Определение № 2201 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1668/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби на „Софийски имоти„ ЕАД: против решение № 940/16.08.2024г. по гр.д.№ 793/2024г. на Софийски апелативен съд и решение № 299/18.03.2025г. по същото дело, с което, по реда на чл. 247 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 940/16.08.2024 г.. С решение № 940/16.08.2024г. Софийски апелативен съд е отменил решение № 261222/18.10.2023г. по гр.д.№ 13034/2020г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен иска на „Федерация на научно-техническите съюзи в България„ /ФНТСБ/ против „Софийски имоти„ ЕАД, за разликата над присъдените 211 473 лева и до размера от 611 473 лева, поради извършено съдебно прихващане с вземане на ответника, в размер на общо 400 000 лева, като вместо това е осъдил „Софийски имоти„ ЕАД, на основание чл. 403 ГПК, да заплати на ФНТСБ и сумата от 400 000 лева – допълнително обезщетение за вреди от обезпечителна мярка, допусната с определение по ч.гр.д. № 9167/2015г. на СГС / в обезпечаване установителен иск за собственост на ответника срещу ищеца, отхвърлен с влязло в сила решение /, за периода 21.07.2015 г. – 14.05.2020 г., и сумите, с които се е обогатил за периода от 14.05.2020г. - 27.10.2020г., на основание чл. 59 ЗЗД, ведно със законна лихва върху допълнително присъдената главница, считано от предявяването на иска - 26.11.2020г. до окончателното й изплащане. С решение № 299/18.03.2025г. е допълнен, по реда на чл. 247 ГПК, диспозитива на решение № 940/16.08.2024г. по гр.д.№ 793/2024г. на Софийски апелативен съд, като е потвърдено решение № 261222/18.10.2023г. по гр.д.№ 13034/2020г. на Софийски градски съд, в останалата му обжалвана част, с която „Софийски имоти„ ЕАД е осъдено да заплати на ФНТСБ, на основание чл. 403 ГПК, сумата от 211 473 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от лишаването от ползване на собствения на Федерацията имот, причинени й вследствие допуснатото обезпечение на отхвърления иск за собственост, заведен от „Софийски имоти„ЕАД срещу ФНТСБ, за периода 21.07.2015г. – 27.10.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.11.2020г. до окончателното й заплащане. Касаторът оспорва въззивно решение № 940/16.08.2024г. на Софийски апелативен съд, като недопустимо, постановено в нарушение на принципа за диспозитивното начало в процеса. Счита, че недопустимо въззивният съд се е произнесъл по две самостоятелни претенции за обезщетение на ищеца, заявено в причинност с допуснато обезпечение – чрез обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ чрез въвод в недвижим имот, собственост на ищеца, на последващо отхвърлен, като неоснователен, иск на „Софийски имоти„ ЕАД против ФНТСБ, на две различни основания: чл.403 ГПК – за периода 21.07.2015г. – 14.05.2020 г. и чл.59 ЗЗД - за периода 15.05.2020 г. – 27.10.2020 г., въпреки че ищецът е предявил една единствена претенция, на основание чл. 403 ГПК за целия период 21.07.2015г. – 27.10.2020г., вкл. съгласно депозираната уточняваща молба вх. № 291404/12.03.2021г.. За периода 15.05.2020 г. – 27.10.2020 г. / след влизане в сила на решението за отхвърляне на обезпечения иск / съдът се е произнесъл по незаявена от ищеца претенция. Според касатора, не се касае за промяна в правната квалификация на претенцията за този подпериод, а за претенция със съвършено различно основание и предмет и с неясен размер. Дори да би се приело, че се касае единствено за промяна в правната квалификация на иска, съдът е поставил ответника в ситуация на процесуална изненада, сочейки я за пръв път в решението си, без предходно уведомяване на страните, с указване на подлежащите на доказване от всяка факти, необходимостта от ангажиране на доказателства и разпределяйки доказателствената тежест в процеса. Така ответникът - касатор е бил лишен от възможност за процесуална защита, в съответствие с приетата различна правна квалификация. В евентуалност се твърди необоснованост на въззивното решение. След разделната дата - 14.05.2020г. / влизане в сила на отхвърлителното решение по обезпечения иск на ответника срещу ищеца /, видно от мотивите на въззивното решение, съдът възприема за възможни две алтернативни правни основания – чл. 45 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Доколкото са изложени паралелни съображения за удовлетвореност на фактическите състави по всяко от двете, касаторът твърди невъзможност да установи процеса на формиране крайния извод на съда, че за периода след 14.05.2020г. искът е с правно основание чл. 59 ЗЗД, а не чл. 45 ЗЗД. Доколкото искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен, допустимостта на иска, с основание чл. 45 ЗЗД, споделена от самия въззивен състав, изключва допустимостта на този за неоснователно обогатяване на ответника. Касаторът навежда съществено процесуално нарушение на въззивния съд и при произнасянето по претенцията, квалифицирана с правно основание чл. 403 ГПК, тъй като не са обсъдени съществени възражения на ответника за нейната неоснователност, в аспект на: недоказаност на реални вреди, под формата на пропуснати ползи; неустановена причинно-следствена връзка между допуснатото обезпечение и твърдяната невъзможност на ФНТСБ да ползва имота - обект на обезпечителна мярка. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителните указания на ТР № 3/13.01.2023г. по тълк. дело № 3/2021г. на ОСГТК и ТР № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, относно стандарта на доказване на претърпяна имуществена вреда под формата на пропусната полза. В разрив с постановките на първото, съдът е присъдил обезщетение за хипотетични, а не за реални вреди, тъй като ищецът не е представил договор/и за наем на имота, сключен/и за исковия период, нито дори доказателства за преговори с потенциален кандидат за наемане. Досежно липсата на причинно – следствена връзка е останал неразгледан довода на страната, че решение № 888/04.07.2008г. по гр.д.№ 3665/2007г. на ВКС, спиране изпълнението на което е предмет на допуснатата обезпечителна мярка, не е било възможно да се изпълни, без осъществяване на допълнителни действия по изясняване волята на решаващия състав, поради неясен диспозитив / грешки и непълноти в индивидуализацията на имотите / или поне - не и без техническа експертиза в изпълнителното производство. В тази връзка, касаторът твърди липса на доказателства, че ако не би било допуснато вредоносното обезпечение, ФНТСБ безспорно би влязло във владение на имота, с възможност да извлича доходи от същия. Акцентира се на обстоятелството, че продължителен период от време преди налагане на обезпечението / 2008г. – 2015г. /, въпреки че е разполагал с изпълнителен титул за въвод във владение, ищецът не е предприел такова. Аналогично, 5 месеца след приключване на делото по обезпечения иск с отхвърлянето му, ФТНСБ отново не е влязла във владение. Навежда се и довод за необосновано завишен размер на обезщетението, с аргумент от получаваната от ищеца наемна цена в последващи процесния периоди, както и за необоснованост на заключението на съдебно-оценителската експертиза, досежно възприетата средна пазарна наемна цена за процесния период, при това еднаква за всички помещения, както и на всеки от етажите, независимо от съществената разлика в достъпа, от значение за формиране на наемната цена. Липсва произнасяне на въззивния съд и по възраженията на ответника, че някои от помещенията са фактически неизползваеми, поради нужда от ремонт или поради липса на достъп, освен през чужд имот, вкл. на ответника. Възразява се и срещу отказа на въззивния съд да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради непоискана своевременно от него отмяна на обезпечителната мярка. Неразгледан се сочи и довода за недоказано право на собственост на ищеца върху процесните имоти, доколкото не са самостоятелни, а части от самостоятелни обекти с идентификатор 68134.101.126.1.13 с площ от 1023,20 кв.м. и № 6813.101.126.1.14 с площ от 679,50 кв.м., които самостоятелни обекти не са предмет на спора, по който е постановено решение № 888/04.07.2008г. по гр.д.№ 3965/2007г. на ВКС, с което се легитимира ищецът и изпълнението на което срещу праводателя на ответника - „Заводпроект“ЕООД е било спряно с допуснатото вредоносно обезпечение. Липсва произнасяне и по възражението за частично погасяване по давност на претенцията за обезщетение. Мотивите на въззивния съд по възражението за прихващане на „Софийски имоти„ ЕАД дружеството намира за хаотични, непоследователни, при трудно установима воля на съда. Доколкото изобщо е изводима такава, несъстоятелни са съображенията, че активното вземане може да бъде само от направени разходи за увеличаване стойността на имота, и то направени в рамките на периода на исковата претенция, предвид което вземане на ответника от платени данъци и такси за имота е прието за недопустим предмет на възражение за прихващане. Този извод страната намира в драстично противоречие с чл. 103, ал. 1 ЗЗД, обосноваващо и очевидна неправилност на въззивното решение. Относно приетата за допустим предмет на възражение за прихващане претенция - от понесени необходими и полезни разноски за вещта - въззивният съд не е посочил кой момент приема за начален момент на противопоставената от ищеца погасителна давност, но от обърканите му съждения все пак може да се приеме, че вероятно визира за такъв момента на извършване на разхода, което касаторът счита неправилно, доколкото ответникът е имал качеството на владелец на имота, до приключване с влязло в сила съдебно решение на предявения от него срещу ищеца иск за собственост. Касаторът оспорва въззивното решение по чл. 247 ГПК като недопустимо, тъй като с него не е отстранена очевидна фактическа грешка, а по същество е допълнено въззивното решение, по реда на чл. 250 ГПК, но без да е сезиран от страна по делото, в рамките на преклузивния за това срок. Допълнително постановеният диспозитив не кореспондира, а директно противоречи, според касатора, с изразената в мотивите на въззивния акт воля, доколкото в мотивите се приема, че претенцията по чл. 403 ГПК е относима единствено към периода 21.07.2015г. - 14.05.2020г., а за остатъка до 27.10.2020г. претенцията е с правно основание чл. 59 ЗЗД. С допълнения диспозитив, обаче, е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважена частично претенцията на основание чл. 403 ГПК, за целия период 21.07.2015г. – 27.10.2020г., частично отхвърлена поради уважено възражение за прихващане на ответника. Ответната страна - ФНТСБ - не е депозирала отговор на касационните жалби. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени от легитимирана за това страна, срещу валидни и подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът - ФНТСБ – е предявил срещу „ Софийски имоти „ ЕАД иск, квалифициран като такъв по чл. 403 ГПК от страната, за осъждане ответника да й заплати обезщетение за пропуснати ползи, от невъзможността да ползва собствения си имот, поради допусната, по молба на ответника и в обезпечение на негов иск срещу ищеца обезпечителна мярка – спиране изпълнението на въвод във владение, като за период на обезщетението се сочи 21.07.2015 г. – 27.10.2020 г.. Твърди, че обезпеченият иск на „Софийски имоти„ЕАД - установителен, за признаване по отношение Сдружение „ФНТСБ„, че ищецът е собственик на имоти, находящи се на VІ и VІІ етажи от сграда на ул. „Гурко„ № 16 и ул. „Г.С.Раковски„ № 108 - е бил отхвърлен, с влязло в сила на 14.05.2020 г. съдебно решение. Обезпечението е допуснато с определение от 13.07.2015г. по ч. гр.д.№ 9167/2015г. на СГС. Ищецът е въведен в имота си, чрез доброволно предаване от ответника и след отмяна на обезпечителната мярка, на 27.10.2020г., която дата е и крайния момент на претендираното обезщетение. Ищецът се позовава на влязло в сила съдебно решение № 888/ 04.07.2008г. по гр.д.№ 3965/2007г. на ВКС, с което „Заводпроект„ ЕООД е осъдено да му отстъпи собствеността и предаде врадението върху следния недвижим имот: VІ-ти етаж, състоящ се от коридор, фоайе, десет стаи, зала и две тоалетни, със застроена площ от 995,31 кв.м. и VІІ / тавански / етаж, състоящ се от коридор, тоалетна, шест стаи и обща тераса пред шестте стаи, със застроена площ от 995,31 кв.м. от сградата на ул. „Гурко„ № 16 и [улица]. В хода на производството ответникът „Заводпроект„ ЕООД се е разпоредил чрез договор за замяна със „ Софийски имоти „ ЕАД, обективиран в нот. акт № 13,, том І, рег. № 4312, нот. дело № 138/2002г. на Нотариус Маргарита Гечева, рег. № 303 на НК, сключен на 16.12.2002г., по силата на който „Софийски имоти „ЕАД придобива право на собственост върху / наред и с обекти на други етажи /: шести етаж, със застроенса площ от 1023,20 кв.м. и седми етаж, със застроена площ 679,50 кв. м. / терасовиден /, находящи се в административна сграда на ул. „Гурко„ № 12, ведно със съответни идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена, съставляващо УПИ ІV, от кв. 469 по плана на София, м. „Центъра“, цялото с площ от 1 339, 03 кв.м.. Като съсед на мястото, от изток, е описана сграда на Научно-техническите съюзи / НТС - праводател на ищеца /,а по скица - парцел VІ- ти – за НТС. Твърди се, че считано от 16.12.2002г. ответното дружество е във владение на имотите на ищеца, по силата на договора за замяна. След влизане в сила на съдебното решение, легитимиращо ищеца като собственик, е образувано изпълнително производство и връчена на 06.07.2015г. на „Софийски имоти„ЕАД / частен правоприемник на „Заводпроект„ЕООД / покана за доброволно изпълнение - предаване владението на имота, при насрочен въвод във владение за 30.07.2015 г., в случай, че не последва такова. Вместо предаване на владението „Софийски имоти„ ЕАД е поискало и му е допуснато обезпечение на бъдещ установителен иск за собственост срещу ФНТСБ, вкл. на основание придобивна давност, чрез обезпечителна мярка - спиране на въвода във владение, като с иска се претендира установяване по отношение Сдружението, че „Софийски имоти„ ЕАД е собственик на: 1/ реална обособена част от VІ-ти / последен редовен / етаж на сграда, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.101.126.1.13, разположен а / обособената част / над сградата на ФНТС в поземлен имот 68134.101.129 / УПИ VІ – „За НТС„, с площ от приблизително 537 кв.м. / следва описание на отделните помещения, с квадратура на всяко от тях / и 2/ реална обособена част от VІІ / терасовиден / етаж, разположен а / обособената част / над сградата на НТС в ПИ 68134.101.129 / УПИ VІ – „ За НТС“, с площ от приблизително 252 кв.м. / следва описание на отделните помещения, със съответна квадратура /. Обезпеченият иск е отхвърлен с влязло в сила решение на САС / с недопускането му до касационно обжалване / - на 14.05.2020 г.. Обезпечителната мярка - спиране на въвода във владение – е отменена с определение от 07.10.2020г., а на 27.10.2020г. ответникът е предал доброволно владените от него обособени части, за което е съставен протокол от същата дата. Ищецът твърди, че имотите, върху които му е признато право на собственост, по искове срещу праводателя на ответника „ Заводпроект„ ЕООД и владените от ответника, съответно доброволно предадени му имоти, са идентични. Искът е предявен за периода от налагане на обезпечителната мярка до доброволното предаване на владението, при обща обстоятелствена част за целия период от допускане на обезпечението: твърдят се пропуснати ползи от невъзможността имота да се отдава под наем и да се получава наемна цена за 15 самостоятелни обекта, разположени на двата етажа, над сградата на ФНТС в поземлен имот с идентификатор 68134.101.129, калкулирана в размер на 621 424 лева за 5 години, считано от 21.07.2015г. / влизане в сила на определението за допускане на обезпечението / до 27.10.2020г. / доброволното предаване на владението от ответника /, съответно – по 10 023 лева месечно, от които 7 102 лева за обектите на шести етаж, с приблизителна площ от 537 кв.м. и 2 920 лева месечно за обектите на VІІ етаж, с приблизителна площ от 252 кв.м. / квадратурите по нотариалния акт за замяна, легитимиращ ответното дружество /. Акцентира се на стратегическото разположение на сградата, в която се помещават обектите - в центъра на София, в обкръжение от държавни и административни институции, търговски и културни обекти, банки и пр.. В обосноваване на претенцията си за пропуснати ползи ищецът е представил: 1 /договор за наем от 23.08.2015г., сключен от ищеца с наемател – Институт за регресивна терапия, за отдаване под наем на една стая / офис / № 600 на шести етаж от процесната сграда, считано от 01.09.2015г., срещу наемна цена от 100 лева без ДДС; 2/ договор за наем от 01.11.2016г. - с наемател Кооперация „Хранително-вкусова промишленост“, на стая /офис/ № 605, на VІ етаж от процесната сграда / индивидуализирана като Национален дом на науката и техниката /, за период от 01.11.2016г., при наемна цена от 200 лева без ДДС. Ответникът оспорва иска, като твърди, че имотите, собствеността върху които е призната на ищеца с влязлото в сила срещу „ Заводпроект„ ЕООД решение и владените от него обособени части, предадени на ищеца доброволно, не са идентични, предвид различното им описание, площ и различни административни адреси. Счита, че процесните имоти, за които се претендира обезщетение за пропуснати ползи, не съставляват самостоятелни обекти, а идеални части от самостоятелния обект VІ-ти етаж, съответно самостоятелния обект VІІ-ми етаж и следва да се индивидуализират като 537/1023,20 ид. части от самостоятелен обект в сграда / VІ етаж /, с идентификатор 68134.101.126.1.13, респ. като 252/679,50 ид. части от самостоятелен обект в сграда / VІІ етаж /, с идентификатор 68134.101.126.1.14, самата сграда с идентификатор 68134.101.126.1. Ответникът твърди, че предвид невъзможността да се индивидуализират като самостоятелни, процесните обекти са съсобствени между него и ищеца и се позовава на неизявена от съсобственика - ищец воля да се ползва от съсобствената вещ, поради което претенцията му е неоснователна. Оспорва същият да е ползвал обектите, предходно на наложената обезпечителна мярка, за извличане на доходи от наем, а изцяло за собствени административни нужди. Оспорва размера на претендираното обезщетение. Оспорил е наличието на причинно-следствена връзка между наложената обезпечителна мярка и евентуално претърпени от ищеца пропуснати ползи, тъй като: въводът във владение сам по себе си не би довел до увеличение патримониума на ищеца; и без наложената обезпечителна мярка въводът във владение би бил невъзможен, без доброволно съдействие на ответника, предвид липсата на достатъчна индивидуализация на имотите в съдебното решение, легитимиращо ищеца / описаните не съществуват /; след влизане в сила на съдебното решение по обезпечения иск - 14.05.2020г. - за ищеца е било напълно възможно да поиска вдигане на обезпечителната мярка, ако е имал интерес от предоставянето на имотите под наем. Противопоставено е и възражение, че ползването на имотите е било невъзможно без извършване на ремонт и реконструкция, доколкото към 1999г. / от който момент ответникът твърди установено владение върху същите / са били в изключително лошо състояние, не са покривали елементарни хигиенни и технически стандарти за ползване като офиси. До м. октомври 2020г. достъпът до имотите е бил възможен единствено през обекти - собственост на ответника. Противопоставено е и възражение за погасителна давност. Предявени са евентуални възражения за прихващане с вземания на ответника от: 1/ платени в периода 2003г.-2020г. - данък недвижими имоти / ДНИ /, такса битови отпадъци / ТБО / и др.такси за процесните обекти, в общ размер на 120 000 лева и 2/ извършени ремонти и подобрения на значителна стойност / цялостно преустройство на двата етажа /, за периода м. декември 1999г. до предявяване на възражението за прихващане, със знанието и без противопоставянето на ищеца, като собственик, увеличили стойността на имота му. Претендира разходите за същите, индивидуализирани по пера, като прихващането се допусне в поредността на заявяването им. ФНТСБ оспорва възражението за прихващане с вземането от платени от ответника местни данъци и такси, като недопустимо, тъй като възражение за прихващане със същото активно вземане / платени местни данъци и такси в периода 2003г. – 30.09.2020 г. / е предявено по гр.д.№ 5510/2015г. на СГС, но допуснато само за периода 2003г. - 2015г.. В евентуалност поддържа неоснователността му, като счита, че платилият чужди публични задължения може да ги претендира по административен ред. Досежно активното вземане от разходи за ремонт и подобрения в имота, поддържа недопустимост по идентични съображения – такова възражение е предмет на производството по гр.д. № 5510/2015 г. на СГС, а в евентуалност го намира неоснователно, тъй като част от твърдените „подобрения„ не са заварени в имота, след доброволно предаденото владение, друга част са отпреди 18 - 21 години и с оглед амортизацията им понастоящем нито ползват, нито увеличават стойността на имота, като от значение е и факта на ползването им от ответника през целия период на претенцията му. Вземанията на ответника са и погасени по давност, началният момент на която се сочи предприемането на изпълнителни действия от държавен съдебен изпълнител, впоследствие от частен съдебен изпълнител, смутили владението му. По възражението на същия, за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца, последният се позовава на висящия спор за собственост по гр.д.№ 10322/2015г. на СГС, за периода 21.07.2015г. - 14.05.2020г... „Софийски имоти„ЕАД / становище от 14.03.2022г. / оспорва, че активното вземане по възражението му за прихващане, с вземане от разноски за ремонти и подобрения, е предмет на гр.д.№ 5510/2015г. на СГС / определения на съда от 13.01.2021 г., 16.03.2021 г. и 14.05.2021 г. по това дело /. Счита, че ако са налице предпоставките на чл. 103 ЗЗД съдът няма основание да остави без разглеждане възражението за прихващане и по оспорването на противната страна дължи произнасяне по същество. Относно активното вземане от платени, вместо ищеца, местни данъци и такси потвърждава, че предмет на гр.д. № 5510/2015г. на СГС е възражение за прихващане с вземане от платени такива за периода 2003 г.- 30.06.2015г. / до подаването на исковата молба по същото дело /, но поради неформирана до момента СПН по това възражение за прихващане, не счита, че е налице пречка за разглеждането му, вкл. за периода 2003г.- 30.06.2015г., в настоящото производство. Намира, че по-ранното произнасяне ще обуслови последваща недопустимост за произнасяне по паралелното възражение за прихващане с идентичен предмет. За състоянието на обектите, към момента на установяване владение от ответника - 1999г. - 2000г. - е разпитан свидетел. Със заключение на СТЕ, е установявано съдържанието на извършени ремонти и подобрения и са остойностени разходите за същите и увеличената стойност на имота, в резултат на същите, посочени от вещото лице с една и съща стойност. Първоинстанционният съд е приел, че претенцията на ищеца е основателна за сума от 611 473 лева - обезщетение за пропуснати ползи от препятствано ползване на собствения му имот, вследствие допуснато обезпечение на неоснователен иск на ответника, за периода 21.07.2015 г. – 27.10.2020г., но следва да бъде уважена до размера на 211 473 лева, поради уважено възражение за съдебно прихващане със сума от 400 000 лева. За разликата до предявените 621 424 лева искът е отхвърлен, като неоснователен. За правно основание на претенцията е приет чл. 403 ГПК и е коментирана от съда с деликтна природа, но за разлика от деликта по чл. 45 ЗЗД, отговорността на поелия риска, да обезпечи неоснователен свой иск, ищец е обективна, безвиновна отговорност. Съдът е намерил за доказано засягането на правната сфера на ищеца, чрез наложеното обезпечение, предвид лишаването му от ползване на имота, вкл. чрез отдаване под наем, за процесния период 21.07.2015 г. – 27.10.2020 г.. На база на установена от експертизата средна пазарна наемна цена за съпоставими обекти, съдът е остойностил пропуснатите ползи на горепосочената сума от 611 473 лева без ДДС. От разпитаните свидетели и приетите заключения на СТЕ и СИЕ, съдът приема за доказано понесени от ответника разходи за ремонт и подобрения в периода 2003г. – 2020 г. и за платени, в полза на ищеца, местни данъци и такси за същия период за процесните имоти, в общ размер на 400 000 лева, до който размер е счел възражението за прихващане за основателно и доказано. Възражението за изтекла погасителна давност за вземането на ищеца съдът е счел неоснователно, тъй като изискуемостта му е възникнала след 14.05.2020г. / влизане в сила на решението, с което предявеният от ответника установителен иск за собственост е отхвърлен /, а исковата молба е депозирана на 26.11.2020 г.. Въззивното производство е образувано по жалби на двете страни. Въззивникът ФНТСБ оспорва първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска му, поради уважаване възражението за прихващане на ответника. Позовал се е на съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд: непроизнасяне по възражението за погасяване по давност вземанията на ответника от разноски за ремонт и подобрения в обектите, като направени в периода 1999г. – 2001г., предмет на предявеното възражение за прихващане / с аргументи от т. VІ на ППВС № 6/1974г. /. Началният момент за давността тече от смущаване владението на ответника - многократно след предявяването на иска по гр.д.№ 969/1999г. на СГС, решението по което е изпълнителен титул в образуваното изпълнително производство, засегнато от обезпечителната мярка „ спиране на въвод във владение „. Страната намира необосновани изводите на съда относно: 1/ факта на извършването и съдържанието на извършените подобрения и 2/ относно стойността им – единствено на база документи по делото, без оглед, без категорични доказателства, че са извършени от ответника, вкл. относно увеличената стойност на имота в резултат на същите. Не е съобразено, че част от заявените „ подобрения „ нямат такава характеристика, тъй като по естеството си не са годни да увеличат стойността на имота или не са описани, като съществуващи към момента на предаване на владението, в съставения двустранен протокол. С въззивната си жалба „Софийски имоти„АД се позовава на необоснована от първоинстанционния съд реално понесена от ищеца вреда, съизмерима с пропуснати ползи от стопанисването на обектите и причинната връзка между допуснатото обезпечение и вреда от вида, претендиран от ищеца. Като не оспорва деликтния характер на отговорността и характеристиката й на обективна, безвиновна отговорност, страната намира, че всички останали елементи от фактическия й състав са подлежали на доказване от ищеца, което не е сторено. Не е съобразен стандарта на доказване на вредите, съгласно задължителните указания на ТР № 3/13.01.2023г. по тълк. дело № 3/2021г., препращащо към разрешенията на ТР № 3/12.12.2012г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС, според които вредата не може да почива на логическо допускане закономерното й настъпване. Предвид това, ответникът счита, че реални вреди следва да се докажат чрез сключени договори за наем или поне преговори с потенциални наематели на процесните обекти, с предвидено действие в рамките на процесния период. Възложената на съдебно-оценителска експертиза задача, обаче, е предполагала остойностяване на хипотетични, а не реални вреди, доколкото вещото лице е следвало да определи средна пазарна наемна цена за сходни имоти в процесния период. Поддържа се възражението, че въз основа на постановеното съдебно решение, легитимиращо ищеца като собственик, чийто диспозитив не индивидуализира достатъчно, а дори погрешно имотите - предмет на спора, въвода във владение на същите е бил обективно невъзможен и следователно се явява прекъсната причинно-следствената връзка между наложената обезпечителна мярка и невъзможността да се ползва имота, като се генерират доходи от същия. Навежда се и съображението, че 5 месеца след въвода, ищецът не е сключил договори за наем на обектите, а сключените по-късно са при договорени значително по-ниски наемни цени. Въззивникът оспорва годността на заключението на съдебно-оценителската експертиза, тъй като средната пазарна наемна цена е определена произволно, еднаква за обектите на всеки от етажите, независимо от съществени различия помежду им, вкл. различният достъп. Не са посочени съпоставените пазарни аналози и в този смисъл изводите на вещото лице са немотивирани. Като съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд въззивникът е посочил липсата на мотиви по възражението му, че процесните имоти не са самостоятелен обект на собственост, че са съсобствени на страните, че отдаването им под наем на претендираната цена не е било възможно без извършените ремонти и реконструкции, че липсва пряк достъп до тях / такъв е възможен през имоти на ответника /, както и че вдигането на обезпечителната мярка след влизане в сила на отхвърлителното решение по иска на ответника, е могло да стане по инициатива на ищеца, т.е. за твърдяната вреда след 14.05.2020г. е налице съпричиняване чрез поведението на ищеца, което изключва отговорността на ответника. Неправилен страната намира и извода на съда, за неизтекла погасителна давност за вземането на ищеца. Въззивният съд е коментирал нормата на чл. 403 ГПК като специална по отношение на деликтната отговорност - само за вреди, настъпили вследствие на конкретно осъществили се факти, без да е от значение субективното отношение на дееца - той отговаря независимо дали е съзнавал, че обезпечава недопустим или неоснователен иск / безвиновна обективна отговорност /. Приел е, че е доказано лишаване на ищеца от фактическа власт върху процесните обекти, в резултат на стопирания въвод във владението им, по обезпечителната мярка на ответника. Относно възражението за съсобственост върху обектите е приел, че същото е преклудирано с формираната СПН в полза на ищеца, с влязлото в сила решение № 888/04.07.2008г. по гр.д.№ 3965/2007г. на ВКС, имащо действие и спрямо ответника, като приобретател на имотите от ответника в същото – „Заводпроект„ЕООД, по време на висящността му, както и с формираната СПН с решението по гр.д.№ 10322/2015 г. на СГС, в частта му, с която е потвърдено с решение по гр.д.№ 5398/2018г. на САС, недопуснато до касационно обжалване. По въпроса за съпричиняване вредоносния резултат от ищеца, предвид непредприето от него вдигане на обезпечителната мярка след 14.05.2020г. въззивният съд е приел, че всяка от страните по спора има това право, както и трето заинтересовано лице, но пред заплахата от отговорност за вреди от обезпечението, правен интерес от вдигането й има страната, в чиято полза е допуснато обезпечението. Страната, в чиято тежест е допуснато, не следва да отговаря за вреди от бездействието си, защото не е страна в обезпечителното производство. Обезщетението за вреди в причинност с наложена обезпечителна мярка, искът за което се основава на чл. 403 ГПК, може да обхваща само такива, настъпили в периода от налагането й до влизане в сила на отхвърлителното решение по обезпечения иск - 14.05.202 г.. За вреди след тази дата „претенцията ще следва от общата разпоредба на чл. 45 ЗЗД или от претенция с правно основание чл. 59 ЗЗД„. Насетне, съдът е обосновал веднъж отговорност по правилата на деликта за периода 14.05.2020г. – 27.10.2020г., а последващо – на основание чл. 59 ЗЗД, доколкото след 14.05.2020г. вредите не са в причинност с наложената обезпечителна мярка, а в причинност с ползването на имота на ищеца от ответника. Затова, според съда, без значение за причиняването на вредоносния резултат е факта на бездействие на ищеца, за вдигане на обезпечителната мярка. Досежно размера на иска съдът е приел, че представения договор за наем с трето лице от 2021г. / последващ процесния период / не би могъл да е относимо доказателство. Възприел е за достатъчна, за остойностяване на претенцията, установената от вещото лице средна пазарна наемна цена за съпоставими обекти, за процесния период, в размер на 611 473 лева без ДДС. Като я е присъдил единствено на основание чл. 403 ГПК, а не и на основание чл. 59 ЗЗД – за периода след 14.05.2020г., според въззивният съд първоинстанционният е допуснал нарушение на материалния закон, което, обаче, не се отразява на крайния резултат, тъй като се касае единствено за различна правна квалификация / което предполага действително разгледан иск по чл. 59 ЗЗД, съобразно фактическия състав на нормата /. По възражението за прихващане, с вземане на ответника от разходи за ремонти и подобрения в процесните имоти, въззивният съд е приел, че обект на прихващането може да са само разходи, увеличили стойността на вещта, направени в периода, в който собственикът й е бил лишен от владение, ограничавайки го до 14.05.2020г. - 27.10.2020г.. Същевременно съдът е отчел, че всички подобрения се твърдят извършени в периода 2000г. – 2002г., преди „Софийски имоти“ЕАД да стане собственик на ІV, V, VІ и VІІ етажи от процесната сграда /на основание договора за замяна/. Вземането от направени от ответника разходи за заплащане на местни данъци и такси, в полза на ищеца, в периода 2003г.- 2020г., съдът е коментирал като невъзможен предмет на възражение за прихващане. Насетне съдът, очевидно визирайки това активно вземане, е използвал непонятната правна конструкция - „ претенция за връщане на задължения, основанието за плащане на които е отпаднало„,, като е приел за допустимо предявяването й само чрез насрещен иск, а не и с възражение за прихващане, „тъй като не увеличава стойността на имота, а следва от отреченото със СПН право на собственост„. Възражението за прихващане съдът в обобщение е приел за частично недопустимо, частично недоказано и частично погасено по давност / т.е. активни вземания, погасени по давност /, без допълнителна индивидуализация на вземанията, от която да се разбере кои отнася към недопустимо възражение за прихващане / и то в същинския смисъл на недопустимост – неподлежащо на разглеждане /, кои към недоказано и кои – като погасени по давност. Начален момент на погасителната давност е коментиран единствено относно разходите за ремонт и подобрения, извършени в чужд имот, приемайки че това е момента на съответния разход, освен ако не се касае за претенция за увеличената стойност на имота. Предвид това съдът е формирал извода, че „в частта, в която възражението за прихващане е неоснователно, то е и погасено по давност“. Съдът е отрекъл ответникът да е бил добросъвестен владелец, тъй като е придобил собствеността в хода на висящия исков процес между ищеца и праводателя си – „Заводпроект„ ЕООД, с предмет именно правото на собственост върху процесните обекти. Поради отхвърляне на възражението за прихващане на ответника, съдът частично е отменил първоинстанционното решение и присъдил обезщетение за разликата над 211 473 лева до 611 473 лева, съответно: на основание чл. 403 ГПК - за периода 21.07.2015г. – 14.05.2020г. и на основание чл. 59 ЗЗД - за периода 14.05.2020г. – 27.10.2020г., ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от предявяване на иска - 26.11.2020г. - до окончателното й изплащане. С последващо решение, на основание чл. 247 ГПК, съдът е допълнил диспозитива, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е присъдено в полза на ищеца обезщетение за пропуснати ползи, на основание чл. 403 ГПК, в причинност с наложена от ответника обезпечителна мярка, търпими в периода 21.07.2015 г. – 27.10.2020 г.. В изложението към касационната жалба срещу въззивното решение касаторът поддържа довода си за неговата недопустимост - поради постановяване в нарушение на принципа за диспозитичното начало в процеса, а в евентуалност - ако се приеме, че исковата молба навежда обстоятелства, относими и към двете възприети от съда правни основания – поради нейна нередовност, доколкото не е разграничен петитум на обезщетенията отделно по всеки от исковете /предвид което и недопустимо са присъдени в общ размер, на две самостоятелни основания/. Наред с това са формулирани и следните въпроси / част от които относими към довода за недопустимост, а друга част - към очевидна неправилност на въззивното решение /: 1/ Как следва да процедира въззивният съд, когато променя правната квалификация на предявена с исковата молба претенция ?; 1.1/ Има ли правомощие да даде правна квалификация, която не съответства на търсената от ищеца защита ?; 1.2/ Може ли да промени дадената от първата инстанция правна квалификация, като уведоми страните за новата със самото си решение ?; 1.3/ Следва ли да се дадат указания на страните и да им се предостави възможност да предприемат процесуални действия по възприетата от въззивната инстанция нова правна квалификация на част от исковата претенция ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с решения по гр.д.№ 1456/2010г. на ІІ г.о. и т.д.№ 527/2012г. на ІІ т.о. на ВКС / по първи подвъпрос / и с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС / т. 2 / - по втори и трети подвъпроси; 2/ Доказването на вреди / пропуснати ползи / от непозволено увреждане / в резултат на неоснователно обезпечение / може ли да почива на логическо допускане на вредоносния резултат ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012г. на ОСГТК и ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Представлява ли заключението на съдебно-оценителска експертиза / за определяне размера на обезщетение по средни пазарни наемни цени по методика - сравняване с наемни цени за сходни имоти през процесния период / годно доказателствено средство за установяване размера на реално претърпени от ищеца вреди под формата на „пропуснати ползи„ ? – допълнителният селективен критерий по втори и трети въпроси се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на мотивите на съда с приетото в ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк.дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3 /12.12.2012г. по тълк.дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 4/ Налице ли е съпричиняване, по смисъла на чл.51, ал. 2 ЗЗД, ако пострадалият допринася с бездействието си за настъпване на вредоносния резултат, независимо от това дали поведението му може да се квалифицира като деликт ?; 5/ Лицето, в тежест на което е допуснато обезпечението, има ли качеството на страна в обезпечителното производство ? - допълнителният селективен критерий по двата последни въпроса се обосновава в идентична хипотеза, с ТР № 1/01.08.2022г. по тълк.дело №1/2021г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 6/17.10.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС и приетото в решения по т.д. № 1140/2011г. и т.д.№ 35/2009г. на ІІ т.о. на ВКС; 6/ Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото, в тяхната взаимна връзка, както и всички доводи на страните от значение за правния спор ? - допълнителният селективен критерий се обосновава с решение по т.д.№ 2124/2016г. на ІІ т.о. и посочената в същото многобройна практика на касационна инстанция по въпроса; 7/ При предявен иск за пропуснати ползи във връзка с невъзможността да се отдава под наем собствен на ищеца имот, поради неоснователно обезпечение, може ли да се извършва прихващане с вземане на ответника, което не се отнася до извършени от прихващащия разходи, увеличаващи стойността на имота и което не се отнася до извършени от него разходи в лимитиран от главния иск времеви период ? – по този въпрос се сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение по т.д.№ 24/2012г. на ІІ т.о. ВКС; 8/ Допустимо ли е при предявен иск за пропуснати ползи във връзка с невъзможността да се отдава под наем собствен на ищеца имот, поради неоснователно обезпечение, ответникът да предяви свое насрещно вземане за направени разходи, които не са свързани с увеличаване стойността на имота, с възражение за прихващане, а не с насрещен иск ? – сочи се противоречие с мотивите към т. 2 на ТР № 2/18.03.2022г. по тълк. дело № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС; 9/ Кой е началния момент на давността за извършени от владелец подобрения ? – сочи се противоречие с приетото в т. ІV на ППВС № 6/1974г.. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, предвид противоречиви мотиви, до степен на неразбираемост, как се обосновава възприетата от съда нова правна квалификация на част от претенцията - чл. 59 ЗЗД, за обезщетяване на вреди търпими в периода след 14.05.2020г., при паралелно позоваване на две възможни правни основания, едното от които / чл. 45 ЗЗД / изключва другото, по начало субсидиарно / чл. 59 ЗЗД /. Очевидно неправилно страната счита и произнасянето на съда по възражението за прихващане. В изложението към касационната жалба срещу въззивното решение по чл. 247 ГПК, касаторът поддържа недопустимост, като постановено без сезиране от страна по спора и в преклузивния срок по чл. 250 ГПК, бидейки по съществото си допълване на въззивното решение. Позовава се и на очевидна неправилност, поради видна от мотивите на основното и диспозитива на решението по чл. 247 ГПК, липса на формирана от съда воля за присъждане на обезщетение за целия исков период, като такова с правно основание чл. 403 ГПК. Формулирани са и процесуалните въпроси: Какви са правомощията на съда по чл. 247, ал. 1 ГПК, когато констатира несъответствие между мотивите и диспозитива на постановеното от него решение ? Допустимо ли е решаващият състав по реда на чл. 247 ГПК да постанови допълнителен диспозитив, който не съответства на изразената в мотивите на основното решение воля ? - допълнителният селективен критерий по този въпрос се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - с решение по гр.д. № 898/2012г. на І г.о. на ВКС. Първата група въпроси имат характер на евентуални правни въпроси - отговор на които би бил от значение за правния резултат само в случай, че не би била споделена вероятна недопустимост на въззивното решение, в частта му, с която претенцията на ищеца - за периода от влизане в сила на отхвърлителното решение по обезпечения иск на ответника и до предаване на ищеца владението на имота, чийто въвод е спрян с наложената обезпечителна мярка - е квалифицирана с правно основание чл. 59 ЗЗД, а не чл. 403 ГПК. Настоящият състав намира за основателно съмнението за вероятна недопустимост на въззивното решение в тази му част. Исковата молба се основава единствено на факта на неоснователно наложена обезпечителна мярка и препятстван въвод във владение на обектите, собственост на ищеца, в причинност с така наложената обезпечителна мярка. Не са наведени обстоятелства за евентуално качество на ответника като „владелец“ на имота за процесния период, препятстващ ползването на ищеца за същия период, като елемент от триадата на правото на собственост, с поведение в това си качество, извън неоснователно наложена обезпечителна мярка - спиране въвода във владение. Несъстоятелно е съждението на въззивния съд, че промяната на правното основание, за периода след влизане в сила на отхвърлителното решение по обезпечения иск до предаване на владението, от чл. 403 ГПК - в чл. 59 ЗЗД, е единствено въпрос на правна квалификация. Така би било, ако разглеждането на иска се бе ограничило до фактическия състав на чл. 403 ГПК, имащ деликтна природа. Вярно е, че понятен и последователне правен анализ на елементите от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД въззивният съд не е предложил, но видно от мотивите му, по възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, в които е приел за ирелевантно обстоятелството относно възможността за вдигане на обезпечителната мярка и по искане на ищеца, обосновавайки се с достатъчност на факта за ползване на чужд имот, съдът обективно се е произнесъл по различен от този на чл. 403 ГПК фактически състав. Ако пък се сподели наличието на обстоятелствена част по две самостоятелни претенции или несъответствие между обстоятелствена част и петитум, то отново би била налице недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, най - малкото поради липса на разграничен петитум по всеки от исковете / в първата хипотеза на нередовност /. Касационният контрол следва да се допусне поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Предвид това, не подлежат на разглеждане, като възможно селективно основание, първата група въпроси, с евентуален, спрямо проверката за допустимост, характер. Доколкото проверката за допустимост евентуално касае само част от предмета на произнасяне, следва да се извърши селектиране на касационната жалба и по формулираните въпроси: Вторият от тях удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира с решаващите мотиви на въззивния акт, в които търпимите от ищеца пропуснати ползи са обосновани единствено с факта на възможно да бъде реализирана, от отдаване под наем на процесните помещения, средна пазарна наемна цена в установения от СИЕ размер, за процесния период. Липсват мотиви, обосноваващи „сигурност„ в настъпването им, съобразно задължителните указания в ТР № 3/13.01.2023г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, с което е достатъчно обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Третият въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като не кореспондира със самостоятелен решаващ мотив на въззивния акт и по същество отговорът му се субсумира в произнасянето по втори въпрос, изискващо коментар на стандарта за доказване сигурност на пропусната полза, в причинност с допуснато обезпечаване на неоснователен иск. С този стандарт касаторът счита, че изначално не е кореспондирала възложената на СИЕ задача. Четвърти и пети въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като, макар и при наведени, при това противоречиви, съждения относно правото и интереса на ищеца, да поиска вдигане на обезпечителната мярка, след влизане в сила на отхвърлителното решение по обезпечения с нея иск, не с това е обосновано присъждането на обезщетение за пропуснати ползи и след 14.05.2020г., а с възприетото различно правно основание на иска за периода след тази дата – чл. 59 ЗЗД. Съдът е приел, че съобразно това правно основание, вдигането на обезпечителната мярка е ирелевантно обстоятелство, тъй като е присъдимо обезщетение за ползванено от самия ответник собствения на ищеца имот. Шестият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към правораздавателната дейност на въззивна инстанция по всеки спор, преценката на която е в обхвата на осъществявания от настоящата инстанционен контрол. Удовлетворен е и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване с решението по т.д.№ 2124/ 2016 г. на ІІ т.о. и цитираната в същото съдебна практика, според която задължение на въззивната инстанция е да обсъди както доказателствата по спора, и то в тяхната взаимна връзка, така и всички доводи на страните от значение за правния спор, което да намери отражение в мотивите. Съдът не се е произнесъл по всички доводи на ответника, от значение за обосноваване на причинно - следствената връзка между наложеното обезпечение и търпимите от ищеца пропуснати ползи, както и по възражението му за погасени по давност вземания на ищеца. Седми и осми въпроси, относими към произнасянето по възражението за прихващане на ответника, формално удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но произнасянето на въззивния съд, в тази част, е и очевидно неправилно, като явно необосновано, доколкото е действително непроследима логиката на произнасянето, а и е в разрив с предпоставките на чл. 103 ЗЗД - съдът се е обосновал с такива извън хипотезиса на нормата. С това се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, за допускане на касационното обжалване, в частта по отхвърленото възражение за прихващане. Деветият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивният съд е отрекъл качество на „добросъвестен владелец“ на ответника, но не е формирал изводи за извършени от него ремонти и подобрения в имота, в качеството на „недобросъвестен“, а се основава на извършени „подобрения в чужд имот„. Липсата на допълнителни мотиви не позволява тази обща квалификация да се конкретизира до подобрения от недобросъвестен владелец, които по същество също са „ подобрения в чужд имот„. Съдебната практика, обаче, разграничава двете хипотези и последиците за извършилото подобренията лице. Поради това, така формулиран въпросът не кореспондира с решаващ мотив на въззивния съд, нито позволява да се обоснове противоречие в приетото от съда със задължителните указания в т. ІV на ППВС № 6/1974 г.. По изложението към касационната жалба срещу постановеното решение по чл. 247 ГПК: Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 247 ГПК. Формулираните въпроси изхождат от представата на касатора за съществуващо противоречие между мотиви и вече постановен с решението по чл. 247 ГПК диспозитив. По реда на чл. 247 ГПК действително е допълнен, а не изменен вече постановен диспозитив, но последното е допустимо именно по реда на чл. 247 ГПК, когато от мотивите на съдебния акт е изводима формирана от съда воля за постановяване на такъв, поради което липсата е резултат на опущение, а не на непроизнасяне по предявена претенция, какъвто е настоящият случай. Видно е от мотивите, че съдът е споделил изводите на първоинстанционния, за доказана пропусната полза в причинност с допуснатото обезпечение на неоснователен иск на ответника, за целия предявен период, но обосновавайки различно правно основание за отделни части от същия. Вярно е съображението на касатора, че досежно периода на претенцията, уважаването на която от първоинстанционния съд, на основание чл. 403 ГПК, въззивният съд е потвърдил, в решението по чл. 247 ГПК е допусната очевидна фактическа грешка. Именно на същата несъстоятелно основава твърдението си, за противоречие между мотиви и диспозитив, касаторът и оттук за допълване на решението по чл. 250 ГПК, без да са били налице предпоставките за това. Според формираната воля на съда в основното решение, относим към претенцията на основание чл. 403 ГПК, е само периода 21.07.2015г. - 14.05.2020г.. Очевидната фактическа грешка подлежи на междувременно отстраняване, преди насрочване на делото в открито съдебно заседание в касационна инстанция, по реда на чл. 247 ГПК, за което делото следва да се върне на въззивния съд. По реда на чл. 247 ГПК въззивният съд следва да допълни диспозитива на решение № № 940/16.08.2024г. по гр.д.№ 793/2024г., с изрично произнасяне по възражението за прихващане на ответника, доколкото отхвърлянето му, безспорно установимо от мотивите, не е мотивирано с неизискуемост или некомпенсируемост на вземанията и следователно произнасянето му формира СПН по предмета на същото / т. 2 ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение