Определение № 60281 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 186/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 285327/09. 11.2020 г. на Л. П. К., чрез процесуалния представител адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 260311/01.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 6899/2019 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба, както и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1.Изграждането на обекти или подобекти извън регулационните линии на поземлен имот, отреден за собственика на одържавен имот, представлява ли законно строителство и представлява ли това незаконно строителство основание за отказ за реституция; 2.В случай, че изграденият извън регулационните линии на одържавения имот обект е законно построен, каква част от поземления имот, трябва да заема този обект, за да се приеме че поземленият имот вече не съществува реално във вида преди завземането му; 3. При какви условия може да бъде прието, че завзет от държавата без правно основание и не по предвидения в закона ред имот не съществува във вида преди завземането, ако той не е засегнат пряко от строителство, което да е основание за невъзможност на реституция; 4.Длъжен ли е съдът да назначи служебно експертиза за установяване на действителната площ и граници на недвижимия имот при наличие на спор между страните; 5.Има ли значение фактът, че построеното в неправомерно заградения поземлен имот КПП няма самостоятелно предназначение, а само обслужващо друг имот, за да бъде прието, че не е налице възможност за реституция само на това основание; 6. „Какво правно значение има обстоятелството, че осъщественото мероприятие /частично или изцяло/ върху поземлен имот, завзет неправомерно /без правно основание, не по предвидената в закона процедура/, представлява ли основание за отказ от реституция, респ. ненастъпване на последиците от същата.“ В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 27462/21.01.2019 г., постановено по гр. д. № 32597/2015 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявения от „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД срещу Л. П. К. отрицателен установителен иск, че ответницата не е собственик на частта от 686 кв. м. от дворно място, цялото с площ от 1040 кв. м., представляващо имот пл. № *, кв. 58 и кв. 80 по плана на [населено място], при съседи: [улица], балнеоложки комплекс „Я.“, наследници на П. С. и общински имоти, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание наследяване № 70/2001 г. в частта, с която е признато в полза на Л. К. правото на собственост върху процесната част от 686 кв. м. и производството по предявения отрицателен установителен иск е прекратено по отношение на частта от имота, попадаща извън частта от 686 кв. м. Въззивният съд е приел, че предмет на делото по така предявения отрицателен установителен иск е отричаното от ищеца право на собственост на ответника. Налице е правен интерес за ищеца от водене на иска, тъй като той твърди, че е собственик на имота на основание чл.1 от ПМС №201/1993г. и чл.17а ДППДОП/отм./ вр.чл.71 ТЗ, придобит при преобразуване на държавно предприятие в ЕТД с държавно имущество, приватизирано впоследствие, евентуално на основание придобивна давност. След анализ на събраните писмени и гласни доказателства, вкл. заключението на СТЕ, въззивният съд е приел, че е установено твърдяното от ищеца придобиване на имота на основание ПМС №201/1993г. и чл.17а ЗППДОБП/отм./, тъй като имотът е завзет от държавата без основание, предоставен е за стопанисване на държавно предприятие и с акта на преобразуването на предприятието в търговско дружество собствеността върху него е преминала в дружество „Специализирана болница за рехабилитация“ ЕАД с държавно имущество. Последното е приело активите и пасивите по баланса от 31.12.1999г на няколко санитарно-курортни комплекса и лечебно-оздравителни заведения, едно от които е ЛОЗ „Ясен“ І Банкя, създадено от 1990г. към Санитарно курортно управление на базата на Дом-3 на ВС на БСП-гр.Банкя. В баланса на ЛОЗ „Ясен“ към 31.12.1999г. е заприходен целият терен по АДС №820/1990г. Безспорно е установено по делото, че процесният имот е бил фактически завзет от държавата преди да влезе в сила реституционната разпоредба на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, тъй като същият е бил заграден с ограда още преди 1984 г., в имота са били изградени пропускателен пункт, асфалтирана част за паркинг и озеленена площ, които не са попадали в терена, отреден за балнеоложки комплекс, но фактически са били приобщени към него. Оградата не е поставена на регулационните линии на имоти * и *. Към влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ имотът не е бил завзет от държавата на валидно основание, тъй като не е била проведена отчуждителна процедура. Той е бил собственост на субектите по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Преди да влезе в сила чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ по-голямата част от имота – 686 кв. м., е заградена от държавата и фактически тази част е приобщена към терена за изграждане на балнеоложкия комплекс в [населено място], сградите на Дом 1,2 и 3 и контролно - пропусквателният пункт са били изградени, а друга част е заета от асфалтирана площ за паркинг, затревена площ и цветарник. С изграждането на посочените обекти и извършването на отделни мероприятия имотът е бил съществено променен. Включването на имота в рамките на балнеоложкия комплекс, дори да не е засегнат пряко от строителство, води до извод,че той не съществува реално във вида преди завземането му от държавата. Към влизане в сила разпоредбата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ той не е съществувал във вида към завземането му. Обстоятелството, дали сградата на пропусквателния пункт има обслужващо значение и дали цветарникът е строеж, не се отразява на извода,че имотът е променен до степен, която не позволява реституция, тъй като тази сграда и цветарникът са само част от благоустройствените мероприятия, изпълнени в имота преди влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Така извършеното застрояване в имота е въз основа на надлежни строителни книжа и като такова е било законно. По доводите на ответника, че сградата на пропусквателния пункт попада в имот № 1952 е посочено, че този имот е новосъздаден с изменението на регулационния план от 2007 г., а преди това сградата на пропусквателния пункт е попадала в имот 1720. След измененията от 2007 г. същата е останала на границата на двата имота. Измененията в регулационния план от 2007 г. не могат да обосноват извод за приложимостта на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Решението по допускане на съдебна делба и договорът за доброволна делба не са противопоставими на ищеца, защото той не е участвал в тези производства. Заповедта на областния управител от 08.06.1999 г. не поражда права за ответника и не го легитимира като собственик на имота. По твърдението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност е прието, че не е установено той да е установил фактическа власт върху имота и в продължение на 10 години преди завеждане на иска да го е владял. Не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според ТР № 1/12.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, "точното прилагане на закона" според по-широкото определение на понятието се изразява в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й. По смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до изменение на задължителната практика и практика по определени казуси, с оглед преодоляване на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. Преодоляване на погрешните виждания относно прилагането на закона налага формиране на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. Този процес в тълкувателната дейност на ВКС, който има за резултат разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, има и принос за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. Изоставянето на съдебната практика, съдържаща трайно, съвпадащо тълкуване на едни и същи разпоредби, формирана по едни и същи правни спорове, и имащата задължителен характер за съдилищата съдебна практика /ТР ОСГК, ТР ОСТК, ТР ОСГТК, ППВС/ се налага при промяна на обществените условия и законодателството. Във всички случаи допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК трябва да допринася за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл.5 ГПК принцип. Повдигнатите от касатора правни въпроси не могат да обусловят допускане касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като решаващите изводи в обжалваното решение, са съобразени със задължителната съдебна практика, в т.ч. Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г., ОСГК, ВКС, Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1 от 2013 г., ОСГТК, ВКС. Така поставените първи, втори, трети и пети въпроси, които касаят извършеното строителство от имота от страна на държавата след неговото завземане, не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. По въпроса дали осъщественото мероприятие върху поземлен имот, завзет неправомерно или отчужден не по установения законов ред, препятства настъпването на последиците на реституцията, в задължителната съдебна практика /ТР№6/2006г., ВКС/ се приема, че целта на реституционния закон е да възстанови имотите, доколкото те съществуват като самостоятелни обекти на собственост. Ако в резултат на благоустройствени изменения завзетият от държавата имот се е трансформирал, той би подлежал на възстановяване, само ако може да се обособи като самостоятелен обект съобразно нормативите за устройство на територията. Такава би била и хипотезата, при която е увеличена площта му чрез присъединяване на част от друг имот по регулация, при което присъединената част би следвала режима на собственост на подлежащата на възстановяване. Същото се отнася и до сградите в имота, като с оглед на новото строителство при пристрояване или надстрояване, макар че увеличават размера на заварените сгради, ако нямат самостоятелен статут и представляват приращение към последните, ще бъдат реституирани заедно с тях. Ако те имат такъв статут, не подлежат на възстановяване в лицето на собствениците на имота. Новото строителство в незастроен имот обаче е пречка за неговото реституиране, освен ако от незастроената част може да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията, в какъвто смисъл са разрешенията на т. 1 и т. 2 от ТР № 1/1995 г.,ОСГК, ВС.Разпоредбата на чл.2,ал.6 ЗОСОИ не третира застроените с незаконни строежи имоти. Изградените от държавата строежи върху завзетите имоти не се считат незаконни, защото са построени от несобственик.Само несъобразяването на формалните изисквания за законност на строежите, а именно наличието на редовни строителни книжа относно такива, извършени в незаконно отнети имоти, обуславят приложението на чл.2,ал.6 ЗОСОИ. В противен случай строежите са законни и ще са приложими постановките на т.1 и т.2 на ТР№1/1995г. В този смисъл са и решаващите мотиви на въззивния съд, поради което по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. С оглед писмените доказателства по делото и експертните заключения е прието, че застрояването в имота е извършено въз основа на надлежни строителни книжа, поради което е било законно. Изводите са в съответствие с посочената съдебна практика. С оглед посоченото във връзка с първия въпрос и задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните тълкувателни решения по въпроси на реституцията, следва да се приеме, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втори, трети, пети и шести въпрос. Следва да се има предвид и това, че както са зададени, не отговарят на изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те пряко касаят съществото на спора и обосноваността на правните изводи в обжалваното решение, възприетата фактическа обстановка, преценката и анализа на събраните доказателства и изискват установяване на конкретни факти. Поставят се и при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена по делото. По реда на чл.290 ГПК не може да се даде отговор на така формулираните конкретни и фактически въпроси /каква част от имота, върху който е изграден обектът, следва да бъде заета, за да бъде прието, че имотът вече не съществува реално във вида преди завземането му; при какви условия може да бъде прието,че одържавен без правно основание имот не съществува реално във вида преди завземането му, ако не е засегнат пряко от строителството; представлява ли осъщественото мероприятие върху поземления имот основание за отказ от реституция/, поради което те не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби. В допълнение следва да се посочи, че съгласно т.2 на ТР№1/1995г. реституцията е възможна при частично застрояване на отчужден незастроен имот, ако от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен имот, респ. при имот в регулация, тази част да е достатъчна съобразно съответните нормативни актове да се образува самостоятелен дворищнорегулационен парцел. Така отделената част ще отговаря на законовото изискване имотът да съществува реално в размерите, в които е бил отчужден. Неотносимо е посочването при петия въпрос на предназначението на построените в имота сгради - самостоятелно или обслужващо друг имот, тъй като въззивният съд въз основа на СТЕ е приел, че се касае за благоустройствено мероприятие, изпълнено в имота преди влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. По въпроса относно задължението на съда да назначи служебно експертиза за установяване действителната площ и граници на недвижимия имот съдът намира, че същият не представлява основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по него е налице задължителна практика на ВКС. В т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г., ОСГТК, ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертизи, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на решението, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Следователно този въпрос не представлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. След като обжалваното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и то не може да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по касация – „Специализирана болница за рехабилитация – Банкя“ АД следва да се присъдят разноски по делото в размер нa 3600 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.