Определение № 66 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 820/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2, във вр. с чл. 577 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на нотариус В. И. И., вписана под №707 в Нотариалната камара, срещу определение № 100 от 23.01.2020г., постановено по ч.гр.д. № 716/2019г. на Ловешки окръжен съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 10 от 03.12.2019г. на съдия по вписванията към Районен съд-Луковит, с което е отказано вписване на нотариален акт за делба на недвижим имот № *, том *, рег. № *, дело № */2019 г. на нотариус В. И., с район на действие Районен съд - Луковит. Жалбоподателя нотариус В. И. И. намира определението за неправилно по подробно изложени в частната жалба съображения и моли да бъде отменено. За обосноваване достъпа до касационно обжалване сочи основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ подлежи ли на вписване по чл. 4 ПВ акт, който е облечен в по-тежка от законово изискуемата форма, т.е. извършването на акта в по-тежка от предвидената от закона форма представлява ли липса на форма и съответно съставлява ли основание да бъде отказано вписването; 2/ какъв е обхватът на проверката на въззивния съд в охранителното производство по обжалване на отказ за вписване и ограничен ли е той до наименованието на представения за вписване акт. Според жалбоподателката въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително с т. 6 на Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се основанието очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С молба вх. № 1415/03.12.2019г., постъпила във входящия регистър на Службата по вписванията-Л. от нотариус В. И. с рег. № 707, е поискано да бъде вписан нотариален акт за делба на недвижим имот с № *, том *, рег. № *, дело № * от 03.12.2019г., със страни В. Г. Г., Т. Г. Г., Р. В. Б., М. В. Г.. С нотариалния акт участващите в него лица са се съгласили за начина на делба на недвижими имоти, останали им в наследство от Г. В. Г., починал на 13.04.2012г. и от В. В. Г., починал на 06.11.1995г. За установяване на собствеността на наследниците е приложен Протокол за съдебна спогодба от 28.03.1983г. по гр.д. №72/1983г. на Районен съд-Луковит. Относно идентичността на имотите е представено удостоверение от 26.11.2019г. на [община]. С определение № 10/03.12.2019г. съдията по вписванията е отказал да впише нотариалния акт за делба на основание чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ. Обосновал е отказа си с липса на идентичност на недвижимите имоти, описани в протокола за съдебна спогодба и описаните в удостоверението за идентичност. Изложил е, че имотите от спогодбата не могат да се идентифицират по номер и площ. Посочил е, че парцел * с пл.№. *, кв. 63, с площ 700кв.м. и парцел *-*, кв.63, целият от 530кв.м., не са идентични с никой от новообразуваните имоти по действащия план. В удостоверението за идентичност е посочено, че имотите, за които се иска делба са образувани и от имот *-*, но на практика в протокола такъв имот липсва, вписан е парцел *-* в кв. 63. Приел е, че липсва и описание на имотите. Позовал се е на т.6 от Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГТК на ВКС за обхвата на проверката му. Заключил е, че представеният протокол за съдебна спогодба не отговаря на изискването за съдържание на акта в частта за идентификация на имота. За да постанови обжалваното определение съставът на Ловешки окръжен съд е приел, че обжалваният отказ е правилен като краен извод, но при различни от изразените от съдията по вписванията мотиви. Въззивният съд е приел, че представеният за вписване акт “нотариален акт за делба” на съсобствени по наследство имоти, не подлежи на вписване съгласно чл. 4 от Правилника за вписванията. Делбата, като начин за уреждане на отношенията между съсобствениците по отношение на общите им вещи, може да бъде извършена по два начина. Единият начин е чрез производство по съдебна делба, където на вписване подлежи исковата молба и съдебното решение или евентуално протоколът за постигната съдебна спогодба. Вторият начин е сключването на договор за доброволна делба, който съгласно чл.35 ЗС следва да е в писмена форма с нотариална заверка на подписите, ако съсобствеността включва недвижими имоти. Именно това е изискваната от закона форма на действителност на този акт. С оглед на това съдът е заключил, че нотариалният акт не е формата за извършване на делба и съответно такъв акт не е предвиден за вписване, поради което постановеният от съдията по вписванията отказ се явява правилен и законосъобразен, макар и с други мотиви. С оглед на тези констатации е приел, че не е нужно да се извършва и проверка за съдържанието на акта, която съдията по вписванията е направил в съответствие с правомощията си съгласно чл.6, ал.1, б.”а” и б.”б” ПВ. Независимо от това, за пълнота е посочил, че изводът на съдията по вписванията за липса на идентичност на имотите, е неправилен. При съобразяване на приложената скица и данните в удостоверението за идентичност относно измененията в регулационните планове, касаещи имота, е установена идентичност между описаните в протокола за съдебна спогодба имоти с тези от представения за вписване акт. Съществувалите по регулационния план от 1983г. УПИ *-*, *-* и *-* в следващия регулационен план от 1991г. са с друга конфигурация; в удостоверението подробно е описано как са формирани новите УПИ *-* и *-*, каква площ от съществувалите преди имоти са включени в новите и при съпоставката им се установява идентичност между площта на старите и новообразуваните имоти; по същия начин е описана и промяната по плана от 2019г., когато са образувани новите УПИ *-*, *-*, *-* и *-*, отново идентични като площ със съществувалите по предходния план. Въпреки настъпилите промени, според съда е налице съответствие в обема на правото на собственост между разделителния протокол и претендираното от наследниците в момента. Що се отнася до вписването на УПИ *-* в протокола за делба, то е допусната техническа грешка, което е видно от скицата и от удостоверението за идентичност. Въз основа на изложеното въззивният съд е потвърдил отказът на съдията по вписванията. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване на определението следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по формулирания от касатора и уточнен от съда въпрос: подлежи на вписване по чл.4 ПВ и отговаря ли на законовите изисквания за форма договор за делба на недвижими имоти, сключен във формата на нотариален акт, т.е. във форма, по-тежка от изискуемата от чл. 35 ЗС писмена форма с нотариална заверка на подписите. Именно този въпрос е определящ за изхода на производството, а по него не се установява съдебна практика. Приложените от жалбоподателя съдебни актове касаят най-общо обема на проверката, извършвана от съдията по вписванията, но не съдържат разрешение на конкретния за настоящето дело въпрос. Отговорът на въпроса е положителен. Сключването на договор за доброволна делба на недвижими имоти във формата на нотариален акт не представлява нарушение на изискуемата от закона форма за действителност на договора и не съставлява основание да бъде отказано вписването на този акт. По своята правна същност доброволната делба е договор, с който се прекратява съсобственост и по този начин съсобствениците се разпореждат с притежаваните от тях идеални части от общата вещ. Съгласно чл.35, ал.1 ЗС формата за действителност на договора за доброволна делба на недвижими имоти е писмена, с нотариална заверка на подписите. Това е облекчена форма в сравнение с общата форма за разпореждане с недвижими имоти, предвидена в чл.18 ЗЗД - нотариален акт. Формата по чл. 35 ЗС е предвидена в закона с цел улесняване прекратяването на съсобствеността. Съгласно чл. 4, б“а“ ПВ на вписване подлежат всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право; а в б.„г“ на същата разпоредба изрично е предвидено вписване и на договорите за делба на недвижими имоти, както и на съдебно-разделителните протоколи относно такива имоти. Ако съсобствениците извършат прекратяване на съществуващата помежду си съсобственост не чрез писмен договор с нотариална заверка на подписите, а чрез нотариален акт, така съставеният акт не нарушава изискваната от закона за форма на действителност на сделката. Актът е в надлежна форма, защото са спазени по-тежките /по-строги/ изисквания на закона за съставяне на нотариален акт - чл.578 и сл. ГПК в сравнение с тези за заверка на подписите на участващите в договора лица по чл.590 ГПК. Вписването на такъв нотариален акт не може да бъде отказано по съображения, че актът не подлежи на вписване или че не е съставен в изискуемата от закона форма. Предвид така даденото разрешение определението на Ловешки окръжен съд е неправилно. Представеният за вписване нотариален акт за делба съдържа писмено съгласие на съделителите за прекратяване на съществуващата съсобственост върху недвижими имоти и следва да се приеме, че изискуемата от закона форма на договора е спазена, след като вместо само да завери подписите на участващите лица по реда на чл. 590 ГПК, нотариусът е съставил нотариален акт. Липсват други основания за постановяване на отказ за вписване. Въззивният съд мотивирано е отхвърлил съображенията на съдията по вписванията досежно липсата на идентичност между имотите по предходната съдебна спогодба и по нотариалния акт за делба. Поради изложеното определението на Ловешки окръжен съд и потвърденият с него отказ на съдията по вписванията следва да бъдат отменени и вместо това да се постанови извършване на вписване на нотариалния акт за делба. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.