Определение № 155 от 04.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 1399/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Т. Р. и адвокат Л. С. срещу решение № 241/12.02.2014 г. на Софийски апелативен съд /САС/, Търговско отделение, 9 състав по гр.д. № 3795/2013 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/, частично уважаващо и частично отхвърлящо искове на А. Н. Б. срещу [фирма] по чл.241 ал.6 ТЗ вр. чл.79 ал.1 предл.1-во ЗЗД и чл.8 от договор за управление, както и по чл.86 ЗЗД за посочени периоди от време. Жалбата касае решението на САС, с което е потвърдено частичното уважаване от СГС на предявените искове срещу настоящия касатор. В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – А. Н. Б. не взима становище по същата. ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, поради следните съображения: СГС е сезиран с предявени искове от А. Н. Б. срещу [фирма] по чл.241 ал.6 ТЗ вр. чл.79 ал.1 предл.1-во ЗЗД и чл.8 от договор за управление, както и по чл.86 ЗЗД за посочени периоди от време. Претенциите представляват незаплатено възнаграждение по чл.8 от договор за управление /два идентични договора за управление/ за периода 2007 г. – 2011 г. като главница, мораторна лихва и законна лихва при посочени размери на претендираните главница и мораторна лихва за всяка от годините: 89950 лв. главница за периода 2007 г. - 2009 г. и мораторна лихва върху тази сума от 29489.22 лв.; главница от 114850 лв. за периода 2010 г. – 2011 г. с мораторна лихва върху тази сума от 11089.55 лв. Исковете са частично уважени и частично отхвърлени от СГС, чието решение е потвърдено от САС по жалби и на двете страни. САС е приел, че ищецът А. Н. Б. е имал качеството на изпълнителен директор на ответното дружество и член на УС на същото. Отношенията им са уредени от два договора за възлагане на управлението, сключени съответно на 15.01.2007 г. и на 15.10.2010 г. с идентични по естеството си клаузи. Исковите претенции касаят възнаграждения, уредени в чл.8 от двата договора – еднократна премия в размер на от 1% до 5% от годишната печалба на дружеството след данъчно облагане, която се дължи 10 дни след годишното приключване и приемане от ОС на дружеството на годишните финансови отчети. САС е приел, че така уговорената еднократна годишна премия, която ищецът претендира като незаплатена, се дължи при една единствена предпоставка, посочена в договора – наличие на годишна печалба. Според САС това следва от начина на определяне на размера на премията – като процент от печалбата, което недвусмислено предпоставя като задължително условие за дължимост на премията на реализирана печалба. За исковия период дружеството е реализирало печалба след данъчно облагане както следва: за 2007 г. – 684000 лв.; за 2008 г. – 1538000 лв.; за 2009 г. – 1376000 лв.; за 2010 г. – 2786000 лв. и за 2011 г. – 1808000 лв., видно от ГФО, одобрени от ОС на дружеството и обявени в ТР по партидата на дружеството. Според САС вземанията за така определената годишна премия нямат характер на периодични плащания по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД и по отношение на същите следва да бъде приложен общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Изводът е направен с оглед наличието на определени в договора предпоставки за дължимост – реализиране на годишна печалба. Според САС ответното дружество, което е реализирало печалба, но не е заплатило годишна премия на ищеца в качеството му на изпълнителен директор и съобразно уговорката в чл.8 от сключения договор – премия между 1% и 5% от реализираната печалба след данъчно облагане дължи на ищеца годишна премия в размер на 1% от всяка една от годините, доколкото уговорката между страните е чрез задаване на минимален размер на премията от 1% и максимален такъв от 5%, без да е определен конкретен принос на ищеца от Надзорния съвет и липсата на компетентност съдът да стори това – той може само да замести изразеното в договора, а именно минималното 1% от печалбата за всяка година. Според САС уговорката между страните размерът на премията да е между 1% и 5% от размера на реализираната печалба след данъчно облагане отчита априори минималния принос на ищеца в качеството му на изпълнителен директор чрез задаване на минимален размер на премията от 1% и максимален такъв от 5%. Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. В настоящия случай касаторът е формулирал следните въпроси: 1. „Има ли периодичен характер договорът за управление, респективно клаузата за заплащане на премии има ли периодичен характер;” Разрешението на така поставения въпрос е фактологично обусловено от сключения между страните договор и конкретните клаузи за дължимост на ежемесечно възнаграждение в размер на 4500 лв. – чл.5 и чл.6 от договора и еднократна годишна премия между 1% и 5% от реализираната печалба след данъчно облагане – чл.8 от договора. Именно с оглед на така уговорените в договора предпоставки за възникване задължение за плащане на премия по чл.8 – реализиране на годишна печалба, САС е приел липса на периодичен характер на същата и в този смисъл така зададеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. 2. „Компетентен ли е Н. съвет да определи размерът на годишната премия на изпълнителния директор на АД и съобразно какви критерии;” Вярно е, че САС е посочил липсата на определен конкретен принос на ищеца от Надзорния съвет /НС/ и липсата на компетентност съдът да стори това, а тълкувайки размерите на заложения процент - минимален и максимален от годишната печалба, в рамките на който в договора е уговорена годишната премия на изпълнителния директор, е определил дължимата и неизплатена такава. В този смисъл съображенията на САС са свързани с тълкуване на първоначално уговореното и липса на последваща конкретизация за всяка от отчетните години, но тълкуване в рамките на уговореното в самия договор. В изложението си касаторът твърди, че получаването на премията по чл.8 по двата договора е поставено в зависимост от волята на НС като орган на управление, в зависимост от достигане на определен размер на печалба, който размер, предварително зададен от НС не бил достигнат и затова НС не е взел решение за определяне на конкретен размер за изплащане на премии на изпълнителния директор. Но такова условие в чл.8 от двата договора не е поставено и изложените доводи не намират опора в договора за управление. 3.”Нищожна ли е клаузата за изплащане на годишни премии в неопределен размер, поради противоречие с добрите нрави?” Така поставеният въпрос е неотносим, доколкото не е обсъждан от САС и не са изложени съображения в тази насока в обжалваното решение, но е и некоректно поставен. Вярно е, че в приложения договор за управление в чл.8 еднократната премия не е посочена като конкретен размер за съответната година /за разлика от ежемесечното възнаграждение, уговорено в чл.5 и чл.6 – 4500 лв./, но съобразно уговорките в същия текст размерът на тази премия е определяем /както твърди самият касатор в изложението си на стр.3/ – от годишната печалба на дружеството след данъчно облагане и дължима 10 дни след годишното приключване и приемане на годишните счетоводни отчети в рамките на договорени проценти, посочени в договора – от 1% до 5%. 4 „Необходимо ли е да се проведе тълкуване на действителната воля на страните, когато има неясна клауза?” В случая е направено тълкуване в съответствие с изложеното в самата клауза като предпоставка за дължимост на годишната премия. Касаторът твърди липса на тълкуване по смисъла на чл.20 ЗЗД на действителната воля на страните, относно съдържанието на клаузата в чл.8, макар да излага доводи за определяемостта на премията така както е прието и във въззивното решение, счита, че е превратно тълкуването за дължимост на премията независимо от финансовия резултат и неправилно, според съда, НС не може едностранно да изменя договора за управление по отношение на договорената премия, но тълкуване в този смисъл не е направено от САС. Както се посочи по-горе, САС е констатирал липсата на определен конкретен принос на ищеца от НС като компетентен такъв, липсата на компетентност за съда да определи такъв принос, при което е определил премията в рамките на договорените в чл.8 проценти. Изложените съображения по същество изразяват не липса на тълкуване и несъгласие със същото по смисъла на правилата чл.20 ЗЗД, а са несъгласие с крайния изход на спора. Не е налице и допълнителен критерий за селекция за разрешението на така поставените въпроси, доколкото никое от посочените от касатора съдебни решения на ВКС и въззивни съдилища не касае еднократна годишна премия, а ежемесечно възнаграждение по договор за управление, което се погасява с тригодишна давност, съобразно ТР № 3/2011 г.: р. № 255/26.03.2013 г. по т.д. № 145/2012 г. на ВКС, р. № 646/28.04.2010 г. по т.д. № 431/2009 г. на ВКС, р. № 148/05.11.2010 г. по т.д. №1144/2009 г. на ВКС, р. № 450/15.05.2009 г. по гр.д. № 490/2009 г. на САС – влязло в сила. В настоящия случай предмет на претенциите не е уговореното в чл.5 и чл.6 от договора ежемесечно възнаграждение на ищеца като изпълнителен директор и член на УС в размер на 4500 лв., за което възнаграждение са относими изводите в цитираната съдебна практика, а възнаграждение по чл.8 от договора, за което, съобразно уговорената дължимост - при настъпване на определени обстоятелства, САС е приел, че няма периодичен характер. Представените решения № 161/10.03.2006 г. по гр.д. № 47/2005 г. на ВКС по ГПК /отм./, № 127/01.07.2010 г. по гр.д. № 247/2010 г. на ВТАС – влязло в сила и № 1784/06.11.2001 г. по гр.д. № 395/2001 г. на ВКС по ГПК /отм./ касаят характера на договора за управление, тълкуването му, съдържанието на понятието „добри нрави”, но все във връзка с уговореното ежемесечното възнаграждение и в този смисъл са неотносими към настоящия спор относно еднократна премия по чл.8 от договора за управление. Не са изложени съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а само цитирането на разпоредбата в изложението не обуславя приложението й. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът: