Определение № 50572 от 19.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 566/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на М. Л. Л. и М. С. Ш., чрез процесуален представител, против Решение № 1387 от 21.12.2021г. по в.гр.д. № 1264/21г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 260280 от 29.03.2021г. по гр.д. № 2115/17г. на СГС, І-9 състав, „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД е осъдено да заплати на М. Л. Л. сумата от 10 000 лв. и на М. С. Ш. сумата от 6 000 лв., обезщетения за неимуществени вреди от ПТП от 24.09.2016г. на основание чл.432, ал.1 КЗ, ведно със законните лихви, считано от 21.11.2016г. до окончателното им изплащане, като е потвърдено решението в отхвърлителните части

В касационната жалба се поддържат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Касаторите излагат доводи за несъобразяване от въззивния състав в достатъчна степен указанията по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.ІІ на ППСВ № 4/1968г. при определяне на справедливия размер, който да репарира претърпените от тях болки и страдания. Сочат допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в липса на анализ и извършване на цялостна преценка – в съвкупност на всички релевантни обстоятелства при определяне на справедливия размер на обезщетенията. Считат за необоснован извода на съда за принос от страна на пострадалите, какъвто не бил установен при условията на пълно и главно доказване, а в условията на евентуалност излагат съображения за неправилното му определяне в размер от 50 %, който намират за завишен.

Допускането на касационното обжалване основават с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК поставят следните въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?

2. Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? Касаторите твърдят, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителна практика по чл.52 ЗЗД – ППВС 4/68г. и на постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 93/23.06.2011г. по т.д. № 43/2010г. на ІІ т.о.; № 259 от 19.12.2014г. по гр.д. № 1746/2014г. на ІІІ г.о., № 88/ 17. 10.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ІІ т.о. и др.

3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? Допълнителната селективна предпоставка е обоснована с Решение № 31 от 25.03.2014г. по т.д. № 1203/2013г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 15 от 12.02. 2018г. по т.д. № 1423/2017г. на ІІ т.о. на ВКС.

4. Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и в производството пред въззивната инстанция доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение? Поддържа, че атакуваното решение е постановено в противоречие на Решение № 142 от 30.03.2020г. по т.д. № 2970/18г. на ВКС, І т.о.; Решене № 221/08.02.2016гг. по гр.д.№ 1453/2015г. на ВКС, І г.о.; Решение № 217/09.06.2011г.по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г.о. и др.

5. Следва ли да бъде намалено обезщетението по реда на чл.51, ал.2 във връзка с чл.52 ЗЗД, при условие, че по делото не са установени в условията на пълно и главно доказване точно какви по-леки по степен травматично увреждания би получило пострадалото лице поради пресичане на нерагламентирано за това място на пътното платно на червен пешеходен светофар? Ако са налице предпоставки за неговото намаляване, то какъв размер на съпричиняването следва да бъде определен? Касаторът сочи, че въпросът е изключително значим за точното прилагане на 51, ал.2 ЗЗД, както и за развитието на правото, доколкото не счита за правилно да се приеме принос в завишен размер от 1/2 без да е установено в условията на пълно и главно доказване наличието му за настъпване на вредоносния резултат.

Ответникът по касационната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД с писмен отговор, депозиран в законоустановения срок, е оспорил предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а по същество е навел доводи за неоснователност на направените в нея оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

С постановеното по спора първоинстанционно решение са отхвърлени исковете на ищците по чл.432, ал.1 КЗ изцяло, поради неустановена противоправност в поведението на водача на МПС, чиято „Гражданска отговорност“ е застрахована при ответното дружество.

За да достигне до атакувания резултат, първо въззивният съд е изложил подробни съображения, с които е изразил несъгласие с решаващите мотиви на първостепенния съд за недоказаност на противоправно поведение от страна на водача на МПС, с което е предизвикано пътното произшествие. Въз основа констатациите на вещото лице в приетите в първоинстанционното производство основно и допълнително заключение на САТЕ, въззивният съд е приел за установено, че ударът е настъпил в района на автобусна спирка от обществения транспорт, в непосредсктвена близост до пешеходна пътека, като преди ПТП пострадалите пешеходци са слезли от автобус „МАН“ от масовия градски транспорт, преминали са зад него и са предприели пресичане на пътното платно. При установена скорост от 60-65 км/ч от страна на водачката на л.а. „Мерцедес“, при максимално допустима от 50 км/ч, в такава зона и то след потегляне на автобуса от спирката на градския транспорт, поведението й е намерено за неприемливо и в нарушение на разпоредбите на чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДвП. Съобразени са и постановките на ТР № 28/2.11.1984г. по н.д. №10/1984г. на ОСНК на ВС, съгласно които водачът не е длъжен да спира при преминаване покрай спиращ, спрял или потеглящ автобус или тролейбус на спирка на обществен превоз, а има право да прецени дали да спре или не, в зависимост от конкретната пътна обстановка, както и че е длъжен да намали скоростта на движението или да спре в зависимост от затрудненията в пътната обстановка на това място. При липса на данни водачката на МПС да е предприела поне известно намаляване на скоростта на автомобила с оглед конкретния специфичен пътен участък, въззивният съд е приел, че избраната от последната скорост е била несъобразена, липсвал е непрекъснат контрол върху превозното средство, който обективен факт е способствал за настъпване на ПТП, с което е обоснован извод за наличие на противоправно поведение, ангажиращо отговорността на застрахователното дружество.

След обсъждане заключението на СМЕ въззивният съд е приел за установено, че вследствие на инцидента ищците са получили следните увреждания: при М. Л. – черепно-мозъчна травма, довела до сътресение на мозъка, пукването на теменната кост и малък епидурален хематом над твърдата мозъчна обвивка, както и лицево-челюстна травма. Ищецът е престоял по-малко от една седмица в болница след ПТП, през който период е претърпял хирургична интервенция по отстраняване на епидуралния хематом, след което е изписан за домашно лечение, като според вещото лице оплакванията би следвало да отзвучат до 30 дни. Възстановяването е добро и пълно, като няма данни за настъпили усложнения в здравето на пациента. При ищцата М. Ш. пораженията са били по-леки – черепно-мозъчна травма с мозъчно сътресение с контузия на главата, както и контузия на корема с неголеми разкъсно-контузни рани. Престоят й в болница е бил четири дни след инцидента, изписана е клинично здрава, възстановителният период от 15-25 дни, при липса на данни за някакви усложнения или непълно възстановяване след посочения период. След отчитане на гласните доказателства за интензитета на болките и страданията – св.Н. и св. Л., въззивният съд е намерил за справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди за М. Л. - сумата от 20 000 лв. и 12 000 лв. за М. Ш.. При обосноваване на размерите са отчетени и следните обективни факти – младата възраст на пострадалите към момента на ПТП – 18г. при М. и 16г. за М., помогнала им за по-бързото възстановяване, липсата на данни за каквито и да са усложнения при лечението, настъпилото пълно възстановяване на здравето им, годината на настъпване на ПТП /2016г./, лимитите на отговорност при застрахователите съгласно КЗ, икономическата конюнктура в страната през същата година, както и всички останали фактори, имащи значение при извършване на преценката по чл.52 ЗЗД, съгласно утвърденото в съдебната практика.

Въз основа констатациите на приетите в първоинстанционното производство основно и допълнително заключение на САТЕ за доказано е прието своевременно направеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване, изразяващо се в пресичане на забранителен за пешеходците червен сигнал, пресичане не на самата пешеходна пътека и внезапно изскачане на платното за движение. При определяне на приноса за реализиране на произшествието, въззивният съд е счел, че същият следва да се разпредели поравно за всеки от участниците в ПТП, вследствие на което определените обезщетения са редуциране с 50 %.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индиви- дуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда.

Първите три въпроса са с идентично съдържание, макар формулирани поотделно, и са относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, както и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради което са от обуславящо хода на спора значение. По отношение на същите обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като при определяне размера на обезщетенията по справедливост въззивният съд не се е отклонил от посочената в изложението съдебна практика. Критериите за определяне на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като определянето на различен размер на обезщетенията, макар определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на установените неимуществени реди във всеки един случай. С ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същото се определя от съда по справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да съобрази при определянето му, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други.

Въззивният състав след обсъждане на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства е направил преценка за справедливия размер на обезщетенията, каквато не е правена от първостепенния съд, като е отчел възрастта на пострадалите ищци, характера на уврежданията, вида на проведеното лечение, продължителността на възстановителния период, времето и интензитета на търпените болки, продължителността на периода на затруднения в битов план, липсата на остатъчните явления и установеното пълно възстановяване, както и икономическите условия на живот в страната в същия период и лимитите на застрахователните покрития. В многобройната практика на ВКС, част от която е цитирана от касатора в изложението по чл.284, ал.1,т.1 ГПК, икономическите условия в страната към момента на произшествието е елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, доколкото обезщетението следва да съответства на разбиранията и нагласите на общество за справедливост към конкретен момент, неминуемо основани и на социално-икономическите условия към същия. В конкретния случай, въззивният съд е формирал решаващия си извод за справедливото в случая обезщетение за 2016г. за всеки ищец поотделно, с оглед икономическите условия на живот в страната към същия период, включително и на лимитите на застраховане.

В обобщение, въззивният съд при обсъждане размера на обезщетенията по чл.52 ЗЗД не се е отклонил от въведените със съдебната практика задължителни критерий за определянето им по справедливост, поради което не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационен контрол.

Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение и на третия процесуалноправен въпрос, относим към решаващата дейност на въззивния съд, задълженията му да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение. Доколкото касаторът не сочи конкретно негово възражение или довод да са останали необсъдени от въззивния съд, а поддържа, както в касационната си жалба, така и в обосновката на изложението по чл.284, ал.3, пр.1 ГПК, че съставът на апелативния съд не е съобразил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, а само ги маркирал, въпросът не може да бъде квалифициран като обуславящ в смисъла, разяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на решението съставът на апелативния съд е направил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, установил е фактите и развилите се въз основа на тях правоотношения, независимо от фактическите и правни изводи на първата инстанция. Следователно, по отношение на този въпрос не следва да бъде обсъждано заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Заявеното искане за допускане на касационен контрол на въззивното решение на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК по петия формулиран в изложението въпрос е обосновано с несъгласието на касаторите с приетия процент на съпричиняване, както и с оплакването за липсата на пълно и главно доказване на приетия принос. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения, каквито не се сочат. От друга страна, искането е обосновано с доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, преценката на които е извън селективното производство.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Заявеното от ответника по касация „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД в отговора на касационната жалба искане за присъждане на разноски за касационното производство, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 2 547 лв. с ДДС, за което представя списък по чл.80 ГПК, договор фактура и платежно, е основателно, и следва да се възложи в тежест на ищците.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК