Определение № 241 от 20.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 38/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.8776/7.05.25 по ч.г.д.№.3903/25 на СГС, ЧЖ, ІІ Дс., е оставено без уважение искането на Е. М. за предоставяне на правна помощ под формата на процесуално представителство; след отмяна на опр.№.9468/25.02.25 по г.д.№.6734/25 на СРС, ГО, 173с., в частта, с която е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса, той е освободен от внасяне на такава на основание чл.83 ал.2 ГПК; горепосоченото определение в останалата му част – с която е прекратено производството по делото като недопустимо, е потвърдено. Постъпила е частна касационна жалба вх.№.51672/17.09.25 от Е. М., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане от СРС. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, вкл. чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, че производството по настоящото дело е образувано пред СРС по предявен от Е. М. срещу Прокуратурата на РБ иск за заплащане на 24999лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода 1.03.17-28.01.25 вследствие незаконното му задържане с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по внчд №.46/17 на АСНС-изложени са твърдения, че първоначално ищецът е бил предаден на съд по нохд №.645/15, по пътя на инстанционния контрол е окончателно оправдан с влязла в сила присъда по процесното обвинение по кнохд №.1018/19 на ВКС и това му е причинило болки и страдания /здравни проблеми, унижение, безизходица, безнадеждност, страх, ужас и отчаяние/ - като при това положение вписаната в исковата молба квалификация - по чл.2в ЗОДОВ /уреждащ отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право/, е неправилна /няма и конкретни твърдения за нарушение именно на това право/; така предявеният иск е недопустим поради липса на правно основание, злоупотреба с процесуални права, опити за заобикаляне на влязла в сила присъда, масов и формален характер на предявените претенции - в който смисъл са подробно развити мотиви от първата инстанция, които въззивният съд е споделил. Изложил е и допълнителни съображения - на първо място обосноваващи недопустимостта на производството предвид наличието на злоупотреба с право /в това число в контекста на масовото подаване на искове и жалби се е позовал на практика на ЕСПЧ и СЕС и е намерил, че следва да се приложи критерия по смисъла на Mirolubovs и други срещу Латвия /2009/ на „жалба без цел“-доколкото основната цел на ищеца е за лично участие в открити заседания и непрестанно конвоиране до съдебни сгради, което реално води до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“, като в практиката си СЕС също утвърждава принципа „не е злоупотреба да се ограничи злоупотребата“/, и на второ място – с оглед релевираните в обстоятелствената част на исковата молба твърдения. Посочил е, че обезщетението за вреди от незаконно задържане под стража се присъжда заедно с това за вредите от незаконното обвинение; в исковата молба не се съдържат твърдения за отмяна на задържането като незаконно; същевременно на съда е известно служебно, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ на влезли в сила присъди /цитирани в определението-като копие от окончателното решение на ВКС №.242/16.04.20 по н.д.№.1018/19, ІІІ НО, е приложено по касационното дело от адв.Л.К./, които са задължителни за всички съдилища; поради това и е без значение за отговорността по чл.2 ал.1 ЗОДОВ и чл.2в ЗОДОВ по какви обвинения е бил осъден от АСНС. Отделна претенция за обезщетение за вредите, претърпени единствено от взетата мярка за неотклонение, е недопустима - следва да се предяви иск за репариране на всички вреди, в което производство съдът да съобрази в цялост фактите и да присъди едно обезщетение. Ако се приеме обратното, това би означавало оправданото лице да разполага с отделни искове за обезщетение за вреди от всяка мярка за процесуална принуда /в случай, че има взети повече от една/, което несъмнено не е смисълът, вложен в ЗОДОВ; в тази насока е и т.1 ТР 1/27.11.23 по тълк.д.№.1822, ОСГК /според което „обезщетението за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство може да се претендира и по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, защото при този деликт обезщетението се дължи за накърняване на всички права и неимуществени блага - чест, достойнство, право на добро име, право на свобода, право на свободно придвижване и др., които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконното обвиняване за извършено престъпление; съдът определя глобално обезщетение за нарушение на всички тези права“/. По горните съображения е формиран краен извод, че иск за накърняване на само част от правата е недопустим и на основание чл.130 ГПК исковата молба правилно е била върната и производството-прекратено. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК /очевидна неправилност/ и общо на чл.280 ГПК– сочейки, че казусът е решен в противоречие с практиката на ВКС и ЕС и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК /вх.№.143181/25/, подадено от назначения на касатора по реда на ЗПП процесуален представител адв. Л. К. от САК след оставянето на частната касационна жалба без движение /с разпореждане №.28532/6.11.25 за отстраняване на нередовността й/, не съдържа ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос /допълнението към изложението – с вх.№.155407/23.12.25 (което отново не съдържа правен въпрос), е постъпило извън срока за обжалване и допълнително предоставения такъв за отстраняване на недостатъци, в рамките на който е било депозирано изложение вх.№.143181/25, и е ирелевантно/. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, сочейки, че обезщетението се претендира заради това, че прокуратурата два пъти го е привлякла за обвиняем и го е предала на съд за едно и също престъпление по чл.321 НК-с което е нарушила основния принцип в правото ne bis in idem - обстоятелства, които въобще не са били предмет на обсъждане от въззивния съд. Следва да се има предвид, че основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на определението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,