Определение № 1041 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2017/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците И. П. Г., Н. П. Г., Г. П. Г., Я. П. Г., А. П. Г., Й. П. Г., Г. Г. Г., Я. Г. Г., З. Г. Г., П. Г. Г., И. Я. П., Д. Я. П., В. Я. П., Господин Я. П., С. Я. П., и К. Я. П., конституирани на основание чл. 227 ГПК правоприемници на починалия в хода на делото ищец Г. П. А., срещу решение № 110 от 27.07.2023 г. по гр. д. № 100/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 260013 от 29.12.2022 г. по т.д. № 55/19 г. по описа на ОС – Ямбол, в частта, с която е отхвърлена претенцията на наследодателя им по чл. 432, ал. 1 ГПК за разликата над сумата 70 000 лв. до сумата 140 000 лв., представляваща претендирано обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на сина му П. Г. П., починал вследствие на ПТП, станало на 14.04.2018 г. на АМ “Тракия” км. 297, и виновно причинено от водача на автомобил марка „Форд Транзит", с рeг. [рег.номер на МПС], застрахован по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при ЗД “Бул Инс” АД, ЕИК[ЕИК].

Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъкват, че съдът не е отчел, че по делото не се установява пострадалият да е нарушил правилата за движение по пътищата. Сочат, че е пътувал в автомобил, в който пътниците са били повече от седящите места, респективно е било невъзможно всеки да сложи предпазен колан. Поддържат, че дори да се приеме, че е извършил нарушение, то не се установява, че последното е в причинна връзка с настъпилата смърт, доколкото вещите лица са посочили, че и с предпазен колан би имало наранявания, че коланите не предпазват от страничен удар, а процесното ПТП се изразява в преобръщане на автомобила. Изтъкват, че дори да има съпричиняване, то е до такава степен малозначително, че не следва да води до намаляване на определеното обезщетение, евентуално приносът е много по-нисък от определения от въззивния съд в размер на 50 %. По тези доводи молят решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде уважен за претендирания размер от 140 000 лв. ведно със законните лихви върху главницата считано от 20.06.2018 г. до окончателното й изплащане. Претендират присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Може ли съдът да разшири и допълни въведеното от ответника възражение за съпричиняване, както в случая е сторено, и да се произнесе в повече от направеното възражение? Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, различно от приетото и отчетено от съда?

2. Представлява ли допринасяне от пострадал поведение, което обективно не зависи от него?

3. Липсата на обективна възможност за използване на колан следва ли да се приравни на липса на предпазен колан?

4. Как следва да се прилага чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпило ПТП?

5. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?

6. При направено възражение за съпричиняване поради съгласие на пътник да пътува в претоварено МПС презумира ли се съгласие и знание за това и чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?

7. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?

8. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?

9. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем? Може ли приносът да е хипотетично предполагаем?

10. Ако приносът към щетата от пострадалия е несъществен и незначителен, може ли да повлияе върху размера на дължимото обезщетение?

11. При пострадало лице, ангажирано за работа и което осъществява дейността в чужд, а не в свой интерес, следва ли да се приеме, че поначало задължението за осигуряване на условията за работа и превоз - за обезопасяване, е на този, който е възложил работата или това е задължение на ангажираното за работа в чужд интерес пострадало лице?

12. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на участие на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?

13. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?

14. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, ЗД „Бул инс“ АД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от адвокат.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за присъденото обезщетение от 70 000 лв. и спорни пред въззивната инстанция са единствено справедливият размер на обезщетението и възражението за съпричиняване на вредите. Подчертал е, че правнорелевантните факти и връзките между тях са установени, по тях няма спор и следва да бъдат подведени от въззивния съд под приложимата правна норма – чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че обезщетението се определя от съда по справедливост, а конкретните критерии, които следва да се съобразят при претенция за обезщетяване на вреди от смърт на близък, са очертани в ППВС № 4/68 г. – конкретните обстоятелства, при които са настъпили вредите, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Обсъдил е събраните по делото гласни доказателства и е съобразил следните обстоятелства: загубата на мъж на 60 год., в активна възраст, без данни за здравословни проблеми, който работел и подпомагал децата и родителите си; установените отношения на задружност, сплотеност и грижа в рамките на нормалните за едно семейство, дори и след като починалият създал собствено семейство; починалият и неговият баща живеели в отделни домакинства, но в един двор, което позволявало да си помагат при отглеждането на децата и в бита. Посочил е, че загубата на дете представлява трагично събитие, а в случая загубата била понесена от Г. П. А. много тежко. При тези обстоятелства е намерил за справедлив размер на обезщетение сумата от 140 000 лв., която е счел за съобразена с обществено-икономическите условия в страната и застрахователните лимити към момента на настъпване на вредите - м. април 2018 г.

Приел е въведеното от ответника възражението за съпричиняване на вредите за основателно и доказано от събраните доказателства. Посочил е, че фактическите изводи на първоинстанционния съд, че починалият е пътувал без колан, не се оспорват във въззивната жалба. Счел е, че доводите по жалбата са други, че по време на произшествието в автомобила са пътували 17 души и пътниците обективно не са имали възможност и не им е осигурена такава да имат самостоятелна седалка и предпазен колан, следователно, ако има допринасяне на вредоносния резултат, то е от възложителя на работата или от водача, както и че уврежданията биха могли да настъпят и при поставен колан, поради страничните удари и преобръщане на автомобила и установените деформации в областта на тавана. По тези доводи е изтъкнал, че съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, т.е. налице е причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, вкл. между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Допълнил е, че при обективното съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД намаляването на дължимото обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането. Посочил е, че е безспорно, че в микробуса са пътували повече от допустимия брой пътници и не за всички са били осигурени седящи места с колан. Подчертал е, че предприемайки такова пътуване, самият пострадал се е поставил в положение на значителен риск да пътува в претоварен автомобил, в неустойчива позиция и без колан. Приел е, че от заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява, че увреждането, причинило смъртта на П. (тежка гръдна травма), по своите характеристики добре отговаря да е получено в резултат на притискане на гръдния кош между автомобилното купе и терена при преобръщането на автомобила и изпадането на пострадалия от автомобилния салон. Позовал се е на категоричния извод от вещото лице, че при пътуване с поставен колан не би настъпило изпадане на пътника от салона и не биха се създали условия за действието на механизма, по който е получена гръдната травма. Възприел е обясненията на вещото лице, че констатираните увреждания не биха могли да настъпят, ако пострадалият се е намирал в купето на автомобила. Обобщил е, че въз основа на събраните доказателства и опитните правила достига до извод, че поведението на починалия е съпричинило леталния изход. Посочил е, че системите за пасивна защита са създадени с цел да предотвратят движението на тялото вътре в салона под действието на инерционните сили или изпадането му при удар. Изтъкнал е, че в конкретния случай тежката травма, причинила смъртта на П., е резултат от изпадането на тялото при безконтролното движение на микробуса и притискането му от самия автомобил върху терена, което се явява последица от предприето пътуване в претоварено превозно средство без колан. По тези мотиви е счел, че поведението на пострадалия обективно е допринесло за настъпването на вредите и приел, че обезщетението, дължимо на правоимащите, следва да се намали на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 50 %, т.е. от 140 000 лв. на 70 000 лв. По тези мотиви и при съвпадение на изводите на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите три поставени от касаторите въпроси не са обусловили волята на въззивния съд – съдът не е счел, че възражението за съпричиняване е заявено от ответника общо, нито го е разширил или допълнил. Не е приемал, че поведението на пострадалия не е зависило по обективни причини от него, нито че е била налице обективна невъзможност да бъде ползван предпазен колан, а че пострадалият сам е избрал да се качи в претоварен автомобил и да не използва предпазен колан, с което поведение е допринесъл настъпилата в резултат на пътния инцидент негова смърт. Въпросите като неотносими към изводите на въззивния съд не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Поставените от касаторите въпроси от четвърти до десети, дванадесети и тринадесети са обуславящи, доколкото са от значение за изводите на въззивния съд и са включени в предмета на делото предвид поддържаното от ответника и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалия настъпването на търпените неимуществени вреди.

По въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счел е, че пострадалият, като е взел решение да се качи в претоварен автомобил и не е поставил колан, сам се е поставил в положение на значителен риск да пътува в претоварен автомобил, в неустойчива позиция и без колан. Приел е, че от заключението на съдебно-медицинската експертиза се установява, че увреждането, причинило смъртта на П. (тежка гръдна травма), е резултат на притискане на гръдния кош между автомобилното купе и терена при преобръщането на автомобила и изпадането на пострадалия от автомобилния салон, което не би настъпило при пътуване с поставен колан, както и че констатираните увреждания не биха могли да настъпят, ако пострадалият се е намирал в купето на автомобила. Съдът е определил процентът на съпричиняване, като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения и как последните се намират във връзка с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на сочения общо по всички въпроси допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният единадесети въпрос не е обусловил волята на въззивния съд, поради което не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивният съд не е обсъждал кому принадлежи поначало задължението за осигуряване на условия за работа и превоз, а е посочил, че поведението на пострадалия се намира в причинна връзка с настъпилите увреждания, довели до неговата смърт.

Поставеният четиринадесети процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема за основателно въведеното от ответника възражение за съпричиняване в определения размер от 50 %.

Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика изключва приложното поле на допълнително сочения от касаторите селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация за представляването му от адвокат. Доказва разноски по приложен списък по чл. 80 ГПК в размер на сумата 7 560 лв., която следва да му бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение