1911 г. – 1915 г. На името на М. Л. Б. по заявление-декларация от 1958 г. е записано, че притежава общо 17 дка ниви и 7.8 дка ливади. С решение на ПК “Панчарево“ № 10645/17.01.1997 г., (отменено с решение № 10645.8/16.10.2000 г., отменено с решение № 862.5/14.10.2002 г., което от своя страна е обезсилено с решение от 08.03.2004 г. на СРС, 44 с-в, по гр. д. № 615360/2002 г., влязло в сила на 04.04.2004 г., като в сила е останало първото решение за възстановяване от 17.01.1997 г.), на наследниците на М. Л. Б.. е възстановена собствеността върху неурегулиран поземлен имот - ливада IV категория с площ от 6000 кв. м., съставляваща имот пл. № *, нанесен в кадастрален лист Г-13-2-Г по кадастралния план на [населено място], София, м. „Б. п.”, при граници: пасище, мера, стопанисвана от общината, селскостопански терен-кметство на [населено място], наследници на братя Н., А., С. Л. Б. и наследници на М. Д. М.. Наследниците на М. Л. Б. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на възстановения имот № 25, т. VI, н. д. № 1052/1997 г. от 02.04.1997 г. Ответниците са наследници на Д. Т. Т., починал на 17.08.1953 г., който е притежавал по наследство от баща си общо 28.1 дка ниви, 46.6 дка ливади и 10 дка гори, като в м. „Т. п.“ е притежавал една ливада от 26 дка. – копия от емлячни рестистри. Всички имоти са внесени ТКЗС от наследниците му М., Д. и Т. Т. през 1958 г. С решение на ПК Панчарево № 12809.4/29.03.2000 г., по заявление вх. № 2809/02.04.1992 г. от К. Д. Н., на наследниците на Д. Т. Т. е възстановена в съществуващи стари реални граници собствеността върху земеделска земя, ІV категория, ливада с площ от 26,502 дка, съставляваща имот № * по картата на землището на [населено място], София, м. „Т. п.”, при граници: имот № *, пасище, мера на Кметството, *, храсти на Кметството, *- пасище, мера на кметството и полски път. С последващо решение № 12809.8/12.07.2003 г. на ОСЗГ Панчарево, по заявление на Г. В. Р., отново на наследниците на Д. Т. Т. е възстановена в стари реални граници ливада, този път от 28,322 дка, съставляваща имот № *, по картата на землището на [населено място], София, м. „Т. п.”, при граници: имот № *-полски път на [община] и имот № *-полски път на [община]. С констативен протокол от 21.06.2002 г., (л. 52) е извършено служебно заснемане на границите на имот № *, като границите са идентифицирани на място от Г. Р., съседите на имота не са уведомявани, и е констатирано че стари граници, с изключение на стар път от север, на място не съществуват. Свидетелските показания на Е. Ф., С. Л., Н. Г., П. Т., С. Ф. и Д. П. установяват, че общият наследодател на М. и С. Л. владеел ливада около 12 дка в местността „Р. л.“ След смъртта му двамата братя поделили имота по равно. Мястото, което получил М. граничело на север с мястото на С. Б., от изток с мястото на Д. М. и Н. А., от запад с коларски път и общинска мера, като в имота, който останал на С. Б. имало изградена поята, а този, който получил М. бил празен. В същото землище имал ливада и Д. Т. (известен и като М. Т.), която била повече от 20 дка и в нея също имало поята. Местата на М. Б. и Д. Т. били разделени от вървище, по което добитъкът минавал за водопой. От техническите експертизи на вещото лице Г. и на тричленната експертиза се установява, че имотите, за които претендират ищците и ответниците, не са обхванати от стария кадастрален план от 1956 г. След очертаване на контурите им по стереомодела от 1954 г. имота в м.„Т. п.“ по графични данни е с размер от 26,558 дка, а този в м.„Б. п.“ е с обща площ от 12,038 дка, като последния имот представлява заявените две ливади от братята С. и М. Б.. Съгласно комбинирана скица 2 от единичната експертиза, съответно приложение 3 към тричленната експертиза, в която са включени архивния кадастрален план, одобрената кадастрална карта и КВС на землището на [населено място], в имот № * (сега № № *, *, *, *, *, *, *, *и *) в м.„Т. п.“ (на наследодателя на ответниците) и имот № * (сега имоти № № *, * и *), в м. „Б. п.“ (на наследодателя на ищците), не са нанесени в КВС по старите граници. Ливадата от 6 дка е нанесена в архивния кадастрален план на [населено място] от 1979 г. като имот пл. № *, собственост на М. Л. Б.. Д. Т. е имал неурегулиран поземлен имот в същата местност, като към момента на внасяне на земята в ТКЗС неговата площ е 26,874 дка, определена по очертания върху ортофотоплан. Според експертите, съгласно приложената към решението на ОСЗГ Панчарево скица и действащата КВС на [населено място] обаче, този имот е с площ 28,324 дка (над 2 дка повече от заявеното за възстановяване и малко под 2 дка повече от внесеното в ТКЗС). Имотите на наследодателите на страните съответно в м. „Б. п.“ и в м.„Т. п.“ не са имали обща граница към момента на кооперирането на земята (разделял ги е път - „вървище“ с широчина около 20 м.). По действащата КВС имотите граничат, като бившият имот на М. Б. е с намалена площ от 6 декара на 4,521 дка. Имотът на ответниците „застъпва” този на ищците с 1157 кв. м., от които 320 кв. м. проектен път. Застъпването се дължи на множеството промени в конфигурацията на имотите, извършено от ПК. Съдът е възпроизвел заключението на допуснатата във връзка с указанията в отменителното касационно решение експертиза, дадено при съвместяване на кадастрален план емисия 1979 г., кадастрален лист № Г-13-2-Г с картата на възстановената собственост от 1999 г., а именно, че по скица № Ф00105/15.11.1999 г. на поземлен имот № *, м.„Т. п.“, няма застъпване с имот пл. № *, кадастрален план емисия 1979 г., кадастрален лист № Г-13-2-Г; по скица № Ф00149/24.11.1999 г. на поземлен имот № * м. „Т. п. също няма застъпване с имот пл. № *, кадастрален план емисия 1979 г., кадастрален лист № Г-13-2-Г; по скица № Ф00087/24.07.2000 г. за поземлен имот № *, м.„Т. п.“ с кадастрален план емисия 1979 г., кадастрален лист № Г-13-2-Г- не се установява припокриване на контурите с имот пл. № *; по скица от 2009 г. за поземлен имот № *, м.„Т. п.“ и кадастрален план емисия 1979 г., кадастрален лист № Г-13-2-Г се установява застъпване между поземлен имот № * и имот пл. № * по точки 1-2-3-4, отбелязани на комбинираната скица, с площ на застъпването 28 кв. м. При така възприетите факти и експертни заключения въззивният съд е приел, че липсва застъпване между имот пл. № * по кадастрален план от 1979 г. с имота, възстановен на ответниците, тъй като скицата от 2009 г. е издадена във връзка с последващо решение, след като вече е била възстановена собствеността на ответниците. Отчел е, че е установено, че имотите на наследодателите на страните са в различни местности и не са имали обща граница към момента на коопериране на земята, като ги е разделял път с широчина около 20 м. и е направил извод, че искът е недопустим, поради липса на правен интерес. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. Р. Б. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1) задължен ли е възивният съд да обсъди всички доказателства по делото или следва да изследва само тези, които са му указани от Върховния касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК; 2) задължен ли е въззивният съд да изпълни очевидно неправилни указания на Върховния касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК и по какъв ред трябва да процедира въззивният съд, ако задължителни указания на Върховния касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК противоречат на материални и/или процесуални норми; 3) допустимо ли е с указания на Върховния касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК да се дерогират задълженията на съда по реда на чл. 130 ГПК; 4) допустимо ли е съдът да отложи задължението си за произнасяне по допустимостта на иска по реда на чл. 130 ГПК до приключване на съдебното дирене; 5) допустимо ли е с Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г., ОСГК на ВКС да се променят задълженията на първоинстанционния и второинстанционния съд за проверка на допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и обжалваното решение, уредени в чл. 130 и чл. 269 ГПК; 6) налице ли е противоречие между приетото с Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г., ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/9.12.2012 г. по т. д. № 1/2013 г. (погрешно посочено като т. д. № 4/2012 г.) относно преценката за допустимост на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ; 7) допустимо ли е по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК Върховния касационен съд да дава указания на въззивния съд относно събирането и оценката на доказателствата, както и относно крайния съдебен акт, с който следва да се произнесе; 8) какъв е предметът на доказване на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ – собствеността, местоположението и границите на процесните имоти към момента на обобществяването им или собствеността, местоположението и границите на процесните имот след възстановяването им на наследниците, вкл. и към момента на делото с всички настъпили промени на границите им; 9) могат ли да бъдат предмет на спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ земеделски земи, които не са заявени за възстановяване или за които не е предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ в срока по § 22 ПЗР на ЗСПЗЗ; 10) задължен ли е съдът при разглеждане на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да се произнесе с решение по въпросите за собствеността, местоположение и границите на процесните имоти при обобществяването им; 11) спорът за материално право на собственост върху възстановените земеделски земи с оглед правилното им нанасяне в картата на възстановената собственост по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ли се разрешава. 12) приключването на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с влязло в сила съдебно решение явява ли се преюдициално на последващи производства за разрешаване на спорове за собственост за същите имоти; 13) задължен ли е съдът да се произнесе в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по повдигнато възражение за нищожност на решенията за възстановяване на процесните земеделски земи; 14) задължен ли е съдът да се произнесе в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ инцидентно по валидността на решенията за възстановяване на процесните земеделски земи; 15) кога е налице очевидна неправилност на указанията на Върховен касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК; 16) очевидна неправилност на указанията на Върховния касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК представлява ли порок на въззивното решение, който влече до очевидната му неправилност; 17) какъв е редът на защита на страните при очевидна неправилност на указанията на Върховния касационен съд по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК. Въпроси от едно до седем и от петнадесет до седемнадесет са свързани с тезата на касатора, че указанията в отменителното касационно решение са очевидно неправилни. Тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото по приложението на чл. 294, ал.1 ГПК е налице трайна практика на ВКС. Според тази практика новият въззивен състав е длъжен да се съобрази с указанията, като задължителността им обхваща не само материалния, но и процесуалния закон и те имат за цел да насочат въззивния съд към правилното решаване на спора и отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт. Въпрос дали въззивният съд се е съобразил с дадените в отменителното касационно решение указания не е поставен. Въпроси девет, тринадесет и четиринадесет също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, доколкото предмет на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е принадлежността на правото на собственост към минал момент, която принадлежност е от значение за легитимацията на лицето, имащо право на реституция, поради което валидността на евентуално административно решение за възстановяване на собствеността е неотносима. Затова и въззивният съд не се е произнасял по тези въпроси. Неотносими са и единадесетия и дванадесетия въпроси, по които съдът също не се е произнасял, доколкото изводите му касаят липсата на правен интерес от предявяване на иска. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси осем и десет с цел преценка дали изводът на въззивния съд, че липсва застъпване на имотите на страните, обоснован със заключение на експертиза, която е изследвала само кадастрален план от 1979 г. и картата на възстановената собственост, но не и границите на имотите към момента на обобществяването, съответства на указанията по приложение на закона в Тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 1/1997 г., ОСГК на ВКС в мотивите към т. 2 на което е разяснено, че предмет на установителните искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е правото на собственост върху земеделските земи към момента на одържавяването им или включването им в ТКЗС, ДЗС или другите селскостопански организации, който не е обусловен от решенията на комисиите по чл. 18ж ал. 1 и по чл. 27 ал. 1 ППЗСПЗЗ. Касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК против решение № 261122 от 5.09.2023 г. по гр. д. № 14404/2020 г. на Софийски градски съд са с идентично съдържание като касационната жалба и изложението към нея против решение № 260629 от 21.04.2023 г., постановено по гр. д. № 14404 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд. По поставените 17 въпроса въззивният съд не се е произнасял, формирайки извод, че не е налице непълнота на постановеното от него въззивно решение, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 250 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение