Определение № 2365 от 03.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1968/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Монолит“ АД, [населено място], и „Дейзи Кънстръкшънс“ ЕООД, [населено място], в качеството им на съдружници в ДЗЗД „Фърст Праймъри“, срещу Решение №162 от 11.05.2023 г. по в.т.д. №730/2022г. по описа на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено Решение № 417 от 03.10.2022 г. по т.д. № 224/2021г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите, в качеството им на съдружници в ДЗЗД „Фърст Праймъри“, срещу [община] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за заплащане на сумата в размер на 98 000 лв. в полза на „Дейзи Кънстръкшънс“ ЕООД и сумата в размер на 102 000 лв. в полза на „Монолит“ АД, представляващи неизплатена главница за изпълнени СМР поДоговор за обществена поръчка с номер B.-1.002-0001-C.-S-04, както и сумата в размер на 12 522, 23 лв. в полза на „Дейзи Кънстръкшънс“ ЕООД и 13 033, 33 лв. в полза на „Монолит“ АД, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху посочените главници за периода 05.01.2020г. до 08.04.2021г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е очевидно неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и в нарушение материалния закон, както и немотивирано. Касационните жалбоподатели поддържат, че изводите на въззивния съд са в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която действието на развалянето, респ. прекратяването на договора за прехвърляне на вземания настъпва спрямо длъжника от момента, в който му е съобщено за това от цедента или цесионера. Правят оплаквания, че въззивният съд не е изложил мотиви защо кредитира една група изявления и доказателства за сметка на други, което е довело до ограничаване на правото им на защита. Според касаторите въззивният съд не е мотивирал причината, поради която не е кредитирал развалянето на договора за цесия и е приел, че с направеното плащане към „КМК Билд“ ЕООД, [община] е изпълнила задължението си за заплащане на възнаграждение за изпълнените СМР, нито е изложил аргументи относно неправилното счетоводно отразяване на плащането в общината. Поддържат, че въззивният съд е постановил решението си без да обсъди всички доказателства и твърдения, като не е изложил мотиви за приемането и съответно отхвърлянето на противоречивите доказателства. Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Валидно и обвързващо за задължението му за плащане ли е уведомяването на длъжника за прекратен по взаимно съгласие договор за цесия от цедента и в кой момент настъпва прекратителният ефект на договора за прехвърляне на вземания спрямо длъжника: от момента, в който му е съобщено за това от цедента или от цесионера?; 2. Валидно или нищожно е плащане от длъжника на цесионера след като е бил уведомен за прекратяване на договора за цесия от цедента?; 3.При извършено плащане на парично задължение от длъжника към цесионера и наличие на знание, след като е информиран, че договорът за цесия е прекратен по взаимно съгласие между страните по него, освобождава ли длъжника от задължението си към цедента за плащане?; 4. Разполага ли с правото да избира на кого да плати длъжникът при наличие на знание, че е прекратено със споразумение действието на договора за цесия?; 5.Необходимо ли е при сключен договор за цесия длъжникът да бъде уведомен за развалянето й, респ. прекратяването на договора за цесия от цесионера, за да се породят последиците на развалянето в забрана за престиране спрямо първия?; 6. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 7. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните в тяхната съвкупност, а и съобразно с твърденията на другата страна? Касаторите твърдят, че въпросите по т. 1 - 5 са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №242/21.03.2019г. по т. д. №3097/2017г. по описа на ВКС, ТК, І т.о.; решение №291/18.11.2014г. по гр. д. №2193/2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Позовават се и на неотносима за основанията за допускане до касационно обжалване практика на Софийски апелативен съд. Поддържат, че въпросите по т. 6 и 7 от изложението са решени в противоречие с приетото в решение №189 от 2005 г. на ВКС, IV г.о., решение №221 от 2002 г. на ВКС, I г.о., решение №2 от 1982 г. на ВС, II г.о., решение №35 от 2000 г. на ВКС, II г.о., решение № 78 от 1986 г. на II г.о., решение №206/31.07.2015 г. по гр.д. №6832/2014г. на ВКС, IV г.о, решение №39/20.07.2016г. по т.д. №2476/2014г. на ВКС, I т.о., решение №178/24.04.2017 г. по т.д. № 1340/2015 г. на ВКС, I т.о, решение №222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, II т.о. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. На 07.02.2024г. касаторите са депозирали и допълнение към касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, което не следва да бъде обсъждано, доколкото е подадено след изтичането на срока за касационно обжалване. Ответникът [община] не депозира отговор на касационната жалба. Третото лице – помагач на страната на ответника „КМК Билд“ ЕООД, [населено място], не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „Дейзи Кънстръкшън“ ЕООД и „Монолит“ АД, като съдружници в ДЗЗД „Фърст Праймъри“, в качеството на изпълнител, и [община], в качеството ѝ на възложител, е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях Договор за обществена поръчка № B.-1.002-0001-C.-S-04 от 24.11.2017 г. Констатирал е, че общата стойност на договора е в размер на 2 644 176,87 лв. без ДДС, съответно 3 173 012,24 лв. с ДДС, а срокът на изпълнение е 237 календарни дни, считано от откриване на строителната площадка, но не повече от 25 календарни месеца. Приел е за установено въз основа на приобщения по делото доказателствен материал, че ищците са изпълнили строително-монтажните дейности, за което е била издадена и процесната фактура №[ЕГН]/03.12.2019г. на обща стойност 546 091, 76 лв. Позовал се е на изготвената в първоинстанционната инстанция ССчЕ, съгласно която посочената фактура е включена в дневника за покупките на [община] за месец декември 2019г. и в дневника за продажбите на ДЗЗД „Фърст Праймъри“ също за месец декември 2019г. Установил е, че в счетоводството на общината са отразени извършени на 13.12.2019г. плащания за задължения към ДЗЗД „Фърст Праймъри“, покриващи общата стойност на фактурата, както следва: 73 180,82 лева в полза на НАП, 200 000 лева в полза на „КМК Билд“ ЕООД, 251 649,41 лева в полза на „Хидрострой“ АД и 21 261,53 лева в полза на ДЗЗД „Фърст Праймъри“. След извършеното плащане общината е отчела нулево салдо на задълженията към ДЗЗД „Фърст Праймъри“. Въз основа на твърденията в исковата молба и приложените доказателства към нея, въззивният съд е счел, че плащанията са извършени въз основа на входирани в деловодството на общината уведомления от ищеца за извършени цесии в полза на негови подизпълнители – „КМК Билд“ ЕООД и „Хидрострой“ АД, както и въз основа на получени запорни съобщения от НАП за задължения на „Дейзи Кънстръкшън“ ЕООД. Аргументирал е, че [община] е престирала на надлежен кредитор, като е приел следната фактическа обстановка: входирано заявление от 27.05.2019 г., с което ДЗЗД „Фърст Праймъри“ е уведомило [община] за сключен договор за цесия от 17.05.2019 г. между него и „Хидрострой“ АД, с който са прехвърлени част от вземанията към [община], произтичащи от процесния договор за обществена поръчка; уведомление от 18.11.2019 г., с което ДЗЗД „Фърст Праймъри“ моли [община] да бъде изтеглен от системата въведения договор за цесия; заявление от 15.07.2019 г., с което ДЗЗД „Фърст Праймъри“ е уведомило [община] за сключен договор за цесия от 10.07.2019 г. между него и „КМК Билд“ ЕООД, с който са прехвърлени част от вземанията към [община], произтичащи от процесния договор за обществена поръчка; уведомление от 18.11.2019г., с което дружеството моли този договор да бъде изтеглен от системата на общината; споразумение към договора за цесия от 10.07.2019 г. за прекратяването му по взаимно съгласие, входирано на 26.11.2019 г. в деловодството на общината; уведомление от страна на „КМК Билд“ ЕООД от 06.12.2019г. до [община], че при подписването на допълнителното споразумение е било въведено в заблуждение, поради представена невярна информация от страна на цедента, и че договорът за цесия не е прекратен, тъй като страните са постигнали устно съгласие за това, че допълнителното споразумение от 25.11.2019г. не поражда никакво действие. Установил е, че на 13.12.2019г. [община] е извършила плащане на 200 000 лева, по сметка на „КМК Билд“ ЕООД, в качеството му на кредитор. Констатирал е, че отмяната на договора за цесия не е отразена нито в счетоводството на [община], нито в счетоводството на ищеца. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил съображения,че до уведомяването на длъжника за развалянето, респ. прекратяването на договора за прехвърляне на вземането, надлежен кредитор за длъжника се явява цесионерът. Изтъкнал е, че в случая за длъжника е налице несъгласие между цедента и цесионера за прекратяването на цесията, като от една страна длъжникът е бил уведомен за прекратяването на договора за цесия, а от друга – за ненастъпване на последиците на това прекратяване предвид постигнато от страните съгласие, че допълнителното споразумение към договора за цесия от 25.11.2019г. не поражда права и задължения между страните по него. Приел е, че спорът между цедента и цесионера не може да бъде разрешен от длъжника, той остава надлежно уведомен за цесията и ненадлежно уведомен за прекратяването й. Въз основа на това е стигнал до извод, че за длъжника кредитор е цесионерът „КМК Билд“ ЕООД, комуто е престирал дължимата сума от 200 000 лева и задължението му е изпълнено валидно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Петте материалноправни въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаещи момента, от който прекратяването / развалянето/ на договора за цесия поражда последици за длъжника и от кого той следва да бъде уведомен за това – от цедента или от цесионера, отговарят на общия критерий за допускане на касационно обжалване, защото са обсъждани от въззивния съд и са обусловили извода му за неоснователност на предявения иск за стойността на изпълнени СМР по договор за обществена поръчка. Касаторите обаче не са обосновали наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. С цитираното от тях решение №242/21.03.2019 г. по т. д. №3097/2017 г. по описа на ВКС ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, е формирана практика в смисъл, че при разваляне на договора за прехвърляне на вземане или при настъпване на предвидено в него прекратително условие, между цедента и цесионера с обратна сила на осн. чл.88, ал.1 от ЗЗД, респ. чл.25, ал.2 от ЗЗД отпада облигационната връзка, а прехвърленото вземане се възстановява в патримониума на цедента. Следователно отново се касае до промяна в титуляра на вземането, като с оглед принципа за относителното действие на договора, на осн. чл.21 от ЗЗД и за защита интересите на длъжника при цесия, промяната в нея следва да му бъде съобщена, за да има действие спрямо него. До уведомяването на длъжника за развалянето, респ. прекратяването на договора за прехвърляне на вземането, надлежен кредитор за длъжника се явява цесионерът. Хипотезите на разваляне, респ. сбъдване на прекратително условие с последиците на чл.88, ал.1 от ЗЗД, респ. чл.25, ал.2 от ЗЗД не са идентични на обратно цедиране на вземане, което вече е било придобито по реда на чл.99 от ЗЗД. Спрямо тях липсва нормативно изискване последният известен на длъжника кредитор да съобщи за развалянето, респ. прекратяването на цесията. Поради което съобщението може да бъде направено както от цесионера, така и от цедента. Тъй като основанията за прекратяване, респ. за разваляне на цесията, произтичат от вътрешните отношения между стария и новия кредитор, в които длъжникът не участва, плащането от него след съобщаването за отпадане на цесията ще има погасителен ефект, ако е извършено при наличие на предпоставките по чл.75, ал.2 от ЗЗД. В настоящата хипотеза, за да прецени погасителния ефект на плащането, извършено от длъжника [община] след като е бил уведомен от цедента за прекратяването на сключения на 10.07.2019г. договор за цесия, въззивният съд е изследвал наличието на предпоставките по чл.75 ал.2 от ЗЗД. Съобразил е данните за съществуващ между страните по договора за цесия спор относно валидното му прекратяване и това, че с изявление на цесионера този спор е доведен до знанието на длъжника преди изплащането на задължението. Формирайки извод, че при тези обстоятелства цедентът не се явява недвусмислено овластен да получи изпълнението, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, в която изрично е предвидено, че следва да се извърши преценка за предпоставките по чл.75 ал.2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.75 ал.2 от ЗЗД изисква от обективна страна всички факти, които съпътстват изпълнението, да не пораждат съмнение, че длъжникът плаща на своя кредитор. От субективна страна длъжникът следва да е добросъвестен, той не само трябва да не знае, че изпълнява на некредитор, но трябва и да е положил всички усилия, за да установи, че изпълнява на своя кредитор. Следва да се съобрази, че след редовното съобщаване за сключването на договора за цесия, цедентът изгубва качеството си на кредитор за длъжника. Легитимиран като кредитор по отношение на длъжника е цесионерът, независимо дали вземането му е било действително прехвърлено и всяко изпълнение в негова полза освобождава длъжника от задължението. След получаване на уведомлението за цесията длъжникът следва да изпълнява само указанията на цесионера по отношение на мястото на плащане и лицата, на които следва да плати. При получаване на уведомление за прекратяване на цесията от цедента, на длъжника, който е трето лице по отношение на договора за цесия, не може да се възлага извършването на проверка, че прекратяването на правоотношението по договора за цесия и възстановяването на прехвърленото вземане в патримониума на цедента, действително се е осъществило. За него е единствено възможно да се увери в това, че цедентът е недвусмислено овластен да получи изпълнението, тоест липсва спор между страните за отпадането на ефекта на цесията. С оглед изложеното въззивното решение не се явява постановено в отклонение от практиката на ВКС и съответно не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация. Правилността на изводите, до които въззивният съд е достигнал при преценката на представените по делото доказателства, не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Не е налице и противоречие с изразеното в решение № 291/18.11.2014 г. по гр. д. № 2193/2014 г. на ВКС, IV г.о., становище, че всеки действителен двустранен договор, който не е прекратен на друго основание, включително и възмездният договор за цесия, може да бъде развален. В казуалната част на решението съдът е установил, че между страните по договора за цесия е постигното съгласие за развалянето му поради неизпълнение, длъжникът е бил уведомен, че договорът за цесия е развален, като оттогава кредитор е отново цедентът. При служебна справка с пълния текст на съдебното решение, съдържащ наименованията на страните, се установява обаче, че длъжникът е бил уведомен за развалянето на договора за цесия от цесионера, а не от цедента. По делото няма данни и за спор между цедента и цесионера дали договорът за цесия е бил развален, съответно решението на ВКС е постановено при различна фактическа обстановка и не съдържа различно разрешение на поставените в настоящото производство правни въпроси. Процесуалноправните въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване също са обуславящи за изхода на производството, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация, на която се позовават касационните жалбоподатели. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. от 9.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др. /, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС по релевантния процесуален въпрос. Касаторите обвързват въпроса с оплакването,че съдът не е кредитирал споразумението от 25.11.2019г. за прекратяване на договора за цесия, като частен документ, носещ подписите на „КМК Билд“ ЕООД и „Фърст Праймъри“ ДЗЗД. Следва да се отбележи, че съдът не е отказал да кредитира споразумението като документ, нито е приел за недоказано неговото сключване, а при цялостната преценка на събраните доказателства относно поведението на страните след сключването на договора за цесия и споразумението за прекратяването му, е формирал своите изводи за това дали последиците на това прекратяване са възникнали и за длъжника по задължението. При извода на решаващия състав на Варненски апелативен съд, че извършеното плащане в полза на цесионера, при съществуващ между страните спор относно валидното прекратяване на договора за цесия, освобождава длъжника от задължението му, без значение за изхода на спора са действителността и правните последици на споразумението от 26.11.2019г. В този смисъл и в решение №242/21.03.2019г. по т. д. №3097/2017г. по описа на ВКС, І т.о., се приема, че вътрешните отношения между стария и новия кредитор са релевантни за спора и подлежат на доказване по иск за изпълнение на цедираното вземане, предявен от цедента спрямо длъжника, който не е престирал и на цесионера. В настоящата хипотеза е извършено плащане от длъжника в полза на цесионера, за което съдът е приел, че има погасителен ефект за задължението на длъжника. Спорът относно действителността на споразумението за прекратяване на договора за цесия касае отношенията между цедента и цесионера и евентуален извод, че то е валидно, би породил отговорност за цесионера за неоснователно обогатяване, но не е от значение за отговорността на длъжника, която е предмет на настоящото производство. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационните жалбоподатели се позовават на аргументите за противоречие с практиката на ВКС на извода във въззивното решение, че общината е престирала на надлежен кредитор, без да излагат доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд