Определение № 645 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2505/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Ш., чрез адв. Л. Г. от АК-П., срещу решение № 43 от 07.02.2023 г., постановено по в. т. д. № 743/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С последното е потвърдено решение № 312 от 06.10.2022 г., постановено по т. д. №797/2021 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Д. А. Ш. против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на сумата от 65 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания, в следствие пътнотранспортно произшествие, настъпило на 21.12.2020 г. около 16:00 ч. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], при което правещият десен завой автобус рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача В. Р. В., не е пропуснал пресичащия на пешеходна пътека и зелен сигнал на светофара пешеходец Д. Ш. и го блъснал, като му е причинил размачкване на тъканите на лява подбедрица и глезен, обусловило необходимостта от оперативно лечение, захарен диабет тип 2, усложнения вследствие кетоацидоза, разкъсно-контузна рана на пръстите на десен крак и контузия на ляво рамо; и за заплащане на сумата от 4 321,85 лв. - имуществени вреди, равняващи се на разходите, направени от ищеца за лечението на горните увреждания по фактура № 396277/20.01.21 г. на стойност 379,85 лв. за лекарствени средства; по фактура № 3780/22.01.21 г. на стойност 1 290 лв. за настаняване и престой в частна болница, към която задължително е насочен пострадалият поради невъзможност спасяващите манипулации да се извършат в друго лечебно заведение; по фактура № 396702/26.01.21 г. на стойност 393,36 лв. за лекарствени средства; по фактура № 396911/28.01.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства; по фактура № 397328/02.02.21 г. на стойност 393,36 лв. за лекарствени средства; по фактура № 397806/08.02.21 г. на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства; по фактура № 3813/09.02.21 г. на стойност 120 лв. за болничен престой; по фактура № 398453/16.02.21 г. на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства; по фактура № 398538/17.02.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства; по фактура № 399073/23.02.21 г. на стойност 445,66 лв. за лекарствени средства; по фактура № 399276/26.02.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства и по фактура № 400859/17.03.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. В изложението към касационната жалба касаторът твърди, че въззивното решение е в противоречие с т. 6 от Тълкувателно решение № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/84 г. и с решение № 85/25.04.2016 г. по к. н. д. №257/2016 г. на ВКС. Поставя следния въпрос за допускане на касационно обжалване, който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „При наличие на пресичащ пешеходец на пешеходна пътека, който е бил видим за водача на превозно средство, следва ли последният да предприеме действия, с които да предотврати ПТП, когато е имал техническа възможност да избегне ПТП от момента, в който е имал обективна възможност и задължение да го възприеме?“. Изтъква също, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационна жалба от ответника по касация „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, чрез адв. В. Д., в който се излагат доводи за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 21.12.2020 г. В. В. е управлявал автобус, с рег. [рег.номер на МПС] по дясната пътна лента на западното платно за движение на [улица]в [населено място] в посока север-юг. На кръстовището с [улица]при зелен сигнал на светофарната уредба е предприел маневра за десен завой към [улица]. В същото време Д. Ш. се е движел по западния тротоар на [улица]в посока север-юг и е предприел действия по пресичане на [улица]на кръстовището с [улица], при зелен сигнал на светофара и на обозначеното за това място – пешеходна пътека. Пешеходецът е бил ударен от задната дясна част на автобуса, в резултат на което са му причинени телесни увреждания. Съдът е приел, че за автобуса е имало валидно сключена със „Застрахователна компания Лев Инс“ АД застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Спорен между страните е бил въпросът дали е било налице противоправно поведение от страна на водача на автобуса. Като е анализирал приложимите по случая разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП, въззивният съд е достигнал до извода, че по принцип водачът на пътно превозно средство, извършващ завой надясно при зелен светофар както за него, така и за пешеходците, е длъжен да пропусне пешеходците. Съдът обаче е изтъкнал, че това задължение се отнася само за пресичащите, т.е. на тези започнали извършването на съответното действие и слезли на пътното платно от тротоара, както и тези, които още не са започнали да пресичат, но са сигнализирали за намереното си. Съдът е уточнил, че тази сигнализация следва да е в момент, даващ възможност и на водача да изпълни задължението си да спре, без да създава опасност за движението. Прието е, че ищецът не попада в нито една от тези категории. Съдът се е позовал на втората допълнителна експертиза по делото, че навлизането на пътното платно от пешеходеца е станало в момент, когато автобусът е бил на разстояние по-малко от опасното му зона, т.е. от страна на водача не е имал възможност да спре и да избегне сблъсъка. В решението е посочено също така, че Д. Ш. е навлязъл на пътното платно на място, следващо предницата на автобуса и изключващо прякото му възприемане от водача, пресякъл е пътя при намиращ се буквално пред него задна част от изнасящ се от завой автобус, без да го изчака. Поради това въззивният съд е заключил, че при завиването надясно водачът е спазил всички изисквания на ЗДвП и ППЗДвП, уредени в чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, чл. 116 ЗДвП, чл. 119, ал. 4 ЗДвП, чл. 120, ал. 2 ЗДвП, чл. 84, ал. 1 ППЗДвП, чл. 202 ППЗДвП, което изключва извод за противоправност в поведението му. Съдът е приел, че не е налице основание за ангажиране на отговорността на последния поради отсъствие на един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, следователно липсва и основание за ангажиране на отговорността на застрахователя по „Гражданска отговорност на автомобилистите“. С тези мотиви исковете са отхвърлени изцяло. Настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Според настоящия състав не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Както е прието в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е въпросът, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В случая касаторът е формулирал само един правен въпрос, който не е обусловил волята на въззивния съд. В останалата част в изложението не са формулирани въпроси, а се съдържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение по отношение на приетото от съда, и доводите както са изложени са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В решението не е прието, че пешеходецът е бил видим за водача на автобуса. Напротив, прието е, че последният не е имал възможност да спре и да избегне сблъсъка с пешеходеца, тъй като той е навлязъл на пътното платно по време и на място, следващо предницата на автобуса, автобусът е бил пред пешеходеца, който не се е съобразил с приближаването му, настъпил е удар като крака на пешеходеца е бил затиснат от задна дясна гума на автобуса, в дясната странична задна част на автобуса, като пешеходецът е навлязъл на платното за движение, когато автобусът е бил на разстояние по-малко от дължината на опасната му зона и изключващо прякото му възприемане от водача. Поради това въпросът не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид липсата на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда дали е налице специална такава. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика на ВКС. В т. 6 от Тълкувателно решение № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/84 г. се приема, че задължението за намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали същото е на платното за движение или извън него. За начало на възникване на опасността следва да се приема моментът, когато например един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното на движение, преди още да е стъпил на него и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него непосредствено след това. Моментът на възникване опасност за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий – определена част от пътя. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с тази практика, прилагайки я към конкретната фактическа обстановка по делото. Въззивното решение не противоречи и на решение № 85/25.04.2016 г. по к. н. д. №257/2016 г. на ВКС. То е постановено при различна фактическа обстановка, при която е прието, че водачът на автомобила е видял насочилия се към пешеходната пътека пострадал. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поради това не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалваното решение, за които ВКС следи служебно. Предвид гореизложеното, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация, но такива не са претендирани с писмения отговор. Поради това разноски не се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.