Определение № 322 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 789/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „ДОКТОРС ИНВЕСТ“ ЕООД, [населено място], общ.О., представлявано от управителя М. П., чрез адвокат Р. М. от АК-Т. срещу решение № 260060 от 08.12.2020 г. по в.гр.д.№ 371/2020 г. на Апелативен съд Варна, с което се потвърждава решение № 97/20.07.2020 г. по гр.д.№ 253/2019 г. на Окръжен съд Търговище и са отхвърлени предявените искове на „ДОКТОРС ИНВЕСТ“ ЕООД против Е. М. Х. и Х. С. Р. за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди в размер на 63 000 лева при условията на солидарност, ведно със законната лихва до изплащането им. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към нея се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с ТР № 5/2014 от 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, в мотивите относно приложението на чл.40 от ЗЗД, както и че е налице приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1.„Задължително ли е тълкуване на волята на страните и издирването на общата такава в един устен договор съгласно чл.20 от ЗЗД, при наличие на различни интерпретации на страните?“ 2.„Може ли в един устен договор за гражданско дружество да се договаря клауза за нанасяне на вреда на собственост на един от съдружниците и освобождава ли такъв вид договорка пълномощника от отговорността му по чл.40 от ЗЗД по отношение на упълномощител ЮЛ, което не е участник с договора за дружество?“, 3.„Действителен ли е един устен договор за кредит, при който целта е да се обогати само единият от съдружниците за сметка на другия включително чрезнанасяне на вреда в патримониума на негово еднолична собственост ЮЛ?“. Отделно се твърди, че е налице очевидна неправилност на решението във връзка с разпределянето на активите между съдружниците. От Е. М. Х. и Х. С. Р. чрез адвокат Л. И. от АК-Т. е подаден отговор, с който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и липсват аргументи обосноваващи очевидна неправилност на решението. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че М. П. /управителят на дружеството-ищец/ и ответника Е. Х. са закупили птицеферма от две сгради в [населено място], [община], едната от които е била ремонтирана и оборудвана от единия собственик /първия ответник/ със средства осигурени от другия собственик. Птицефермата е регистрирана като животновъден обект на името на дружеството, чрез което Е. Х. с пълномощно от 28.03.2014 г. /оттеглено на 20.05.2015 г./ е осъществявал стопанска дейност в периода от м.септември до м.ноември 2014 г. Въззивният съд е установил, че с договор от 04.12.2014 г., дружеството е предоставило имота за временно и възмездно ползване на втория ответник срещу цена, но наемното правоотношение е прекратено със споразумение от 23.07.2015 г., когато съсобствениците са разделили общия имот. Според мотивите на съда, невъзможността да се реализира доход от отглеждане на пилета през исковия период не е вреда за търговското дружество, а за неговия едноличен собственик, който участва като съдружник по договор за гражданско дружество и тъй като не се доказва ползване на имота на самостоятелно основание от ищеца, не може да се приеме, че дружеството има пропуснати ползи поради отнемане на владението на имота. При така направените фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице и поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди от непозволено увреждане по чл.45, ал.1 ЗЗД. Не е налице явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното решение е израз на правораздавателна компетентност при решаването на правния спор и съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Съображенията на касатора в тази насока на практика се свеждат до оплаквания свързани с обсъждането и конкретната преценка на доказателствата за съгласието на съсобствениците на имота при разпределяне на общото имущество, което обаче не е предмет на настоящия спор и не обосновава допускане на касационно обжалване. При проверка на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВС и ВКС по следните съображения: Съгласно указанията в ТР № 1/09.12.2009 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане до касационен контрол. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация независимо дали е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В случая, обаче, в представеното изложение към касационната жалба, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, а единствено е обосновал допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на Върховния касационен съд. Отговор на първия формулиран въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се дава еднозначно в практиката на Върховния касационен съд в смисъл, че прилагането на правната норма на чл.20 ЗЗД означава, при тълкуването на уговорените клаузи, съдът да преценява дали волеизявленията на страните се покриват за съществените елементи от съдържанието на сключения договор. Повдигнатите въпроси за задължението на съда, при спор за точния смисъл на договореното, да тълкува направените изявления от страните в един устен договор, на пълномощника и третото лице, във връзка с твърденията за споразумяване във вреда на представлявания в хипотезата на чл.40 ЗЗД, обуславят изхода на делото, но не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са разрешени в съответствие със съдебната практика на ВКС /включително цитирана от касатора/ - напр. решение № 117/28.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г. и решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на ІV г.о., в които се приема, че съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво те са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността - какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните, с оглед постигане целта на договора. Въззивният съд е изложил съображения за значението на уговорки между съсобствениците за извършване на съвместна стопанска дейност и обема на представителна власт на ответника с даденото му пълномощно. Съпоставяйки дадените правомощия от представляващия дружеството-ищец, съдът е достигнал до обоснован извод, че отдаването под наем общия имот не е причинило вреда, съставляваща пропусната полза от осъществяването на стопанска дейност в общия имот. Изводите на въззивния съд са изцяло в съответствие с мотивите по т.3 на ТР № 5/2014 от 12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, с което се приема, че в хипотезата на чл.40 ЗЗД представляваният изрично може да потвърди увреждащия го договор, но ако направи такова изявление за потвърждаване на договора, по същество той заявява, че представителят е действал в негов интерес и не го уврежда, каквото е обичайното положение. В този случай, дори договорът обективно да уврежда представлявания, това е без практическо значение, след като той не се позовава на недействителността. Въззивният съд, в случая, също приема, че не се обосновава вреда за ищеца от невъзможността да се реализира доход през исковия период в птицефермата, а предявеният иск срещу пълномощника на дружеството и наемателя на обекта следва да бъде отхвърлен. Крайните изводи на съда са в съответствие на мотивите на цитираното тълкувателно решение, тъй като с подписването на анекс от 23.07.2015 г. към договора за наем, дружеството–ищец всъщност е потвърдил действието на увреждащия го договор /т.2 от анекса/, поради което не може да се позовава на недействителността. В този смисъл е била съобразена задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, поради което поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закова и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последният повдигнат въпрос в изложението не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е включен в предмета на делото, поради което е неотносим. Отделно от изложеното, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВС и ВКС по приложението на чл.40 и чл.45 ЗЗД и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Е. М. Х. и Х. С. Р. чрез адвокат Л. И. от АК-Т. са поискани разноски, но са представени доказателства за платена сума „в брой“ само от Е. М. Х., поради което съдът не присъжда разноски на Х. С. Р.. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение