Определение № 50482 от 12.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1532/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от особен представител на ответника в производството М. А. П., срещу въззивно решение № 392 от 21. 03. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Първи състав по в.гр.д. № 3696 по описа на съда за 2021 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 900995 от 17. 08. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по гр.д. № 188 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която П. е осъдена да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 430-432 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, частично дължащите се от нея суми, произтичащи от договор за банков кредит № HL35517 от 31. 03. 2008 г. и допълнителните споразумения към него, както следва: - сумата 19486,77 /деветнадесет хиляди четиристотин осемдесет и шест франка и седемдесет и седем сантима/ CHF, представляваща непогасена част от главницата по договора за банков кредит, /падежирала и предсрочно изискуема/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 05. 11. 2018 г., до окончателното изплащане на задължението; - сумата 945,86 CHF /деветстотин четиридесет и пет франка и осемдесет и шест сантима/ - договорна лихва за редовен кредит за периода от 10. 11. 2015 г. до 02. 05. 2018 г., като над този размер до предявения искът е отхвърлен като неоснователен; - сумата 4772,10 CHF /четири хиляди седемстотин седемдесет и два франка и десет сантима/ - договорна лихва за просрочен кредит за периода от 10. 11. 2015 г. до 02. 05. 2018 г., като за периода след тази дата искът е отхвърлен, като неоснователен; - сумата 231,17 /двеста тридесет и един франка и седемнадесет сантима/ CHF - дължими такси за периода от 15. 04. 2016 г. до 29. 10. 2018 г., със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тьлк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд извършва служебна проверка за правилното приложение на императивни правни норми; След като въззивният съд има задължение да следи служебно за приложението на императивни норми, на по-силно основание такова задължение има първоинстанционния съд, още повече че по отношение на института на неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка, са му вменени с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по приложението на Директива 93/13/ЕИО; Неравноправните клаузи са нищожни и не пораждат правни последици в отношенията между страните; Спорен по делото е въпросът дали клаузите на договора относно превалутиране на кредита, са уговорени във вреда на потребителя и дали отговарят на изискването за добросъвестност, и водят до значително задълженията на търговеца и потребителя, а изводите на първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, не са споделени от въззивния състав. Излага се, че всички клаузи на договора във връзка с превалутирането са само срещу обещанието, че франка е стабилна валута и кредитът по него има първоначално по-ниска лихва, т.е. по-изгоден е от останалите, но прогнозата за неговото повишаване е направена от банката и е факт, а за потребителя това остава неизвестно; Конкретният договор е сключен през 2008 г., когато вече е било ясно, че курсът на франка се покачва и ще продължи устойчивото му покачване; Прогнозата се сбъдва, но дори и да не се сбъдне, банката има механизъм да овладее риска и да го прехвърли отново на потребителя, за да гарантира планираната си печалба; Разгледана и тълкувана с останалите клаузи от договора /чл. 1 и чл. 2, чл. 3 както и чл. 20-21/, клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора следва категорично да се приеме за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, поради което и нищожна, тъй като води до прехвърляне на валутния риск върху потребителя и до гарантирано превръщане на неговите загуби в печалба за банката; В този смисъл решение от 20. 09. 2017 г. по дело С-186/2016 г. на СЕС; С решение от 22. 02. 2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. по описа на ВКС, е даден отговор на въпроса „неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП“, в смисъл, че: „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, като че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП.“; За да достигне до този отговор, касационният съд е взел предвид задължителната практика на СЕС, а именно: решение от 20. 09. 2017 г. по дело С-186/2016 г. относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точна на разпоредбите на чл. 3, пар. 1 и чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО; решенията по дело С-26/2013 г., дело № С-96/2014 г. и решение по дело С-484/2008 г., и определение по дело С-119/2017 г., даващо тълкуване, че разпоредбите на чл. 3, чл. 4 и чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкуват в смисъл, че националната юрисдикция може да прецени като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, както и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, процесуалният представител на ответницата в производството счита, че обжалвания съдебен акт е неправилен, иска се отмяната му и по същество – да се отхвърлят предявените искове, като неоснователни и недоказани. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите: 1. Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 от ЗЗП клауза от договор за кредит, съгласно която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл. 144, ал. 3 от ЗЗП? Твърди се, че даденото от второстепенния съд разрешение по посочените въпроси е в колизия с решение от 22. 02. 2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. по описа на ВКС и решение № 67 от 12. 09. 2019 г., постановено по т.д. №1392/2018г. по описа на Върховен касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; Длъжен, ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си? Твърди се, че по този въпрос е налице трайно установена практика, според която въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните /срв. решение № 60134/08. 11. 2021 г. по гр.д. № 1062/ 2021 г., I г.о. и цитираните в него други актове по същия въпрос, решение № 92/06. 11. 2019 г. по т.д. № 2100/2018 г. II T.O. и цитираните в него/. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, обусловена от наличието на явна необоснованост, довела от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Проследяване на текста на решението според касаторката разкрива, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства, събрани в хода на производството (изброяването на събраните доказателства е избирателно, а анализа на изброените доказателства е половинчат, едностранчив и превратен); Неправилността на въззивното решение се извлича и корелира с допуснати от съда нарушения на основните логически и общоприложими правила при формиране на правните изводи въз основа установените по делото факти (явна необоснованост), имащи за резултат неправилно прилагане на закона. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не заявява претенция за разноски в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касаторката искове в уважената им и с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: Съгласно действащата към момента на сключване на договора за банков кредит нормативна уредба неравноправна е клаузата в договор, сключван с потребител, ако е уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя (чл. 143 от ЗЗП); Съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като е в тежест на търговеца да установи, че клауза от договора или ОУ, която го ползва, е индивидуално уговорена; Законодателят е предоставил неизчерпателен списък с видове неравноправни клаузи в чл.143 от ЗЗП; Съгласно чл. 147 и чл. 145, ал. 2 от ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна; В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са установени хипотези, при които не се прилагат правилата на чл. 143 от ЗЗП за неравноправни клаузи. Въззивният съд излага, че не се установява посочените с тяхното конкретно съдържание в мотивите на съда към обжалваното му решение договорки, съдържащи се в чл. 1, чл. 2, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 21-23 от договора, уреждащи отношенията между страните относно валутата, в която кредитът се предоставя /швейцарски франкове/, начинът на реалното му усвояване и ползване /в лева/, погасяване /отново и само в швейцарски франкове/, превалутиране за нуждите на усвояването и погасяването, съответно - и поемането на риска от това превалутиране, съобразно с промяната на валутния курс лев/швейцарски франк, да са индивидуално договорени, като тежестта да установи този факт е върху ищеца; Договорните клаузи са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката, като в този смисъл правилно са съобразени от първоинстанционния съд решение № 77/22. 04. 2015 по гр.д. № 4452/14 на ВКС, III ГО; решение № 424 от 02. 12. 2105 г. по гр.дело № 1899/2015 г. на ВКС, IV ГО; Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП в тежест на банката е да установи, че процесните договорни клаузи, които я ползват, са индивидуално уговорени с ответниците; Доказателства за индивидуално договаряне и за възможност на кредитополучателите да влияят върху договорното съдържанието не са представени; Сключените впоследствие допълнителни споразумения не навеждат на извод за индивидуално договаряне при сключването на договорите между страните. Въззивният съд е посочил, че изброените по-горе текстове не отговарят на изискването за яснота и разбираемост; В конкретния случай банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на споразумението цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си; Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева/евро в посока повишаването му, не води до извод, че е налице „достатъчна информираност“ на потребителя; На потребителя не е предоставена информация при сключването на договора за потребителски кредит какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, тъй като е неизменна част от професионалната й дейност; След като банката не е изпълнила задължението си да уведоми по-слабата страна по договора за възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална валута /в т.см. решение № 295 от 22. 02. 2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, II ТО, решение № 155 от 24. 01. 2020 г. по т.д. № 2561/2018 г. на ВКС, II ТО/; В тези решения се приема, че „неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП“; Приетото относно неравноправния характер на посочената клауза от ВКС е относимо и към настоящия случай, тъй като по делото не се установява кредитополучателят да е бил информирани какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо националната валута, нито им е бил разяснен валутният риск. С оглед изложеното въззивният съдебен състав е намерил, че клаузите в договора, предвиждащи усвояването и връщането на кредит в чужда валута по курса към лева, са неравноправни по смисъла на чл. 145, ал. 2, вр. с ал. 1 от ЗПК, като е споделил изцяло изводите на първата инстанция в изложената насока; Нищожността на тези клаузи обосновава извод, че извършените превалутирания от страна на ищеца не следва да се съобразяват; Посочените конкретни суми в допълнителните споразумения, доколкото са определени на база неравноправни клаузи, съдържащи се в договора за кредит, представляват договорка върху нищожни клаузи и не обвързват страните; По сходни казуси е налична и практика в същия смисъл, обективирана в решение № 65/2018 г. по т. д. № 1556/2017 г., I ТО на ВКС, решение № 146/2017 г. по т. дело № 2615/2016 г., I ТО на ВКС, решение № 231/2018г по т.д. № 875/2017 г., I ТО на ВКС, като във второто изрично е прието, че допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно. Ето защо въззивният състав е приел, че подписването на серия от допълнителни споразумения, в които длъжникът се е съгласил какви суми дължи на кредитора, не заличава установената нищожност на клаузи на основния договор и тази нищожност следва да бъде съобразена; Кредитополучателят е обвързан само с първоначално определената лихва по кредита в чл. 3, ал. 1, а именно 2,15 + 4,5, т.е. 6,65%; Тази част от клаузата не е неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна. По повод предсрочната изискуемост на кредита въззивният съд е изложил, че с решение № 198 от 18. 01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, следва да се съобрази дали банката е съобщила на длъжника изявлението, като същото може да се обективира дори и в самата искова молба; Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: решение № 148/02. 12. 2016 г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 25/03. 05. 2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана; В случая за М. П. връчването е извършено лично, видно от разписка № 6/02. 05. 2018 г.; В поканата банката е посочила, че основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита е неплащането на вноска с падеж 10. 04. 2012 г., съобразно с изискванията на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и чл. 18 от договора за кредит; От приетата от ОС-Благоевград повторна съдебно-счетоводна експертиза, която въззивната инстанция кредитира, се установява, че на 15. 04. 2008 г. по разплащателна сметка във валута CHF и титуляр М. П., са постъпили сумите в размер на 20716,00 CHF - усвояване на кредит по курс на банката за деня и 1035,80 CHF - „Кеш бонус”; Установява се също така, че в периода на обслужване на кредитните си задължения, лицето е погасявало вноските си със забава и частично, като преустановяването на обслужването на кредитните задължения е след последната вноска на 10. 03. 2012 г. Ето защо въззивният съд е приел, че към момента на изпращане на поканата условията за обявяване на предсрочна изискуемост по закона и по договора са били налице; Предвид приетата неравноправност на описаните клаузи за превалутиране следва да се определят непогасената главница и дължимите такси по договора съобразно петитума на банката към деня на исковата молба; Въззивният състав на основание повторната ССчЕ, изготвена от ВЛ С. Т. е приел, че по договор № HL 35517 от 31. 03. 2008 г. длъжницата е усвоила 20716,00 шв. франка, представляваща равностойност на 25000 лева по курс 1.206800 франк/лев (25 000 лв.:1,2068 = 20716,00 шв. фр./, както и 1035,80 шв. франка „кеш бонус по Договор № HL35517” и още 201,56 шв. франка „предоговаряне на банков кредит” или общо постъпили — 21953,36 шв. франка; Платената от ответницата сума е в размер на 4822,39 шв. франка, от които: платени за главница - 1100,13 шв. франка и платени за договорна лихва - 3722,26 шв.франка; Последното плащане (частично) е извършено по погасителна вноска № 47 с дата на падеж 10. 03. 2012 г.; Платените и капитализирани вноски са както следва: а/ платени вноски - от 1-ва до 17-та - 17 броя; б/ капитализирани вноски - 18-та - 1 брой; а/ платени вноски — от 19-та до 22-ра (и част по 23-та) - 04 броя; б/ капитализирани вноски - от 23-та до 26-та - 04 броя; а/ платени вноски - 27-ма (и част. по 28-ма) - 01 броя; б/ капитализирани вноски - от 28-ма до 32-ра - 05 броя; а/ платени вноски - от 33-та до 35-та (и част. по 26-та) - 03 броя; б/ капитализирани вноски - от 26-та до 40-та - 05 броя; а/платени вноски - от 41-ва до 46-та (и част. по 47-ма) - 06 броя; б/капитализирани вноски - 47-ма - 01 броя; Общо: платени вноски 31 броя и капитализирани вноски - 16 броя; Вещото лице е установило, че кредитът не е погасяван редовно от 47-ма погасителна вноска с дата на падеж 10. 03. 2012 г.; Кредитополучателят е изпаднал в забава от 11. 03. 2012 г.; По погасителна вноска № 47 дължимата сума е в размер на 139,07 шв. Франка; По същата са платени частично на 29. 03. 2012 г. 76,62 шв. франка и е останала дължима сума в размер на 62,45 шв. франка; Вещото лице е изчислило, че размерът на непогасената главница до 29. 10. 2018 г вкл. (датата на извлечението по счетоводни книги на банката) е 21378,07 шв. франка, като дължимата главница е в размер на 22 699,98 CHF; Погасената главница е в размер на 1321,91 CHF и непогасеният остатък към 29. 10. 2018 г. е 21378,08 CHF; Остойностяването на тази сума във франкове следва да се направи по курс „продава“ на банката за деня на усвояване на кредита - 15. 04. 2008 г. съобразно чл. 6, ал. 2 от договора за кредит, който е 1:1,2068; След обявяването на неравноправни клаузи от договора, стойността на задължението към момента на подаване на исковата молба следва да бъде определена в лева, а предвид петитума на ищеца в швейцарски франкове, следва да се изчисли и равностойността в тази валута; Съобразно изложените мотиви съдът е приел, че искът за 19486,77 швейцарски франка ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до деня на плащането, е основателен. Въззивният съд е изложил, че срещу първоинстанционното решение в частта относно лихвата и собствените изчисления на първоинстанционния съд относно размера й, няма въззивни оплаквания и въззивният състав е длъжен да прецени единствено неравноправността на клаузите; Първоинстанционният съд е прогласил нищожност на допълнителните споразумения относно лихвите, като е приел, че страните са обвързани от първоначално уговорения процент на възнаградителна лихва, изчислена съобразно курса лев - франк към деня на усвояване на кредита, като въззивният състав е споделил тези изводи, и е изложил, че изчисленията относно исковете за лихва са правилни и няма основание за частична или пълна отмяна на решението в тази част. Въззивният съд е приел за неоснователен основният аргумент на особения представител във въззивната жалба за нищожност на целия договор поради неравноправност клаузите относно превалутиране на кредита; Прехвърлянето на валутния риск върху потребителя съдът е приел за неравноправно, поради което е обявил чл. 6.2. и чл. 23 от договора за нищожни; Именно затова ОС-Благоевград е присъдил задължението според курса швейцарски франк - български лев към деня на усвояване на кредита, като така е съобразил трайната практика на ВКС, както и практиката на СЕС по сходни случаи; Цитираните във въззивната жалба решение на СЕС по дело С-186/2016 г. и решение на ВКС 295/22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, II ТО са станали основа за изводите на първоинстанционния съд и въззивният състав е намерил тълкуването му за правилно и законосъобразно; Неоснователен е доводът за отхвърляне на иска изцяло поради нищожност на уговорката за поемане на валутния риск от потребителя; Договорът може да се изпълни и след премахването на неравноправната клауза, като длъжникът дължи връщане на заетата сума ведно с лихвите, които не са неравноправни, по курса на деня на усвояване; Към този момент той е имал яснота каква сума му се отпуска и каква сума следва да върне; Изцяло извън правната и житейска логика е твърдението, че длъжникът, макар и да се ползва от потребителска закрила, не е разбирал, че следва да връща парите по отпуснатия му банков кредит; Изводът за действителност на целия договор без нищожните клаузи е съобразен с практиката на СЕС, според която националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците, чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя /виж дело C-618/10, Banco Espanol de Credit SA, дело C-488/11, D. F. Asbeek Brusse и K. de M. Garabito и C-397/11, E. Joros/. Според въззивния състав правилно е прието от първата инстанция, че нищожността на клаузите за валутния риск и предоговарянето на лихвата не се отнася до основния предмет на договора, не препятства възможността при наличието на конкретно договорен размер на лихвата и курс „купува” на швейцарския франк към лева в първоначално определения размер, потребителят да прецени съответствието му с размера на кредита, за който изрично се е съгласил да върне, нито се препятства приложението на останалите клаузи от договора за кредит, поради което договорът за кредит е действителен съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП; Наред с този основен аргумент въззивната жалба съдържа общото изявление, че особеният представител поддържа възраженията и доводи, изложени в отговора на исковата молба; Всички те са съобразени от първата инстанция и няма основание за различни изводи; Договорът за банков кредит не е нищожен в своята цялост поради нарушаване на чл. 6, ал. 1 ЗПК, поради неприложимост на този закон към случая; За обезпечаване на задълженията по процесния договор е учредена ипотека върху недвижим имот на ответницата в [населено място] (чл. 14 от договора за банков кредит), поради което е налице изключението на чл. 3, ал. 5, т. 1 от ЗПК от 2006 г.; Наред с това, същественото, за което ответницата не е уведомена, е валутният риск и начинът, по който се променя възнаградителната лихва; Тези уговорки са приети за нищожни като неравноправни, но не са основание за недействителност на целия договор; Неприложими за договора за банков кредит, сключен на 31. 03. 2008 г., са доводите, черпени от ЗПК, обн. ДВ, бр. 18 от 5. 03. 2010 г., в сила от 12. 05. 2010 г., а възраженията за нищожност на допълнителните споразумения са уважени от ОС-Благоевград и не са предмет на въззивна проверка; Дължимостта на претендираните такси, за които искът е уважен, произтича от чл. 4 от договора, в който е уговорена административна такса от 40 лева еднократно при подаване на документите за кредит, както и годишна такса управление 0, 5 % върху размера на непогасената главница, таксите са установени по размер и са начислени, но не са заплатени, а неравноправността на отделни уговорки не се отразява на тяхната дължимост. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесният случай поставените от касаторката материалноправен и процесуалноправен въпроси с твърдение, че по отношение на тях е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са правни, първият от тях е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, а вторият е обуславящ за изхода на всеки правен спор, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса, и на постановените в него актове. По отношение и на двата въпроса обаче в случая не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от мотивите на въззивното решение, възпроизведени и по-горе, отговорът, който въззивния съд е дал на първия, формулиран от касаторката въпрос, е в точно съответствие с цитираната и в жалбата, и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, практика на ВКС и на СЕС, а оплакванията в жалбата и съображенията в изложението в противния смисъл, нямат никаква връзка с действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите на решението. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по втория, процесуалноправен въпрос. Мотивите на въззивното решение са подробни и последователни, в тях в пълнота са обсъдени както изводите на първоинстанционния съд, така и твърденията, и възраженията на страните по спора, изводите на съда относно фактите и подвеждането им под хипотезиса на конкретните, приложими към спора правни норми, а оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване за противното, са изцяло неоснователни. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай твърденията на касаторката в изложението й формално възпроизвеждат тези, установени в практиката на ВКС, белези на очевидната неправилност, но по същество са изцяло необосновани. Такава очевидна неправилност на въззивното решение не се установява по делото, общо и бланкетно заявеното от касаторката не сочи на нито една от възможните нейни проявни форми, изведени в практиката на ВКС, както същите са обяснени непосредствено по-горе в настоящите мотиви, и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира, че в случая обжалваното въззивното решение е очевидно неправилно. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение