Определение № 1920 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3395/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 291/16.11.2022 г. по в. гр. д. № 297/2022 г. на ОС-Монтана, след частична отмяна на решение № 260083 от 17.06.2022 г. по гр. д. № 1484/2020 г. Районен съд- Лом, е уважен в осъдителната му част предявеният от Г. Г. Г., лично и като управител на „Б. ойл енд енерджи“ Е., срещу „П. груп“ О. иск по чл.108 ЗС, като ответникът е осъден да предаде на ищците владението на 369/720 ид. части от следните имоти, находащи се в землището на [населено място], обл.М.: 1. Нива от 0, 280 дка в м. „Градището“, имот № ...; 2. нива от 8, 951 дка в м. „Лъката“, имот № ...; 3. нива от 8, 600 дка в м.“Големия гред“, имот № ...; 4. нива от 4, 040 дка в м.“М.“, имот № ...; 5. нива от 7, 279 дка в м. „Р. могила“, имот № 331019; 6. нива от 6, 460 дка в м. „Градището“, имот № ...; 7. нива от 70,770 дка в м. “Д.“, имот № 377001 и 8. нива от 1, 320 дка в м. „Долни връх“, имот 394008. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен иск по чл.26 ЗЗД, касаещ арендния договор на ответното дружество. Въззивният съд е приел, че първият ищец Г. Г. Г. е собственик на 369/720 ид. ч. от процесните ниви. Тези ниви са предмет на договор за аренда, вписан в Службата по вписванията, дв. вх. рег. № 674/02.02.2017 г., акт № 212, т.2 и с нотариална заверка на подписите, рег. № 558/27.01.2017 г. Договорът е сключен между С. К. П. като арендодател, който е бил съсобственик на 126/720 ид. части от имотите, и арендатора „П. груп“ О.. Ищецът Г. Г. е закупил своите идеални части от имотите от други съсобственици след сключване на договора за аренда. С втори договор за аренда, вписан на 11.12.2018 г., ищецът Г. Г. е отдал под аренда имотите на втория ищец „Б. ойл енд енерджи“ Е.. Прието е, че първият договор за аренда е сключен преди изменението на разпоредбата на ЗА3 /чл. 3, ал. 4 /, като страна по него е съсобственик с права в размер на 126/720 ид. ч. от имотите. Към този момент сключването на договора за аренда е действие на обикновено управление, което може да извърши всеки съсобственик, без да е необходимо съгласие на останалите участници в общността /ТР № 91 от 01.10.1974 г., гр. д. № 63/74 г. на ОСГТК/. Според съдебната практика при сключен договор за аренда от един съсобственик отношенията му с останалите се уреждат по правилото на чл.30, ал.3 ЗС /решение № 181 от 17.04.2012 г. по гр. д. № 1315/11 г. на ІV г. о., решение № 4 от 18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/15 г. на ІІ г. о. /. В случай, че договори за аренда са били сключени от отделни съсобственици в полза на различни арендатори, но за съвпадащи периоди от време, за посочения период, т. е. до 07.02.2017 г., приоритет се отдава на поредността на вписването, тъй като вписването на договора за аренда съгласно чл.17, ал.2, 5 и 6 ЗАЗ има оповестително-защитно действие /т. 1 от ТР № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК/. Когато обаче договорите за аренда са били сключени от съсобственици с различни по обем права в съсобствеността, се отдава превес на този арендатор, сключил договор за аренда със съсобствениците, притежаващи повече от 50% в съсобствеността, като проявление на общото правило на чл.32, ал.1 ЗС, според което общата вещ се управлява от мнозинството от съсобствениците съобразно притежаваните от тях дялове в общността. Направен е извод, че дори когато договорът за аренда, сключен със съсобственик с по-малко от 50% идеални части, каквато е настоящата хипотеза, е вписан, същият не е противопоставим както на последващ арендатор, така и на наемател, на когото мнозинството от съсобствениците са предоставили право на ползване върху имота /решение № 314 от 17.02.2012 г. по гр. д. № 1548/10 г. на ІІІ г. о./. На още по-голямо основание такъв договор за аренда не е противопоставим на трето лице, придобило след вписването му правото на собственост върху повече от 50% от съсобствеността, ако същото се противопоставя на продължаващото ползване от страна на арендатора. Аргумент в подкрепа на тази теза е разпоредбата на чл.17, ал.2 ЗАЗ, според която приобретателят на арендувания обект замества арендодателя като страна в договора за аренда, ако същият е бил вписан. Следователно законодателят предвижда оповестително-защитно действие на вписването на договора за аренда по отношение на лице, придобило собствеността от арендодателя, но не и спрямо трето лице, на което договорът изобщо не може да бъде противопоставен, тъй като е придобило повече от половината от имота от съсобственици, които не са страна по договора за аренда - решение от 21.11.2017 г. по гр. дело № 997 по описа на ВКС за 2017, второ гр. отделение. Прието е, че по настоящото дело ищецът Г. Г. има право на собственост върху повече от 50 % от процесните имоти. Той се е противопоставил на продължаващото ползване на тези имоти от първия арендатор-ответното дружество „П. груп“ О. с нотариална покана от 07.01.2019 г. Прието е за неоснователно възражението на ответника, че след като Г. Г. и „П. груп“ Е. са сключили на 07.04.2021 г. анекс към договора за аренда, в който е променен размерът на арендното плащане, то е налице нов безсрочен договор между тях. Съдът е констатирал, че ищецът е направил възражение за нищожност на този договор едва пред въззивната инстанция. Същевременно като се е позовал на ТР № 1/20 г. от 27.04.22 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че може и служебно да констатира нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Прието е, че договорите за аренда, както и споразуменията за тяхното изменение или прекратяване, се сключват в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите на страните, извършени едновременно, т. е. законът въвежда като форма на действителност не само писмената форма, но и нотариалната заверка. В настоящия случай представеният анекс е без нотариална заверка на подписите на страните. Затова е прието, че анексът е нищожен като противоречащ на закона. Като резултат е прието, че ответникът „П. груп“ О. ползва 369/720 ид. ч. от процесните имоти, без да е налице правно основание за това. По тази причина съдът е приел, че искът по чл.108 ЗС следва да бъде уважен спрямо този ответник и в осъдителната му част. Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен в осъдителната му част искът по чл.108 ЗС е подадена от „П. груп“ О.. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е нищожно, евентуално – недопустимо. Сочи, че е осъден да предаде на основание чл.108 ЗС владението на идеални части от процесните земи на ищец, който не е техен собственик - „Б. ойл енд енерджи“ Е.. Нямало как едни и същи идеални части да бъдат предадени на две лица – физическо и юридическо. Волята на съда била абсолютно неразбираема. Евентуално поддържа, че решението е недопустимо само по отношение на „Б. ойл енд енерджи“ Е., тъй като този ищец нямал правен интерес от иска по чл.108 ЗС, доколкото в исковата молба не били изложени твърдения той да е собственик на спорния имот. Въззивното решение било и неправилно, тъй като съдът нямал правна възможност да се произнесе по преклудирано възражение за нищожност на анекса, а и защото този анекс не бил нищожен. В изложението към жалбата се поддържат оплакванията за нищожност и недопустимост на въззивното решение. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК по същите съображения, изложени във връзка с нищожността и недопустимостта му. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по въпроса може ли съдът да уважи иск по чл.108 ЗС, предявен от физическо лице, действащо лично и като управител на юридическо лице, като осъди ответника да предаде владението на имотите и/или на идеална част от тях на физическото лице, действащо лично и като управител на юридическото лице, при условие че в обстоятелствената част на исковата молба липсват заявени самостоятелни права на собственост върху имотите и/или на идеални части от тях. Ответникът в производството Г. Г. Г. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Поддържа, че „Б. ойл енд енерджи“ Е. е страна по делото, но само във връзка с иска по чл.26 ЗЗД. Искът по чл.108 ЗС бил предявен само от него като собственик на имота и това било прието в мотивите на съдебното решение. Включването на дружеството в диспозитива по чл.108 ЗС било въпрос на очевидна фактическа грешка. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно. То е постановено от надлежен съд, в законен състав, в писмена форма, подписано е и волята на съда е разбираема. Принципно е допустимо искът по чл.108 ЗС да бъде уважен в осъдителната му част, като ответникът бъде осъден да предаде спорните идеални части от имота на няколко ищци, за които съдът е приел, че са собственици на тези идеални части. Такъв диспозитив не е неразбираем и не води на това основание до нищожност на съдебното решение. Не съществува вероятност въззивното решение да е изцяло недопустимо. Обстоятелството, че съдът е постановил осъдителен диспозитив по чл.108 ЗС по отношение на ищец /„Б. ойл енд енерджи“ Е./, за който няма твърдения в исковата молба да е собственик на спорните имоти, не води до недопустимост на въззивното решение изцяло, включително и в частта му, с която имотът е присъден по отношение на другия ищец /Г. Г. Г./, за който в исковата молба се твърди да е негов собственик. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като от неговия прочит не личат груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика. Касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне само в онази част, с която ответникът „П. груп“ О. е осъден да предаде спорните идеални части на Г. Г. като управител на „Б. ойл енд енерджи“ Е.. Въпреки непрецизната формулировка на диспозитива, от нея следва, че ответникът е осъден да предаде спорните идеални части и на „Б. ойл енд енерджи“ Е.. Възниква съмнение за допустимостта на въззивното решение в тази негова част, предвид липсата на твърдения в исковата молба, че дружеството „Б. ойл енд енерджи“ Е. е собственик на тези идеални части. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,