Определение № 328 от 28.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3691/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. Н. Ж., чрез адвокат А. А., срещу въззивно решение № 876/12.05.2021 г., постановено от Варненски окръжен съд по в.гр.д. № 545/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна А. П. Ш., чрез адвокат К. Ж., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Варненски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил иска на П. Н. Ж. против А. П. Ш. за прогласяване на недействителност на договор за дарение на идеална част от недвижим имот, сключен от пълномощник на ищеца без представителна власт, на осн. чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Осъдил ищеца П. Ж. да заплати на ответника А. Ш. съдебноделоводни разноски, сторени пред въззивната инстанция. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че ищецът П. Ж. е наследник по закон с 1/6 ид. ч от имот в [населено място], останал му в наследство от баща му (последният починал на 22.06.1993 г.). Другите наследници по закон са майката на ищеца – с 4/6 ид. ч. и сестра му – с 1/6 ид. ч. Ответникът А. Ш. е племенник на ищеца (син на сестра му). На 04.10.1993 г. с нотариален акт № 169 от същата дата майката на ищеца (баба на ответника) е прехвърлила собствените си 4/6 ид. ч. от имота на внука си А. срещу поето задължение на последния да я гледа и издържа. С нотариален акт № 168 от същия ден сестрата на ищеца и майка на ответника е дарила своята 1/6 ид. ч. от имота на сина си. Със същия нотариален акт ищецът П. Ж., действащ чрез пълномощника си адвокат Ж. М., също е дарил своята 1/6 ид. ч. на ответника А. Ш.. В нотариалния акт за дарение в частта, която удостоверява кои документи са представени на нотариуса във връзка със сделката, е посочено, че сред тях е и пълномощно от 1993 г., чиято втора цифра обаче не се чете – дали е 0, 6 или 8. Изискана е справка от Служба по вписванията и пред първата инстанция е представена такава. Не се установява по някой от евентуалните три номера да е регистриран в регистъра за вписване на протестите и за удостоверяване на съдържанието на частни документи от 1993 г. волеизявление на ищеца П. Ж.. Съдът, установил, че в периода 1972 – 2004 г. пълномощникът е бил вписан като адвокат в АК – В., а също и как е процедирал нотариус С. с район на действие ВРС, при сделки с пълномощник. При разпита на същата като свидетел по делото е заявила, че няма преки данни за конкретната сделка, предвид и това, че от нея е изминал период от над 27 години. Според свидетеля Й. П. (сестра на ищеца и майка на ответника), след смъртта на баща й, през м. септември 1993 г., тя, брат й – ищецът Ж. и майка им, посетили кантората на адвокат Ж. М., която изготвила документите за договора за дарение. Свидетелката не помни какви документи е подписала и не е присъствала на изготвянето на упълномощителната сделка, защото трябвало да отиде на работа; ищецът и майка им останали в кантората за подготовка на документите за дарението. При изповядването на самата сделка в съда, пред държавен нотариус, адв. М. представила пълномощно, въз основа на което е представлявала ищеца. Ищецът Ж. е трябвало да замине за Гърция, във връзка с работата си и и затова е упълномощил адвокат М.. Съдът, също така, установил, че страните по делото са били в добри отношения, обсъждали са и възможност постройката в имота да се събори и да се изгради нова сграда, като всеки от тях да получи конкретни самостоятелни обекти. Действително ищецът Ж. е работил в чужбина, но се е прибирал често, като е оставал именно в имота, без да му е пречено по някакъв начин да го ползва и обитава докато е в страната. Съдът изяснил, че доказателствената тежест за установяване на твърденията, че упълномощителната сделка страда от порок, водещ до липса на представителна власт у пълномощника да сключи от името на упълномощителя процесния договор за дарение лежи върху ищеца Ж., но той не е доказал при условията на пълно и главно доказване тези си твърдения. Пълномощното е представено пред нотариуса и в тази си част нотариалният акт има материална доказателствена сила, която е обвързваща съда, поради което следва да се докаже по безспорен начин, че пълномощно с отразеното съдържание в действителност не е било представено на нотариуса и неговото удостоверяване в тази му част е невярно. Доказването е в тежест на оспорващата в случая страна. Отбелязал, че невъзможността въпросното пълномощно да бъде приобщено към делото, поради липсата му, не е пречка за оспорване на представителната власт на пълномощника, но в случая ищецът не е изпълнил доказателствените си задачи. Към касационната жалба е представено изложение, което възпроизвежда същата, без никакъв правен въпрос по см. чл. 280 ГПК. След оставяне на касационната жалба без движение и дадени указания от администриращия съд, е представено допълнение към изложението на основанията за допускане на касационна жалба. На екземпляра, пришит към делото не е отразена датата на постъпване на документа в съда; няма приложен плик. При тези данни, съставът на Върховния касационен съд намира, че изпълнението на касатора е в срок. В допълнителното изложение към касационната жалба е посочено, че решението на въззивния съд противоречи на ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. на ВКС тълк. дело № 5/2014 г., ОСГТК, постановено по въпроси, свързани е приложението на уредбата на представителството (чл. 36 – 42 ЗЗД). Не е формулиран никакъв въпрос, за да може изобщо съдът да прецени дали по него въззивният съд е дал тълкуване, различно от това в тълкувателния акт. Независимо от това, съставът на Върховния касационен съд и не установи подобно разминаване в приложението на закона. Поставен е и въпросът длъжен ли съдът при разрешаването на спора да изложи фактически и правни изводи в мотивите на решението си след обсъждане на всички релевантни факти и обстоятелства, доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, се твърди противоречие на въззивното решение с т. 1 на ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 323/27.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 408/2011 г., I г.о. Въпросът е принципно относим и значим по всяко исково производство. В случая не е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, защото не се установява поддържаното противоречие. Въззивният съд се е произнесъл по всички релевантни доводи и възражения на страните, като се е мотивирал ясно и точно. Несъгласието с фактическите и правни заключения на съда, не значи, че той е пропуснал да вземе становище по релевантен, обуславящ крайния резултат по спора, довод или възражение на страна по делото. На следващо място е поставен въпросът: при своевременно оспорване истинността на документ и обективната невъзможност да бъде проведена процедурата по чл. 193 ГПК поради липса на оспорения документ, допустимо ли е оспорилата го страна да доказва твърдението си за нищожност на упълномощителната сделка с всички допустими от закона доказателствени средства и противопоставими ли са тези доказателства на удостоверителната функция на вписването на оспорения документ нотариален акт (НА № 168/1993 г.). По него се твърди противоречие с решение № 323/27.09.2012 г. на ВКС по гр.д. № 408/2011 г., I г.о. и решение № 92/16.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 980/2011 г., II г.о. Първо, следва да е ясно, че липсата на документа, чиято истинност е оспорена, не значи, че производство по чл. 193 ГПК е невъзможно да се проведе и никога в теорията и практиката не е имало съмнение в това. Второ, несъмнено, няма пречка всяка от страните, не само оспорилата документа, да установява неговото оспорено съдържание в производство по чл. 193 ГПК с всички доказателствени средства и така е процедирал и въззивния съд, който не се е задоволил да заяви, че е обвързан от материалната доказателствена сила на нотариалното удостоверяване относно съществуването и съдържанието на пълномощно, удостоверяващо представителната власт на адв. М. за прехвърлителя П. Ж. по договора, предмет на спора. Изследвал е всички доказателства, имащи отношение към наличието на упълномощителната сделка – писмени и гласни, и въз основа на цялостен анализ и при съобразяване с последиците от тежестта на доказване (в случая за оспорващия Ж.), е достигнал до заключението, че оспореният документ е истински. Касаторът, при това, по поставения въпрос се позовава на две решения на ВКС, в които проблематиката по приложението на чл. 193 ГПК не е разглеждана – нито по реда на чл. 290 ГПК, нито във връзка с касационните оплаквания. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът