Определение № 2276 от 27.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1023/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност срещу решение № 66 от 10.02.2026 г., постановено по в.т.д. № 532/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 57/ 29.11.2023 г., постановено по т.д. № 44/2022 г. по описа на Окръжен съд - Перник. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност срещу С. Б. С., Ю. И. М. – С., А. В. Л. и С. Х. Х. евентуално съединени искове, както следва: главен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот с идентификатор № 55871.335.23 по КККР на [населено място], сключен на 16.03.2020 г., поради противоречието му на добрите нрави, и евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот с идентификатор № 55871.335.23 по КККР на [населено място], сключен на 16.03.2020 г., поради неговата привидност. С това решение е отхвърлен и предявеният от „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност срещу Н. М. Г. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот с идентификатор № 55871.335.23, намиращ се в землището на [населено място], кв. Бела вода и за осъждане на ответника да му предаде владението върху този недвижим имот. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Касаторът посочва, че въззивният съд неправилно е кредитирал извода на вещите лица в заключението на изготвената тройна съдебно-оценителна експертиза /СОЕ/ за пазарната цена на недвижимия имот, предмет на атакуваната сделка, тъй като те са го оценили като земеделски и са работили единствено въз основа на данни за сключени сходни сделки, представени от процесуалния представител на ответниците. Счита, че съдът е следвало да кредитира изводите на вещото лице, изготвило допуснатата от въззивния съд единична СОЕ, защото то е оценило имота съобразно неговите действителни характеристики, които сочат на това, че той не би се продал като земеделска земя, а като бизнес имот. Касаторът намира, че въззивният съд е следвало да квалифицира представените в производството декларации, изходящи от една от страните по процесния договор, като начало на писмено доказателство и да събере поисканите от него гласни доказателства за установяване на привидността на сделката, което неправилно е отказал да направи първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира три въпроса, по всеки от които се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касация – С. Б. С., Ю. И. М. – С., А. В. Л. и С. Х. Х., оспорват касационната жалба. Изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касация Н. М. Г. не е подал отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност срещу С. Б. С., Ю. И. М. – С., А. В. Л. и С. Х. Х. евентуално съединени искове, както следва: главен установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за продажба на недвижим имот с идентификатор № 55871.335.23 по КККР на [населено място], сключен на 16.03.2020 г., поради противоречието му на добрите нрави, както и евентуален установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. 5 ЗЗД за прогласяване нищожността на този договор за продажба поради неговата привидност. Съдът е сезиран и с предявен от „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност срещу Н. М. Г. осъдителен иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот с идентификатор № 55871.335.23, намиращ се в землището на [населено място], с площ от 157 237 кв.м., и за осъждане на ответника да му предаде владението върху този имот. Счел е, че по делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че между дружеството „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност, като продавач, и С. Б. С. и А. В. Л., като купувачи, на 16.03.2020 г. е сключен договор за продажба, по силата на който продавачът е прехвърлил на купувачите правото на собственост върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор № 55871.335.23, намиращ се в землището на [населено място], с площ от 157 237 кв.м., срещу получаване от купувачите на покупна цена в размер на 50 000 лв. Безспорно е и обстоятелството, че към момента на сключване на договора двамата купувачи са били в граждански брак с лицата Ю. И. М. – С. и С. Х. Х., поради което всеки от тях е придобил по Ѕ ид.ч. от недвижимия имот в режим на съпружеска имуществена общност. Въззивният съд е намерил, че по делото са събрани доказателства, от които се установява, че уговорената в договора покупна цена е платена на продавача, като всеки от купувачите е престирал по Ѕ от нея. Това е видно от представените платежни нареждания от 17.03.2020 г. и издадените в тази връзка фактури. Посочил е, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като е възложил изготвянето на експертиза за изчисляване на пазарната цена на имота, предмет на договора за продажба, който има земеделски характер, на вещо лице, което не е лицензиран оценител на земеделски земи и не е имал необходимите специални знания да направи това. За да отстрани това нарушение, въззивният съд е допуснал нови единична и тройна съдебно-оценителни експертизи /СОЕ/, по които са работили само вещи лица, които имат компетентност като оценители на земеделски имоти. Приел е, че следва да кредитира изводите за пазарната цена на имота към датата на сключване на оспорения договор за продажба, направени в заключението на тройната СОЕ, защото са дадени от три компетентни вещи лица при съобразяване на актуалния статут на имота, като земеделска земя, а не на възможни бъдещи промени в него, които не са осъществени, както и на всички негови характеристики към релевантната дата, като неговото местоположение, транспортна достъпност и обстоятелството, че върху част от него са се извършвали минни работи за добив на въглища чрез открит способ. Вещите лица са работили при използване на методи, предвидени в Българските стандарти за оценяване, като са съобразили и данни относно реални сделки с имоти с идентичен статут и местоположение. Съдът е посочил, че не възприема изводите на изготвената във въззивното производство единичната СОЕ, тъй като вещото лице по нея се е отклонило от поставената задача, като е оценявало имота като неземеделска земя с инвестиционна цел, каквито не са неговите актуални характеристики. С оглед на това пазарната оценка на процесния недвижим имот към датата на сключване на сделката за неговата продажба възлиза на сумата от 41 279 лв., която е по-ниска от уговорената в процесния договор и получена от продавача по него покупна цена, която е 50 000 лв. Следователно в случая липсва нееквивалентност на насрещните престации по договора за продажба, като по делото не се доказват други обстоятелства, които да сочат на недобросъвестно упражняване на права от някоя от страните при сключване на тази сделка. Това означава, че договорът не накърнява добрите нрави и искът за прогласяване на неговата нищожност на заявеното главно основание е неоснователен. По отношение на евентуално предявеното основание за нищожност на договора за продажба от 16.03.2020 г., а именно привидност, въззивният съд е счел, че по делото не се твърди и не се доказва от страните по него да е съставено нарочно обратно писмо, което да съдържа действителните уговорки между тях. Констатирал е, че в производството са представени две декларации, които представляват частни свидетелстващи документи, подписани от различни управители на ищцовото дружество. Частните свидетелстващи документи се ползват с материална доказателствена сила само когато удостоверяват настъпването на неизгодни за своя издател факти. Представените декларации удостоверяват само изгодни за ищеца факти, каквито са тези за действителната воля на страните при сключване на атакуваната сделка за продажба, поради което те нямат доказателствена сила за тях. Други доказателства за установяване на действителната воля на страните по процесния договор не са представени от ищеца, който носи доказателствената тежест за това. Въззивният съд е счел, че привидността на договора за продажба не може да се доказва със свидетелски показания предвид забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК и доколкото представените в процеса декларации, изходящи от ищеца и обективиращи само негови изявления относно желаните последици от сделката, които го ползват по делото, не представляват начало на писмено доказателство и не могат да обосноват прилагането на изключението от недопустимостта на доказване със свидетели по чл. 165, ал. 2 ГПК. С оглед на това въззивният съд е заключил, че по делото не е установено договорът за продажба от 16.03.2020 г. да е привиден, което прави и евентуалният иск за прогласяване на неговата нищожност неоснователен. По отношение на доводите на ищеца във въззивната жалба, че при сключване на процесната сделка е налице договаряне във вреда на представляваното дружество „Въглища – Перник“ ООД – в несъстоятелност, въззивният съд е посочил, че с исковата молба не е предявен иск за недействителност по чл. 40 ЗЗД, защото в нея няма позоваване на фактите от състава на тази правна норма – липсва твърдение за споразумяване във вреда на дружеството-продавач между неговия управител и купувачите. След като договорът за продажба от 16.03.2020 г. не е нищожен, той е породил действие по разпореждане от ищеца с правото на собственост върху недвижимия имот в полза на купувачите, които са станали негови титуляри. Предвид това и сключеният впоследствие от тях договор, с който е прехвърлено правото на собственост върху недвижимия имот, също е породил вещнопрехвърлително действие по преминаване на това право в патримониума на ответника по ревандикационния иск - Н. М. Г.. Следователно ищецът не е собственик на недвижимия имот, предмет на иска по чл. 108 ЗС, поради което той следва да се отхвърли като неоснователен. Поради пълното съвпадение на изводите на двете инстанции решението на първоинстанционния съд е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя три въпроса. Първите два въпроса са следните: 1) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?. Въпреки че са формулирани отделно, тези два въпроса се припокриват, поради което ще бъдат разгледани като един. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът не сочи точно как въззивното решение противоречи на разрешенията, дадени в посочената съдебна практика – няма конкретни твърдения за това кой довод на страните не е обсъден от въззивния съд и кое точно доказателство не е взето предвид от него при формиране на фактическите и правни изводи. При обосновката на въпроса касаторът се позовава на неправилност на извода на въззивния съд, че приетите по делото декларации, изходящи от едната страна по процесния договор, не представляват начало на писмено доказателство и оттам че е недопустимо привидността на договора да се доказва със свидетелски показания. Този довод представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, но по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното трябва да се заключи, че по отношение на поставения процесуалноправен въпрос не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Следващият поставен от касатора въпрос е: Следва ли при изготвяне на оценка на имот да бъдат съобразени правилата на Българските стандарти за оценяване, съгласно които най-пълноценното ползване на обекта/актива представлява физически възможно, законово допустимо, финансово осъществимо и максимално продуктивно, и води до най-високата стойност? Следва ли при изготвяне на оценката по метода на пазарните аналози да бъде взета като база за сравнение повече от една сделка, а не единствено материали, предоставени от ответника?. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. От начина, по който е формулиран обсъжданият въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, а отговорът му изисква съобразяването на конкретни факти по делото, относими към характеристиките на недвижимия имот, който е предмет на сделката, която се иска да бъде прогласена за нищожна, както и на събраните в производството доказателства, които са заключенията на допуснатите оценителни експертизи. Ето защо той няма характера на правен. Въпросът се отнася и до правилността на обжалваното решение, защото с него касаторът всъщност въвежда оплакване за неправилност на извода на въззивния съд, че пазарната цена на процесния имот следва да се определи съгласно констатациите в заключението на изготвената във въззивното производство тройна СОЕ. Това означава, че този въпрос не отговаря на изискванията за осъществяване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът се позовава и на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че възззивното решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въпреки че сочи основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено позоваване на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при произнасянето му по допустимостта на свидетелските показания за установяване на привидността на процесния договор, както и на необоснованост на изводите му относно това кое от заключенията на изготвените в производството експертизи трябва да бъде кредитирано. Тези нарушения обаче сочат на неправилност на въззивното решение в проявната форма на порока, която представлява касационно основание за неговото обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на по-тежката форма, която се изисква съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При запознаване със съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви касационният съд не констатира да е допуснато нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството или грубо нарушение на правилата на формалната логика при преценката на събраните по делото доказателства. Следователно касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 66 от 10.02.2026 г., постановено по в.т.д. № 532/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски имат ответниците по касационната жалба, които са направили искане за тяхното присъждане, които са С. Б. С., Ю. И. М. – С., А. В. Л. и С. Х. Х.. Всяко от тези лица е представило доказателства за направени разходи по водене на делото в размер от по 1 200 евро – адвокатско възнаграждение, заплатено на упълномощения да ги представлява адвокат, които касаторът следва да бъде осъден да им възстанови. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение