Определение № 1808 от 28.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 712/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ИВП-11“ ЕООД срещу решение №33 от 05.02.2023 г. по в.гр.д.№837/2022 г. на ОС Плевен. С обжалваното решение е потвърдено решение №1479 от 13.10.2022 г. по гр.д.№1267/2022 г. на РС Плевен в частта, с която е отхвърлен предявеният от „ИВП-11“ ЕООД срещу „Новако строй“ ЕООД иск по чл.422 от ГПК, вр. чл.266 от ЗЗД за признаване на установено, че „Новако строй“ ЕООД дължи на „ИВП-11“ ЕООД сумата от 23 817.25 лв. главница по данъчна фактура №0000000011/19.08.2021 г., ведно със законната лихва от 21.12.2021 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№79015/2021 г. на РС Плевен. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че задължението на ищеца към ответника, респективно на ответника към неговия възложител /АПИ/ е изпълнено и прието, което обуславя правото на ищеца изпълнител да получи уговореното възнаграждение, което несъмнено е изискуемо. Излагат се съображения, че уговорката, че възложителят ще плати, когато на него в качеството на изпълнител му заплатят, не е нищожна, но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това, с оглед грижата на добрия търговец, следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя на изпълнителя, спрямо третото за спора лице. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че решението е неправилно тъй като противоречи на практиката на ВКС, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за които се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: Има ли задължение въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да посочи, кои правно релевантни факти счита за установени, както и длъжен ли е да изложи точни, ясни и убедителни мотиви и да отговори ясно и определено на всички правнорелевантни въпроси. Ответникът по касация „Новако строй“ ЕООД посочва, че въпреки твърденията за противоречие на решението с практиката на ВКС, касаторът не е формулирал правен въпрос, от който да личи в какво се изразява това противоречие. По отношение на единствено поставения процесуалноправен въпрос, излага съображения, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се съобразил изцяло с практиката на ВКС. В този смисъл поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че с процесния договор за СМР /услуги/ ответникът е възложил на ищеца да изпълни срещу възнаграждение, поддържане на републикански пътища на територията на ОУ Плевен. Приел е, че в хипотеза на споделен риск страните са се договорили, че възложителят ще заплати дължимите суми в седмодневен срок след разплащане на извършените работи от АПИ с платежно нареждане по сметка на изпълнителя. Намерил е, че посочената клауза не е нищожна, но следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това с оглед грижата на добрия търговец, следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението от възложителя на изпълнителя, спрямо третото за спора лице. Изложил е съображения, че в случая не се установява наличие на уговорка на условие, чието несбъдване е в интерес на ответника, не е налице поведение на ответника, което да е в причинна връзка с несбъдване на условието и не е налице недобросъвестно поведение от страна на ответника. Посочил е, че наведените едва във въззивната жалба доводи, относно неизпълнение от ответника на задължение за сбъдване на условието и за приложение на чл.25, ал.1, изр.2 от ЗЗД, са неоснователни, тъй като ответникът е извършил необходимите действия, на база на които АПИ е следвало да извърши плащане /подаден е необходимият сертификат по повод извършените и фактурирани дейности/, но такова не е извършено. В този смисъл е достигнал до извод, че вземането на ищеца не е изискуемо, поради което предявеният иск се явява неоснователен. Настоящият състав намира, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения в изложението процесуалноправен въпрос. Във въззивната жалба дружеството касатор изрично е навело доводи, че следва да се вземе предвид кога и в какъв срок са осъществени от възложителя задълженията му спрямо третото лице /подадени ли са от страна на ответника към третото лице АПИ и в какъв срок и стойности изпълнените дейности/. Макар и формално да се е позовал на съществуващата константна практика на ВКС относно приложението на клауза, поставяща изпълнението на задължението на възложителя по договор за изработка да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, въззивният съд /въпреки наведените във въззивната жалба доводи/ не е изследвал времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя спрямо третото лице, с което се свързва тълкуването на предпоставките, които страните са визирали при договаряне на такава клауза. Безпротиворечива е практиката на ВКС и по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК, като в множество решения са дадени разяснения, че въззивният съд е длъжен да даде собствено разрешение на предмета на делото, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. Доколкото в случая въззивният съд не се е съобразил с посочената практика, решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,