Определение № 50158 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3206/2022 г.

Образувано по касационна жалба с вх. № 8044/09.06.2022 г. на Г. М. М., подадена чрез процесуалния си представител адв. М. Д. от АК – Б., против решение № 305 от 11.04.2022 г. по в.гр.д. № 353/2021 г. по описа на ОС – Бургас. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск на ищците да бъде отхвърлен, претендират разноски. Ответните страни по касационната жалба - ищци в производството П. Ч. и М. С., чрез процесуалния си представител адв.Н. И. от АК – Б., с писмен отговор оспорват жалбата. Молят касационното обжалване да не се допуска, а при допускане, оспорва касационната жалба и молят да се потвърди въззивното решение. Претендират разноски за касационното производство. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260832 от 09.12.2020 г, по гр.д. № 2864/2020 г. по описа на РС – Бургас, с което е отхвърлен предявеният иск, вместо което въззивният съд е уважил предявените искове по чл.109 ЗС от П. Ч. и М. С. срещу Г. М., като е осъдил ответника да преустанови неоснователните си действия, с които препятства възможността на ищците П. Ч. и М. С. да упражняват свободно ограниченото си вещно право на ползване по отношение на незастроената част от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], изразяващи се в паркиране на собствения му лек автомобил по начин, ограничаващ възможността на ищците да паркират своя автомобил и да излизат безпрепятствено от дворното място. Спорът между страните е породен от твърдение на ищците, че ответникът извършва неправомерни действия по ползване на дворното място с идентификатор *** по КК на [населено място], с което пречи на ищците да упражняват вещното им право на ползване върху цялата незастроена част от същото дворно място, които действия, съгласно исковата молба и уточнение към нея от 25.06.2020 г., са посочени като в паркиране на собствения на ответника лек автомобил в процесното дворно място, без съгласие на ищците и при тяхно изрично противопоставяне, и по начин, който прави невъзможно паркиране на друг автомобил и също така запушва подхода към гаража на дъщерята на ищците, до който се достига през дворното място. С исковата молба са формулирали петитум да се осъди ответника да преустанови всички неоснователни действия, с които им пречи, смущава и ограничава спокойното ползване на незастроената част от посочения ПИ, върху който притежават право на ползване. Ищците твърдят, че ответникът нямал право на ползва незастроената част от дворното място, защото това право на ползване принадлежи само на ищците по силата на договор между тях и праводателя на ответника ЕТ“Тодорка Колева Ненова“ съгласно уговореното с н.а. № 192/1995 г., и което право на ползване на незастроената част от дворното място ищците от 1995 г. и до сега, независимо от факта, че не живеят в сградата от 2009 г., упражняват лично и/или чрез трети лица – чрез своите деца (на които 1999 г. прехвърлили изцяло собствеността на притежаваните две жилища в сградата със съответните ид.ч. от нея и от дв. място) и чрез съпруга на дъщеря си, с които лица са сключвали неформални заем за послужване- с децата си през 1999 г., и със зет си през 2006 г. Твърдят, че ответникът се съобразявал с това положение до около 2 години преди подаване на исковата молба, а от преди 2 години започнал да паркирал автомобила си в незастроената част на поземления имот без съгласието на ищците или на горепосочените трети лица, съвпадащо с период, в който дъщерята и зетя на ищците са се преместили да живеят на друг адрес, но са продължили да ползват дворното място активно. Ответникът оспорва иска, като възразява, че ищците не притежават вещно право на ползване на незастроената част от дворното място, или притежават такова, но само върху ид.ч. от незастроената част, че правото им на ползване, ако е възникнало, е погасено при застрояването на дворното място със сграда в етажна собственост 1997 г. евентуално е погасено поради неупражняването му в период от 5 години, оспорват твърдението за наличието на договори по заем за послужване, оспорват инцидентното паркиране на лек автомобил да пречи на ищците или да нахвърля правото на ответника като етажен собственик да ползва дворното място, възразява и за придобиване правото на ползване на незастроената част от дворното място по давност от 1997 г. нататък. Въззивният съд, въз основа на направена преценка на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел, че съгласно уговорките в нот. акт от 19.06.1995 г., ищците са постигнали съгласие с праводателя на ответника да запазят изцяло за себе си правото на ползване на незастроената част от процесното дворното място, което изключвало възможността приобретателят, респективно-неговите правоприемници, да ползват последното. Приел е още, че с тази уговорка е учредено /запазено/ за ищците право на ползване върху целия обем от придобитите от ЕТ „Тодорка Нинова “ с този н.акт 50/248,50 кв.м. по кв.м. ид.ч. от незастроената част от дворното място, а върху останалите ид.ч. от незастроената част от дворното място ищците са били носител на правомощието да ползват имота като елемент от правото на собственост за своите идеални части като техни собственици. След 2002 г., когато ищците са прехвърлили на децата си притежаваната собственост, право да ползват имота имали децата на страните – предвид прехвърлените им идеални части от правото на собственост върху дворното място, както и самите ищци, като носители на ограниченото право на ползване за останалите идеални части от имота, което отново изключвало възможността на ответника да ползва на правно основание дворното място за паркиране на автомобила си, като последното действие е приел и да не попада в изключението на чл.64 ЗС във връзка с чл.111 ЗС, защото това изключение допускало ползване само на много ограничена част от дворното място и то само доколкото това е необходимо за поддръжката и ремонта на сградата /а нямало данни да има вход към жилищата от вътрешността на сградата към двора/, но не и за да се паркира автомобил в него. Въззивният съд е приел за установено по делото, че ищците лично - до 2009 г., а след това. чрез децата си, са продължили да ползват незастроената част от дворното място като паркират един или два автомобила в него. За неоснователни са счетени и другите направени от ответника възражения по изложени мотиви по тях, и в заключение, поради несъвпадане на фактическите и правни изводи на двете инстанции, е отменил решението на районния съд и уважил исковете на двамата ищци. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с посочена практика на ВКС по формулирани въпроси, отнасящи се до възможността въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и предпоставките, при които може да го направи, до възможността правото на ползване върху идеална част от дворното място да се погасява с изграждането на жилищна сграда в режим на етажна собственост в него, до изискването за яснота и изпълняемост на диспозитива на съдебно решение по иск по чл.109 ЗС, също по приложението на разпоредбата на чл. 38, ал.1 ЗС за статута на дворното място, когато съсобствениците на терена построят жилищна сграда в него. С изложението още се твърди наличие и на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК. Твърдението за недопустимост е обосновано с довод за въвеждане от въззивния съд в предмета на делото на права на трети лица -децата на ищците, от които ищците не могат да черпят самостоятелни права по предявения иск и недопустимост ответникът да е задължен да се съобразява с правата на такива трети лица за спора. Твърдението за очевидна неправилност се основава на довод, че изводът на съда за пречещи спрямо ищците действия на ответника не следва от преценката на събраните свидетелски показания, и на довод за неяснота на диспозитива на въззивното решение, от съдържанието на който следвал извод, че има и допустимо паркиране, което няма да създава пречки, и при липсата на обективни критерии кога паркирането от ответника на автомобил в дворното място ще пречи и кога не, се оставя изпълнението на съдебното решение с този диспозитив на субективната преценка на ищците. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За наличието на вероятна нищожност или недопустимост касационният съд е длъжен да следи и служебно по силата на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, независимо дали с касационната жалба е направено оплакване за такива пороци. Настоящият състав, съобразявайки указанията по посоченото тълкувателно решение, намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба с оглед изложените с нея твърдения и формулиран петитум, съответно и за преценка спазването на чл.6 ГПК от съда с оглед постановения диспозитив на съдебния акт и формулирания петитум на исковата молба от ищците. Наведеният от касатора с изложението довод за вероятна недопустимост въззивното решение, е по съществото си оплакване по неговата правилност. В случая с исковата молба и уточнението към нея, ищците твърдят, че притежават вещно право на ползване върху цялата незастроена част от процесното дворно място (ПИ с посочен идентификатор), и въззивният съд с решението си се е произнесъл по така заявеното право от ищците. Дали този извод е правилен, дали искът следва да се уважи изцяло ако съдът установи ищците да притежават вещно право на ползване само върху ид.ч. от незастроената част от дворното място, и дали съобразно така притежаваното от ищците право действията на ответника се явяват нарушаващи, е преценка за правилността на съдебния акт, а не за неговата допустимост, поради което не се разриват признаци за съмнение за недопустимост в сочения от касаторите смисъл. Не се установява при извършената служебна проверка вероятност въззивното решение да е нищожно. Касаторът дължи заплащането на държавна такса 40 лв. по допускане касационно обжалване. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК