Определение № 1412 от 21.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 691/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 358 от 01.12.2025г. по в.т.д. № 477/2025г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 89 от 25.03.2025г. по т.д. № 176/2024г. на Окръжен съд – Стара Загора за осъждане на застрахователното дружество да заплати на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ на М. Й. И. сумата от 40 000 лева, със законна лихва за забава от 30.05.2023г. до окончателното плащане. Претендираното обезщетение (частично от 80 000 лева) е за претърпените от М. Й. И. неимуществени вреди, резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 05.05.2023г. по причина на водача на лек автомобил “Опел Корса“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество. Оплакванията на касатора са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неразгледани в нужната пълнота са доводите на касатора относно обстоятелства, обуславящи по-нисък размер на обезщетението и принос за настъпване на вредите. Относно тези обстоятелства не са съобразени и доказателствата по делото. Необоснован е изводът на съда, че в случая скоростта от 65 км/ч, с която се е движил ищецът (повече от два пъти над максимално допустимата за процесния пътен участък) е без значение за настъпилото ПТП и последиците от него. Общоизвестно е, че от значение за настъпване на вредите е не самият контакт между МПС-тата, а неговата сила. Ищецът е управлявал МПС със скорост от 65 км/ч при максимално разрешена такава от 30 км/ч, като е преминавал през натоварено кръстовище в населено място, където, съгласно закона, следва да се преминава с повишено внимание и много често (според конкретната пътна обстановка) с по-ниска от максималната допустима скорост. Съдът не е съобразил, че при движение с максимално допустимата за процесния пътен участък скорост или с по-ниска такава, водачът би имал по голямо време за реакция и опасната зона е щяла да бъде по-малка и оттам ударът да бъде много по-слаб, съответно и последиците от него много по леки. Възражението за съпричиняване е било доказано. Според касатора определеният размер на обезщетението е завишен и не отговаря на реално претърпените от ищеца душевни болки и страдания, както и на утвърдената съдебна практика в тази насока относно присъжданите размери на обезщетения да неимуществени вреди по сходни случаи. Не са били съобразени характерът, силата и продължителността на претърпените болки и страдания, здравословните последици и усложнения. Въззивният съд не е отчел в нужната пълнота и оценил правилно съществени обстоятелства в тази насока. Липсват травми, годни да обусловят болки и страдания за продължителен период от време. Не е преценена икономическата обстановка в страната към процесния период, както и стандартът на живот така, че обезщетението да не води до лукс или завишаване на същия. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? 2.) Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? Според касатора по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 92 от 22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 126 от 09.05.2011г. по гр.д. № 421/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и с ППВС № 4/68г. 3.) Управлението на МПС с много по-висока от максимално допустимата скорост от страна на пострадалото лице следва ли да се отчита като принос за настъпване на вредите при ПТП, когато същото е било непредотвратимо и при управление с максимално допустимата скорост? Във връзка с въпроса касаторът сочи решение № 60238 от 21.01.2022г. по н.д. № 894/2021г. на ВКС, НК, І н.о. 4.) Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? 5.) Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Относно четвъртия и петия от въпросите се сочат ППВС № 4/68г., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 154 от 30.10.2012г. по т.д. № 807/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 142 от 15.10.2015г. по т.д. № 2766/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. 6.) Даденото от въззивния разрешение по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в ППВС № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС и цитираните по-долу решения на ВКС? От насрещната страна по жалбата М. Й. И. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Страната споделя мотивите, с които въззивният съд е постановил решението си, и намира същото в обжалваната част за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че на 05.05.2023г., около 17:30 часа, в [населено място], на [улица], площад Кметство [населено място], Х. Х. Б., управлявайки лек автомобил “Опел Корса” с ДК [рег.номер на МПС], не спазил знак „Б2“ относно предимството и причинил сблъсък с лек автомобил “Форд Фокус” с ДК [рег.номер на МПС], управляван от ищеца М. Й. И.. След удара автомобилът „Форд“ се завъртял надясно около вертикалната си ос, продължил движението си и последвал втори силен удар в областта на предна лява колонка и лява врата на автомобила в бетонен стълб от електропреносната мрежа. В резултат на това ищецът, на 22 години, получил фрактура на 5-то и 6-то ребра вдясно, парциален пневмотаракс (навлизане на свободен въздух в плевралната кухина) и разкъсно-контузна рана на дясно коляно. Той е бил приет за лечение в „УМБАЛ “Проф. Д-р Ст.К.”АД - [населено място], където престоял за времето до 12.05.2023г. Извършена била операция (торакоцентеза с дренаж и трайна следоперативна вакуумаспирация) и назначена терапия с лекарствени медикаменти. След това, до 31.10.2023г., ищецът бил в отпуск по болест. Възстановяването му от контузия на гръдния кош е за било за около 2 седмици. Това е било и при възстановяването на раната на дясното коляно. Счупването на ребрата вдясно е зараствало за повече от 30 дни, като един месец ищецът бил на легло, при затруднено дишане и силни болки в областта на удара. Останали са болки в ребрата, за което той е пиел обезболяващи. Обстоятелствата относно механизма на пътния инцидент (виновното противоправно поведение на водача на автомобила “Опел Корса”) са били приети за установени въз основа на споразумение от 12.11.2024г. по а.н.х.д. № 1386/2024г. по описа на Районен съд-Казанлък (чл. 300 от ГПК, вр. чл.78а от НК, вр. с чл. 375а, ал.2 от НПК). Съгласно споразумението Х. Х. Б. е извършил деяние, съставляващо престъпление по чл.343,ал.1,б.”б”,вр. с чл.342, ал.1 от НК. Отделно от това в първоинстанционното производство е била изслушана комбинирана съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Относно телесните увреждания при ищеца и периода на възстановяването му е било съобразено заключението на вещото лице лекар от експертизата, работило въз основа на представена по делото медицинска документация. За последиците от пътния инцидент за ищеца в първоинстанционното производство показания са дали свидетелите В. О. В. (негов приятел) и Г. И. И. (негова майка). Тези показания, относно претърпените от ищеца физически и емоционални страдания, са били възприети от първоинстанционния съд изцяло. Свидетелката И. е свидетелствала, че след катастрофата ищецът не можел да става самостоятелно, тя го е обслужвала. Оплаквал се от болки на мястото, където му била направена операцията, както и от болки в ребрата. При възстановяването му вкъщи майката помагала да се къпе, сменяла му превръзките, придружавала го навсякъде и спяла в неговата стая, за да му помага, като това продължило около два месеца. Ищецът, освен болки, изпитвал и страх. През нощта ставал по едно и също време, сядал на леглото и започвал да плаче. Страх ищецът изпитвал и понастоящем. Преди инцидента ищецът работел в “Арсенал” на ЦПУ машини. Това била тежка физическа работа, защото трябвало да се вдигат тежки сандъци. След като се върнал на работа, той вече не можел да вдига тежко и му помагали колегите. За това, че ищецът бил стресиран, че имал страх и мислел, че всеки път като кара кола, нещо ще го удари, свидетелствал и свидетелят В.. Този свидетел също дал показания, че ищецът много напълнял след катастрофата, защото не можел да тренира. С оглед вида и тежестта на уврежданията на М. Й. И., резултат на пътния инцидент, степента на търпените от него физически болки, продължителността на възстановителния период, проведеното лечение, негативните психологически преживявания, създадените му през възстановителния период затруднения в ежедневното функциониране вследствие на травмите и възрастта му към момента на инцидента, за справедлив размер на обезщетението за случая, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд е била приета сумата от 40 000 лева. Тази сума, според съда, е възмездявала адекватно ищеца за преживените болки и страдания. Към момента на ПТП ответното застрахователно дружество е обезпечавало деликтната отговорност на водача на автомобила „Опел Корса“ при наличие на договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите (застрахователна полица №BG/08/123000766425, със срок на валидност от 09.03.2023г. до 08.03.2024г.), при което за определеното обезщетение е било прието, че е дължимо от дружеството. Също съгласно възприетото от въззивния съд при определянето на това заместващо обезщетение са взети предвид икономическата обстановка в страната към момента на ПТП. Застрахователят е възразил за управление на автомобила “Форд Фокус” с превишена скорост и непоставен от ищеца обезопасителен колан. Поддържаното от ответника възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, според въззивния съд, е било недоказано. Обезщетението за неимуществени вреди не е подлежало на намаляване, тъй като не се е установявало поведение на ищеца, допринесло за пътния инцидент или за претърпените увреждания по вид и мащаб. В тази връзка са били приети за решаващи изводите на вещите лица по неоспореното заключение на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза. От експертизата се е установявало, че ищецът е нямал обективната възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП както в ситуацията на движение с изчислената скорост от 64,91 км/ч (с каквато реално се е движил към момента на настъпване на произшествието), така и при движение с максимално допустимата за конкретния пътен участък скорост от 30 км/ч. И в двете пътни ситуации времето за движение на лекия автомобил „Опел Корса“ от момента, в който е навлязъл в пътната лента, по която се е движил лекият автомобил “Форд Фокус”, до мястото на удара, е било по-малко от общото необходимо време за спиране на автомобила “Форд Фокус”. Причината за възникване на ПТП от техническа гледна точка са били субективните действия на водача на лекия автомобил „Опел Корса“, който при приближаване на кръстовище, на което за посоката му на движение е бил наличен пътен знак Б2 “Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство”, не се е съобразил със скоростта и посоката на движение на приближаващия се отляво и движещ се по път с предимство лек автомобил „Форд Фокус“, като не е спрял и не го е пропуснал да премине. Техническа възможност за предотвратяване на конкретния пътен инцидент е имал единствено водачът на лекия автомобил “Опел Корса”. Също от заключението на комплексната експертиза се е установявало, че лекият автомобил “Форд Фокус”, управляван от ищеца, е бил фабрично оборудван с обезопасителни колани на всички седалки, но той не е бил с поставен колан. След пътния инцидент коланите на автомобила са били в изходно положение - незадействани и неблокирани. Задействани са били и са сработили предна лява и дясна въздушни възглавници. Но, според вещите лица, при конкретния механизъм на ПТП, дори и при правилно поставен предпазен колан, е имало вероятност да се получат травмите на гръдния кош - счупванията на 5-та и 6-та ребрени дъги от самия предпазен колан, тъй като гръдната част на колана преминава точно в тази анатомична област. Раната на дясното коляно на ищеца, според вещите лица, би се получила с или без поставен предпазен колан. Поставеният в първоинстанционното производство въпрос на застрахователя щял ли е ищецът да получи и какви травми е щял да получи, ако е управлявал автомобила с 30 км/ч и с поставен обезопасителен колан, е бил определен от вещите лица като хипотетичен и на него не е бил даден отговор. От състава на Окръжен съд – Стара Загора е било присъдено обезщетение за претърпените неимуществени вреди от 50 000 лева, без да е приспадана сума поради съпричиняване. Наличието на съпричиняване е било отречено от въззивния съд, но при определения по-нисък размер на обезщетението (40 000 лева), за разликата първоинстанционното решение е било отменено и искът по чл. 432, ал. 1 от КЗ – отхвърлен. Потвърдено е било решението в частта на присъдената лихва за забава – считано от 30.05.2023г., когато пред ответника – застраховател е била предявена извънсъдебна претенция за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди. При тези изложени обстоятелства втори, четвърти и пети от въпросите на касатора относно приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и по-конкретно критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е въпрос от значение за изхода на спора и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Въпросите са поставени във връзка с определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, по който се е произнесъл въззивният съд. Не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т.11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и да съобразяват значението им за размера на вредите. В постановлението като примерни обективни обстоятелства при телесните увреждания са посочени характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхното оценяване. По делото това е било направено от въззивния съд. Съобразни са били младата възраст на увредения ищец (22 години); претърпените физически увреждания (няколко); проведеното лечение (с болничен престой и операция, с прием на лекарства); период на възстановяване (няколко месеца); претърпените силни болки, съпътствани със затруднено дишане; продължителни неудобства от увредите (нужда от чужда помощ при обслужването, ограничение в ежедневните дейности, включително спорт, нарушения ритъм на живот); емоционални страдания (страх и тревожност). Налице са били трайни остатъчни последици, свързани с болки в мястото на травмите, налагащи обезболяване. Уточнен и конкретизиран, третият въпрос на касатора съдържа питането дали е възможно поведение на увредения при ПТП (управление на автомобил със скорост над разрешената) да не е обуславящо за самия пътен инцидент (той би настъпил и при управление с максимално допустимата скорост), но да е от значение за конкретните претърпени увреждания, при което да се отчита като принос за настъпване на вредите при ПТП? Дори да се приеме, че въпросът отговаря на основния критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Отговорът на въпроса е положителен и той следва от задължителната практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк. дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС (мотиви). Съгласно тази практика принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение (действие или бездействие) увреденият е създал предпоставки за настъпване на деликта, за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. От даденото тълкуване следва, че управление на автомобил със скорост над разрешената може да е обуславящо за пътния инцидент (за неговото настъпване) или за конкретните претърпени увреждания. Това не е било отречено от въззивния съд. Въз основа на конкретните обстоятелства и доказателства по делото от този съд е било прието друго – че пътният инцидент е щял да настъпи и при управление на автомобила “Форд Фокус” с разрешена скорост, но и че не е било доказано от страна на застрахователя, че скоростта на автомобила е допринесла за получаване на конкретните травми при ищеца, съответно че при управление с по-ниска скорост травмите не биха били получени или биха били в по-малък мащаб. Обстоятелствата, според въззивния съд, са били в тежест на застрахователя. Разпределението на доказателствената тежест относно съпричиняването по чл. 51, ал. 1 от ЗЗД е съответно на трайната и непротиворечива практика на ВКС. Съгласно решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., тежестта на доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. Посоченото от касатора решение по н.д. № 894/2021г. на ВКС, НК, І н.о. съдържа общ извод за безспорен релативизъм между по-високата скорост и степента на смъртност и травматизъм. Но в каузалната си част решението е основано на конкретните обстоятелства и доказателства по делото. Въз основа на тях е прието, че тежестта на получените наранявания от пострадалата по делото са се дължали на движението на подсъдимия с превишена скорост, като неправилно въззивната инстанция не е видяла причинно-следствена връзка между движението с конкретно избраната скорост и настъпилия вредоносен резултат (смърт). Поради това не би могло да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие с решението по посоченото наказателно дело, дори то да се приеме относимо в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Първият въпрос на касатора (процесуалноправен) е относно задължението на въззивния съд да отговори на доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните доказателства относно правнорелевантните факти, като мотивира решението си. В контекста на задълженията на въззивния съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от състава на Апелативен съд - Пловдив процесуални нарушения, въпросът е от значение за изхода на спора, но не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). По-конкретно от съда са били обсъдени доводите на застрахователнито дружество във връзка с обстоятелствата, обосноваващи намаляване на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, както и относно наличието на съпричиняване, а в тази връзка – и събраните по делото доказателства. Последният ( шести ) въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като съдържа питане относно правилността на въззивното решение (спазване на материалноправната норма на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД). Съгласно разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив по касационната жалба на „Дженерали застраховане“ АД. С подадения отговор на касационната жалба адвокат П. К., процесуален представител на М. Й. И., е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка между страните за предоставена безплатна правна помощ. С оглед фактическата и правна сложност на спора (относително висока), обжалваемия интерес (40 000 лева с равностойност 20 451. 68 евро) и конкретно извършените от адвоката действия (подаване на отговор на касационната жалба) при неговата квалификация, опит и специализация следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 000 евро, съответно 1 200 евро с ДДС. Възнаграждението е съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК и чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 3 от ЗА. Воден от горното съдът