Определение № 647 от 05.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2440/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 133/15.07.2025 г. по в.гр.д. № 138/2025 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 153/12.11.2024 г. по гр.д. № 383/2023 г. на Окръжен съд - Ямбол в обжалваната част, са уважени предявените от ищците Г. И. Г. и Ж. И. Г. искове с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ за разликата над 80 000 лева до присъдените от по 170 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка им М. И. Н., в резултат на ПТП от 22.10.2022 г., причинено от водача на л.а. “Мерцедес” с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва от 02.11.2022 г. до окончателното плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Изразява се несъгласие с приетия от апелативния съд размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, който се счита за прекомерно завишен и несъобразен с общи и специфични критерии от значение за обезвредата, установени в задължителната и в трайната практика на касацията, както и с обезщетенията, присъждани за събития в релевантния период – 2022 г. Изтъква се, че събраните по делото доказателства, вкл. гласните такива, не установяват изключителни или особени обстоятелства, които да обосновават приетите по-високи размери. Заявяват се и оплаквания за процесуални нарушения, изразяващи се в неизвършване от въззивния съд на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа на които да формират собствените си фактически и правни изводи, както и необсъждане на всички наведени доводи и възражения на страните. По тези аргументи се иска да бъде отменено обжалваното решение и да бъдат отхвърлени предявените от всеки от ищците искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ в частта за разликата над 80 000 лева до присъдените им от по 170 000 лева - обезщетение на неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 02.11.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски по делото.

Във връзка с оплакванията в касационната жалба в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Кои са критериите и как се отразяват на определените размери на обезщетението за ищцата при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт?”.

2. “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор?”.

3. “Необходима ли е задълбочена преценка на общите критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва ли да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането?”.

4. “Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните?”.

По първия въпрос се твърди отклонение на въззивното решение от задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 4/1968 г., както и от трайната такава – решение № 79/04.08.2022 г. по т.д. № 967/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 236/13.12.2017 г. по т.д. № 1200/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 96/25.11.2020 г. по т.д. № 1881/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 110/16.10.2023 г. по гр.д. № 148/2023 г. на ВКС, I г.о. По второто питане се релевира противоречие на обжалвания съдебен акт със задължителната практика на касацията – Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с константната такава, намерила израз в решение № 31/09.04.2020 г. по т.д. № 355/2019 г. на ВКС, I т.о. Третият въпрос се поставя с твърдения за постановяване на въззивното решение в разрез с практиката на ВКС – решение по т.д. № 738/2017 г. По четвъртото питане се сочи наличие на отклонение от задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната такава, обективирана в решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.

От ответниците по касация е подаден отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационна проверка и на подадената жалба. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице – помагач Ц. А. К. не е изразено становище по подадената жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, сезиран с жалби на двете страни по спора, е приел, че по делото не се спори относно наличието на застрахователно правоотношение, покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен с ответното дружество по повод автомобила, управляван от прекия причинител на увреждането – Ц. А. К.. Установено е, че ищците са отправили до застрахователното дружество на 02.11.2022 г. писмена претенция по чл. 498, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ за изплащане на обезщетение по повод настъпилото застрахователно събитие, по която не са получили плащане, поради което предявените от тях искове са приети за допустими.

Втората инстанция е намерила за установено, че на 22.10.2022 г. около 15.15 часа, на път III-536, км 5+150 м, между [населено място], общ. Т., обл. Я. и [населено място], е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което водачът на лек автомобил “Мерцедес” ТDI, с рег. [рег.номер на МПС], Ц. А. К., управлявайки автомобила в пияно състояние - с концентрация на алкохол в кръвта - 1,66 ‰ и с несъобразена с пътните условия скорост, е нарушил правилата за движение по пътищата, като е предприел изпреварване, навлизайки в пътната лента за насрещно движение, без да се увери, че може да се върне безпрепятствено в своята пътна лента, и се е сблъскал челно с насрещно движещия се лек автомобил “БМВ 318 Д”, с регистрационен [рег.номер на МПС], управляван от Ж. И. Г.. В резултат на сблъсъка е причинена смъртта на майката на въззивниците - ищци М. И. Н.. Горният механизъм е установен от заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебна авто-техническа експертиза. Във връзка с реализираното ПТП делинквентът е осъден с влязла в сила присъда № 8/6.04.2023 г. по НОХД № 35/2023 г. на Окръжен съд - Ямбол, за престъпление по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. “б” вр. ал. 1, б. “в” вр. чл. 342, ал. 1 НК.

Съставът на апелативния съд е отбелязал, че от застрахователя не се оспорват основанията за ангажиране на гаранционно-обезпечителната му отговорност за чужди противоправни действия, доколкото, като необжалвано от него първоинстанционното решение е влязло в сила, в частта, с която претенциите на всеки от ищците за обезщетение за неимуществените вреди са уважени в размер на по 80 000 лева. Спорът пред въззивната инстанция е концентриран върху справедливия размер на обезвредата, дължима на правоимащите лица.

При определянето на справедливия паричен еквивалент по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е взел предвид възрастта на загиналата – на 43 г. към датата на деликта, както и тази на ищците: на 23 г. – Г. Г., и 19 г. – Ж. Г., както и значимия отзвук на загубата на родител за детето, макар и встъпило в зрялата си възраст. Съобразил е установеното от разпита на допуснатите пред първата инстанция свидетели – М. И. и Р. Х., че отношенията в семейството на починалата са били хармонични, топли и сплотени. Починалата и нейният съпруг са живеели в едно домакинство със синовете си и семейството на сина й Г.. М. Н. с обич е обгрижвала синовете си, а те са разчитали на подкрепата й. Тя е полагала труд и е подпомагала финансовото обезпечаване на семейството си. Синовете й са били силно привързани към нея. Въззивният състав е кредитирал показанията на свидетелите, които убедително проследяват и разкриват значимата промяна в душевния интегритет на ищците, провокирана от внезабната загуба на тяхната майка, намерила израз в скърбене, ангажираност в послесмъртни ритуали. Зачел е и заключението на съдебно-психологична експертиза, че произшествието е предизвикало кардинална промяна в начина на живот на ищците, като и двамата са преживели стресова реакция с остър характер, временно чувство на страх и безнадеждност, объркване относно продължението на живота си, изпитвали са безпокойство и напрежение. Към момента на изследването те са в процес на успешно преработване на травмата от загубата, за което са допринесли личностните им качества, младостта, грижата и подкрепата на близките и общността им.

Въззивният съд е преценил релевантните гореизложени обстоятелства – младата възраст на въззивниците и починалата тяхна родственица; естеството на техните отношения и интензитета на претърпените от загубата вреди, както и икономическата конюнктура и общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата на увреждането. От друга страна, е отчел положителната за ищците перспектива за възстановяване от психическата травма, в подкрепящата среда на останалия им родител – бащата, семейството на Г. Г. и останалите им близки. При тези данни е намерил, че справедливият стойностен адекват на претърпените неимуществени вреди възлиза на по 170 000 лева за всеки от синовете на починалата. Посочил е, че този размер съответства както на общественото разбиране за справедливост на съответния етап на развитието на обществото, обусловено и от икономическата конюнктура в страната за релевантния период, изразено и чрез произнасяния по аналогични случаи, така и на възприетия от ЕСПЧ подход за определяне на обезщетението при отчитане стандарта на живот в съответната държава-членка. Приел е за основателен и иска за присъждане на лихвата за забавено изпълнение на паричното задължение, дължима, съобразно правилата на чл. 493, ал. 1, т. 5 вр. чл. 429, ал. 2, т. 2 вр. ал. 3 КЗ, считано от 02.11.2022 г. – датата на предявяване на застрахователната претенция от въззивниците ищци.

По тези мотиви апелативният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е присъдил допълнително обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева на Г. Г. и от 20 000 лева – на Ж. Г., и е потвърдил съдебния акт в останалата обжалвана част за разликата над 80 000 лева до присъдените от първата инстанция суми.

Оставил е без уважение подадената от ищците частна жалба против първоинстанционното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи и трети въпрос могат да се обобщят като материалноправно питане относно приложението на критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Същото е обусловило решаващите изводи на въззивния съд и покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Приложението на чл. 52 ЗЗД е разяснено в задължителната практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава, обективирана в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 50042/10.05.2023 г. по т.д. № 342/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 79/04.08.2022 г. по т.д. № 967/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 110/16.10.2023 г. по гр.д. № 148/2023 г. на ВКС, I г.о., др.). Приема се, че при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД следва да се извърши цялостна преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. От значение са възрастта на пострадалия, действителното съдържание на съществувалите житейски отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликт загуба на близък, претърпените морални страдания, интензитета и продължителността на понасяните болки и страдания, а също и икономическото състояние в страната към момента на инцидента, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя. На обследване подлежат общите и специфични за конкретния спор правнорелевантни факти. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., е прието, че справедливостта изисква още сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В обжалваното решение при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция не се е отклонила от задължителната и трайна практика на касацията, като е взела предвид възприетите критерии и ги е преценила с оглед събраните по делото доказателства и установените конкретни факти. Съобразила е възрастта на пострадалата и нейните синове, които търсят обезвреда; родствената връзка родител – дете; отношенията между починалата и ищците; внезапността на понесената загуба; характера и тежест на болки и страдания, търпени от всеки от близките; причинените стресова реакция с остър характер, както и временно чувство на страх и безнадеждност, объркване относно продължението на живота, др.; икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП, като ориентир за които са ползвани лимитите по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите към датата на произшествието – 2022 г., както и съдебната практика по сходни случаи за релевантния период. Оплакванията на касатора застраховател относно така извършената преценка във връзка със спазване принципа за справедливост касаят правилността на съдебното решение и не могат да бъдат разгледани в селективната фаза на настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК. След като не се обосновава твърдяното от касатора несъответствие на въззивното решение с формираната практика на ВКС, обобщеното питане за приложението на чл. 52 ЗЗД не може да послужи за допускане на касационен контрол на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора втори и четвърти въпрос са процесуалноправни и са относими към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същите отговарят на общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от страната решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи по спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за правно релевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните пред въззива въпроси – относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. По оплакванията във въззивната жалба на застрахователя са развити подробни съображения. Извършен е анализ на събраните по делото гласни доказателства, както и заключение на съдебно-психологична експертиза. Доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция са общи и не кореспондират с конкретно оплакване за необсъждане на въведено от него възражение. При това положение не може да бъде възприета тезата на страната за недооценяване от апелативния съд на събраните по делото доказателства при определянето на паричния еквивалент на неимуществените вреди по чл. 52 ЗЗД. Ето защо не се установява соченото от касатора отклонение от практиката на касационната инстанция, което по така поставените процесуалноправни въпроси изключва извод за наличие на релевираното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за достъп до касация.

Ето защо, следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на обжалваното решение на Апелативен съд – Б..

По разноските:

Ответниците по касация се представляват от адвокат, направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката действия – подаване на отговор на касационна жалба, в който е обективирано и становище по изложението на основанията за допускането й, както и неприложимостта на размерите по Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, поради несъответствието й с правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че възнаграждението следва да бъде определено и присъдено в размер на 960 евро с ДДС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,