Определение № 1155 от 21.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 698/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. И. С. срещу определение № 126 от 20.02.2026 г. по ч. гр. д. № 61/2026 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 7 от 07.01.2026 г. по гр. д. № 721/2025 г. по описа на Окръжен съд - Габрово в обжалваната част, с която е оставена без уважение молбата му за освобождаване от заплащане на разноски до размера на сумата 306,78 евро (с левова равностойност 600 лева) в производството по гр. д. № 721/2025 г. по описа на Окръжен съд - Габрово.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон и без да е осъществил правилен анализ на декларираните и установени по делото негови имущество и доходи. Сочи, че съдът не е съобразил, че декларираната заплата от 1 500 лв. е брутна, а не нетна такава. Изтъква, че последната е под изчисления на официалния сайт на КНСБ нетен доход за издръжка на едно лице през месец септември 2025 г. Допълва, че притежава един имот, в който живее и изплаща по отпуснат ипотечен и потребителски кредити, и автомобил на 18 години, което не обосновава формираният краен извод на съда, че може да заплати разноски до размер на сумата 306,78 евро (с левова равностойност 600 лева). По тези доводи моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен и постановен друг, с който молбата му за освобождаване от задължение за заплащане на разноски да бъде изцяло уважена.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. За приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК задължен ли е съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски? Месечните разходи на ищеца, включително за погасяване на потребителски и ипотечни кредити, съставляват ли обстоятелство, от което съдът следва да се ръководи при произнасяне по направеното искане по чл. 83, ал. 2 ГПК?

2. Длъжен ли е съдът при преценка за освобождаване от държавна такса да съобрази размера на необходимия месечен доход за издръжка на едно работещо лице и линията на бедност към датата на подаване на декларацията за имуществено и гражданско състояние?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 83, ал. 2 ГПК такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, т.е. не разполагат с необходимия финансов ресурс в наличност, както и с възможност за набавяне на такъв от притежавано имущество и получавани доходи. Посочил е, че по молбата за освобождаване съдът взема предвид доказателствата за: доходите на лицето и неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства.

Съобразил е, че в представената декларация за материално и гражданско състояние от месец декември 2025 г. ищецът С. С. е отразил, че е с постоянен адрес в [населено място]; не е женен; здравословното му състояние е добро; притежава апартамент в [населено място], придобит с ипотечен и потребителски кредит; собственик е на лек автомобил „Фиат Добло“, 2008 г.; доходите му са в размер на 1 500 лева месечно от заплата (бруто); не получава наеми, рента и аренда от земеделски земи и други имоти; няма дивиденти от акционерни дружества и от дялово участие в други търговски дружества; не е регистриран като едноличен търговец; не получава пенсия; няма непълнолетни деца, които да издържа. Съобразил е, че във връзка с дадени указания от състава на Окръжен съд - Габрово е представен трудов договор № 019/23.07.2024 г., сключен с „Континентал дизайн“ ЕООД, съобразно който С. С. е назначен на длъжност шофьор на лекотоварен автомобил със срок на изпитване в полза на работодателя, договорено е нетно месечно трудово възнаграждение от 1 500 лева, както и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0,6 % за всяка година при същия работодател. Подчертал е, че преценката за наличието или липсата на средства за заплащане на дължимите такси и разноски трябва да се извършва към момента на депозиране на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК въз основа на конкретно установените към релевантната дата правно значими обстоятелства. Съобразил е, че С. С. е освободен от заплащане на държавна такса по делото общо в размер на 1 341,44 лева, както и от заплащане на евентуални разноски над 306,78 евро (с левова равностойност 600 лева). Изтъкнал е, че с нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК се цели осигуряване на достъп до правосъдие на социално слаби лица, като се освобождават от заплащане на такси и разноски физически лица, които поради напреднала възраст, тежко здравословно състояние или други неблагоприятни обстоятелства не разполагат с достатъчно парични средства – нямат доходи над необходимите за тяхната издръжка или имущество, което могат да осребрят или да послужи като обезпечение за отпускане на кредит, за да ги за платят. Добавил е, че за прилагане на привилегията по чл. 83, ал. 2 ГПК в полза на лица, които са работоспособни и не страдат от заболявания, те трябва да установят наличието на обективни пречки, които ги възпрепятстват да си осигурят необходимите средства. Посочил е, че С. С. е на тридесет и една години – в работоспособна възраст, не страда от заболявания, които да обуславят допълнителни разходи, не дължи издръжка на непълнолетни деца и има месечен доход в размер на 1 500 лева от заплата, поради което е заключил, че правата му и неговите възможности за участие в процеса не са застрашени поради липса на достатъчно средства да покрие евентуални съдебни разходи в размер на 306,78 евро (с левова равностойност 600 лева). Подчертал е, че вече е освободен от заплащане на държавна такса по делото общо в размер на 1 341,44 лева, както и от заплащане на разноски над сумата 306.78 евро (с левова равностойност 600 лева), като е намерил, че нито се твърди и не се доказва наличие на обективни пречки, които да възпрепятстват жалбоподателят да си осигури средствата, необходими за заплащане на разноски по производството в този размер. Обобщил е, че не може да се направи несъмнен извод за абсолютна невъзможност за С. С. за покриване на евентуални разноски по производството от 306,78 евро (с левова равностойност 600 лева) като основание за ползване на предвидената в чл. 83, ал. 2 ГПК привилегия в полза на физическите лица-страни в гражданския процес, които с оглед на своето здравословно, семейно или материално състояние не разполагат с нужните такива. Допълнил е, че трудовата заетост, респективно размерът на получаваното възнаграждение, е само един от критериите, въз основа на който се прави преценка за основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК – същият се преценява в съвкупност с останалите такива, визирани в чл. 83, ал. 2 ГПК, при формиране на заключение за наличие на предпоставките, регламентирани в посочената норма.

В заключение е посочил, че при промяна в обстоятелствата страната може да сезира съда с ново искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, във връзка с което съдът следва да отчете всяка промяна на фактите, релевантни за преценката дали страната разполага с достатъчно средства, за да може да упражни предоставените й процесуални права по делото, както и че в хипотезата, при която страната разполага с достатъчно средства за покриване на таксата и разноските по делото, при уважаване на претенцията възмездяването им се извършва по реда на чл. 78 ГПК чрез ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна. Подчертал е, че освобождаването от задължението за заплащане на такси и разноски в производството е изключение от правилото, че такива се дължат и трябва да се заплащат, не може да се тълкува разширително и следва да се постановява само въз основа на безспорни доказателства.

По тези мотиви е намерил, че по делото не се установява по несъмнен начин наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на С. С. от заплащане на евентуални разноски по производството от 306,78 евро (с левова равностойност 600 лева) и предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции е потвърдил първоинстанционното определение в обжалваната част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касатора въпрос касае предпоставките за освобождаване на молител физическо лице от задължение за внасяне на държавна такса и разноски по делото, обсъден е от въззивния съд и е обусловил волята му.

По въпроса е налице константната практика на съдилищата, включително по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 50408 от 04.10.2022 г. по ч. т. д. 1995/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и определение № 3794 от 23.07.2025 г. по ч. гр. д. 1487/2025 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, съобразно която в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК - страната разполага ли с достатъчно средства да ги заплати. Тази преценка винаги е конкретна, т. е. извършва се по конкретното дело въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти. Съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК – доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословното му състояние, трудовата му заетост, възрастта му и всички конкретни обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавни такси и на разноски за производството по делото. Преценката се извършва въз основа на декларация, подадена от молителя, на посочени и представени от него доказателства, като съдът може да го задължи да представи и други доказателства, както и служебно да събере такива. След изясняване на цялостното имуществено състояние на страната и на останалите относими в конкретния случай обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на съответните дължими за производството държавни такси и разноски и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да ги заплати. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че не би могла да упражни предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането на дължимите такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика. Анализирал е обстоятелствата по чл. 83, ал. 2, т. 1 - т. 7 ГПК в пълнота и е извършил комплексна преценка за възможността ищецът да заплати евентуални разноски по делото до сумата 306.78 евро (с левова равностойност 600 лева), включително е отчел, че е освободен от задължение за внасяне на държавна такса и разноски над тази сума. Подробно е обсъдил имущественото състояние на ищеца, неговата възраст, трудоспособност, семейно положение и здравословно състояние, както и размера на разхода, от евентуалното заплащане на който не е освободен.

Несъгласието на частния касатор с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на съдебния акт, която не може да бъде преценена от касационната инстанция на етапа на селектиране на касационните жалби.

Поставеният от частния касатор втори въпрос, по начина, по който е формулиран – за освобождаване от държавна такса, не е обсъден от въззивния съд, доколкото предмет на произнасяне на въззивния съд не е било освобождаването от задължение за заплащане на дължимата по делото държавна такса - това искане е уважено от първоинстанционния съд, а само частично неосвобождаване от евентуално задължение за заплащане на разноски, поради което този въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обуслови допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение