Определение № 31 от 29.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 1549/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца И. П. И. против Решение № 508 от 04.12.2013г. по в.гр.д. 516/2013г. на ОС Добрич, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 3722/2012г. на РС Добрич за отхвърлянето на исковете против [фирма] за заплащане на възнаграждение за ползване на земеделска земя за стопанската 2010/2011г. по три договор за аренда от 28.03.2007г., рег.№ 5776 за 274.568 декара; от 09.03.2007г. рег. № 4677 за 168.921 декара; и от 09.03.2007г. рег.№ 4678 за 19.227 декара; договор за наем без дата за 47. 459 декара и договор за наем от 01.10.2008г. за 59.819 декара. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и връщането на делото за ново разглеждане поради допуснати процесуални нарушения и постановяване на решение при неизяснена фактическа обстановка. От насрещната страна [фирма], [населено място] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Съставът на ВКС констатира, че касационната жалба е недопустима като насочена срещу неподлежащо на обжалване въззивно решение, предвид цената на обективно съединените искове за заплащане на арендна и наемна цена по 5 броя самостоятелни договора. Решението е постановено при действието на новата редакция на чл.280,ал.2 ГПК от 21.12.2010г. По силата на изменението са изключени от касационно обжалване решения по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. за граждански дела и до 10 000лв. за търговски дела. Ищецът е сезирал съда с пет обективно съединени иска, насочени срещу арендатора, респ. наемателя по пет самостоятелни договора с искане за заплащане на дължимото по тях възнаграждение за ползване на земеделска земя за стопанската 2010/2011г. година: договор за аренда от 28.03.2007г., рег.№ 5776 за 274.568 декара, договор за аренда от 09.03.2007г. рег № 4677 за 168.921 декара, договор за аренда от 09.03.2007г. рег.№ 4678 за 19.227 декара; договор за наем от 01.10.2008г. за 59.819 декара; и договор за наем без дата за 47. 459 декара. Искането е за осъждането ответника да заплати общо сумата 16 289лв.-незаплатена част възнаграждение за ползването на земята по всички договори, като твърдението, че арендаторът е заплатил по 30лв. на декар, при положение че на другите арендодатели на земеделска земя в същия район е платил по 60 лв. Претенцията е ответникът за заплати по още 30лв. възнаграждение за ползването на декар земеделска земя по всеки договор. Цената на всеки един от исковете е под 10 000лв. /по първия аренден договор- 8 237.04лв., по втория- 5 067лв., по третия 576.81лв., по първия договор за наем 1 794.33лв., а по втория – 1 423.47 лв. Спорът има за предмет търговско дело – заплащане на аренда и наемна цена по арендни и наемни договори, сключени с търговец и свързани с упражняваното от него занятие, видно от предмета му на дейност. Въззивната инстанция се е произнесла по обективно съединени искове, всеки с цена под установения в чл.280,ал.2 ГПК размер, поради което независимо от общия им сбор и общата цена на иска, касационното обжалване е недопустимо. Когато са предявени няколко обективно съединени иска, от значение е обжалваемият интерес по всеки един. Неправилното посочване в решението за възможността да бъде обжалвано с касационна жалба не създава такова право, тъй като инстанционният контрол е императивно уреден в процесуалния закон. Разноски на ответната страна не се присъждат, тъй като не са искани и доказани. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.