Определение № 990 от 18.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1413/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от А. А. С. и П. С. С. против решение № 1267/02.12.2021 г. по в.гр.д.№ 561/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1050/07.02.2020 г. по гр. д. № 7328/2018 г. на СГС в частта за осъждане на касаторите да заплатят солидарно сумата 135 436,72 швейцарски франка на ищеца „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на осн. чл.79 от ЗЗД във връзка с чл.430 от ГПК. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че във въззивната жалба на А. А. С. и П. С. С. се поддържат твърдения за неравноправни клаузи, съдържащи се в договора за кредит: клаузата, съгласно които валутният риск се прехвърля изцяло върху кредитополучателя; клаузата, съгласно която банката има право едностранно да променя базовия лихвен процент; клаузата, съгласно която, когато датата на падежа е в неприсъствен ден, то погасителната вноска следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа; клаузата, съгласно която при предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи 4 % такса. Договорът за кредит се оспорва изцяло като недействителен на осн. чл.23 от ЗПК. Сочат се неравноправни клаузи и в допълнително сключените споразумения, даващи право на банката едностранно да увеличава лихвата чрез капитализиране на натрупаната неплатена такава. Констатирал е, че „Юробанк България“ АД /правоприемник на „Юробанк И Еф Джи България“ АД/ е предявил срещу двамата солидарни ответници частичен иск за сумата 135 436,72 швейцарски франка, дължими по договор за кредит, сключен на 15.09.2008 г. В уточняваща молба от 28.06.2018 г. ищецът е посочил, че ответниците дължат на банката 211 767,26 шв. франка непогасена главница; 84 169,30 шв. франка договорна лихва; такси 810,89 шв. франка; застраховки 548,83 шв. франка и 922, 80 лева 2 нотариални такси. Самите искови претенции са конкретизирани както следва: 135 436,72 шв. франка, представляващи част от непогасената главница по кредита, както и 922,80 лева нотариални такси. Изложил е съображения, че предсрочната изискуемост на задълженията на кредитиполучателя е настъпила след връчването на нотариалните покани – на 28.12.2017 г. и на 21.03.2018 г. Исковата молба е постъпила в съда на 01.06.2018 г., поради което е счел, че към датата на предявяване на иска петгодишният срок за погасяване на задължението не е изтекъл. Независимо, че кредитополучателите са дали писмено съгласието си за извършването на капитализация на просрочените лихви, тези клаузи в допълнителните споразумения е приел за недействителни. От данните по делото е установил общо капитализирани лихви в размер на 9 717,07 шв. франка. И тъй като тази разлика съществено надвишава размера на частичния иск, предявен в размер на 135 436,72 швейцарски франка, то е заключил, че тя не се отразява на крайния изход от спора. САС е изразил становиюч, че съгласно установената съдебна практика, прехвърлянето на валутния риск върху кредитополучателите също представлява неравноправна клауза. В тази връзка е посочил, че страните не са поискали изготвяне на счетоводна експертиза във вариант за изчисляване на дължимата главница при съобразяване на промените във валутния курс на евро, съответно лева към швейцарския франк. В конкретния случай – с оглед частично предявената претенция и изложените по-горе съображения, въззивният съд не е счел за необходимо служебно да назначи счетоводна експертиза. Възражението относно извършените две прехвърляния на вземанията – от банката към „Българиън ритейл сървисиз“ АД и обратно и липсата на съобщение до длъжниците, същото е било счетено за неоснователно. САС е намерил, че извършените цесии по никакъв начин не са увредили правата на кредитополучателите, поради което съобщаването им е ирелевантно. Въззивната инстанция е приела за неотносими към спора клаузата, съгласно която, когато датата на падежа е в неприсъствен ден, то погасителната вноска следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа, както и на клаузата, съгласно която при предсрочно погасяване на кредита кредитополучателят дължи 4 % такса. САС е намерил, че договорът за кредит не е изцяло недействителен – независимо, че същият /и споразуменията към него/ съдържат неравноправни, съответно нищожни клаузи, поради наличие на хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/ Когато констатира неравноправни клаузи в договора за банков кредит, длъжен ли е съдът да постанови диспозитив за обявяването им за нищожни, на осн. чл.7, ал.3 ГПК? Когато има няколко неравноправни клаузи следва ли съдът да установи тяхната обща тежест, за да прецени дали има основание да приеме за нищожен целия договор или може да ги разглежда поотделно?; 2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе с решението си по всички направени от страната възражения, касаещи неравноправни клаузи и има ли противоречие със задължението му за служебна проверка за наличието на такива клаузи в договора за кредит?; 3/Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да се съобрази с настъпилите законодателни промени, свързани с регулирането на кредитната дейност или е ограничен да разгледа спора единствено в рамките на клаузите, установени в договора за кредит?; 4/ Длъжен ли е съдът да съобрази в решението си практиката на СЕС и дадените в нея препоръки за изясняване на спорния предмет относно неравноправни клаузи?; 5/ Когато ищецът се позовава не на предсрочна изискуемост на кредита, а на неизпълнение при изтичане срока на договора, може ли ответникът – длъжник да се позове на такава предсрочна изискуемост, ако има интерес от това? По първи и пети въпрос касаторите се позовават на допълнително основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по другите въпроси – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: по втори въпрос - противоречие с решение № 145/05.08.2021г. по гр.д. № 1178/2020г. на ВКС, IV г.о. и др.; по трети въпрос - с решение № 178/13.05.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 117/21.05.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. на ВКС, II г.о., по четвърти въпрос – с ТР №3/2016 г. на ОСНК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира следното: Преюдициален за всички поставени правни въпроси се явява вторият въпрос. Същият е обуславящ за крайните правни изводи на въззивния съд и изпълнява изискванията на допълнителното основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Така с ТР №1 от 27.04.2022 год. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на решението е изяснено, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно - той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/. Също така с цитираното от касаторите решение № 145/05.08.2021г. по гр.д. № 1178/2020г. на ВКС, IV г.о. и задължителната практика на ВКС, обективирана в в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965г., ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. В случая въззивният съд не е обсъждал конкретните клаузи от процесния договор и не е извършил преценка дали те прехвърлят изцяло валутния риск върху кредитополучателите. Направеният извод, че дори и да са нищожни, те не се отразяват на крайния изход от спора, защото искът бил частичен, не почива на анализ на доказателства и доводи на страните. За проверка съответствието на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следва да се допусне касационно обжалване по доуточнения въпрос: Длъжен ли е съдът да се произнесе с решението си по всички направени от страната възражения, касаещи неравноправни клаузи и има ли задължение за служебна проверка за наличието на такива клаузи в договор за кредит? Касаторите дължат заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 930,35 лв., вносими по сметка на ВКС, на осн. чл. чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд