Определение № 422 от 16.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3302/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Производството е образувано по касационна жалба от процесуалния пълномощник на [фирма]- [населено място] срещу решение № 194 от 07.07.2014 г. постановено по в.т.д №269/14 на АС-Варна, В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1942/02.11.2012 г. по т.д. №4013/201, по описа на СГС, ТО, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът на този касатор срещу [фирма]- [населено място] за разликата между уважената част от 17 003,90 лева до пълнопредявения размер от 36 011,05 лева – възнаграждение по договор за изработка от 02.04.2012 г. с предмет СМР, както и в частта, с която е отхвърлен искът за неустойка за разликата между уважения размер от 2 550,59 лева. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока уважаване на исковете в пълен размер. Подадена е касационна жалба и от насрещната страна [фирма]- [населено място] срещу същото решение, но в частта, с която същите искове са уважени. Излагат се доводи и оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество в насока отхвърляне на исковете В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване всеки от жалбоподателите сочи наличие на чл.280 ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и са налице изискванията на чл.280 ал.2 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, съдът приема, че между [фирма]- [населено място] и ответника [фирма] е налице сключен на 02.04.2012 г. договор за изработка по силата на който първото дружество е възложило на второто в качеството му на изпълнител да извърши доставка и монтаж на дограма на гара Р.. Както договорът, така и протокол обр.19 за приемане на работата не носят подписа на управителя на дружеството-възложител Е. И.. Издадена е ф-ра №3035/12.04.2012 г., която е осчетоводена от страна на дружеството възложител и включена в дневника за покупки за м. април 2012 г. и е посочена от страна на дружеството-възложител в декларацията по ЗДДС. Ето защо, съдът е приел, че е налице задължаване на дружеството-ответник по смисъла на чл.301 ТЗ по валидно сключен договор за изработка. От заключението на вещото лице по СТЕ е установено обаче изпълнение от страна на дружеството-ищец като изпълнител по договора на СМР на стойност 17 003,90 лева. Извън договореното между страните в същия обект са доставени и монтирани 26,4 кв.м. П. рамки с мрежа против насекоми на обща стойност 18 142,37 лева, без ДДС, за която е приета като доказателство фактура №10000000028/19.04.2012 г., по която доставчик е трето за спора лице-МАЗДЕК Е. и която е на стойност 23 358,14 лева. При това положение, съдът е направил извода, че ищецът като изпълнител по договора е извършил реално работа на стойност 17 003,90 лева, до който размер е счел иска за основателен, а останалите задължения поети с процесния договор за изработка са изпълнени от трето за спора лице. Върху така дължимото възнаграждение е определен и размерът на дължимата според съдържанието на договора неустойка за забава за съответния период– общо 2 550,59 лева. В изложението по чл. 284 ал.3, т.1 от ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване и двамата жалбоподатели сочат като правни въпроси от значение за спора такива, които обобщено се свеждат до доказателственото значение на двустранно подписаната фактура, осчетоводена от страна на длъжника, с ползван от последния данъчен кредит относно доказването възникване на основанието на вземане за възнаграждение за извършена работа. По този въпрос е налице последователна практика на ВКС формирана по реда на чл.290 ГПК и задължителна за съдилищата, с която е преодоляна съществуващата преди това противоречива съдебна практика. В същата се приема, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването и в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване, такова каквото е отразено в самата фактура / решение №42 от 19.04. 2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №166/26.10.2010 г. на ВКС по т.д.№991/2009 и Р №23 /07.02.2011 г. по т.д. №588/10 на ВКС, ТК, ІІ т.д./ Отговорът на въпроса даден от ВКС в цитираните съдебни актове напълно съвпада с този на състава на въззивния съд постановил обжалваното решение, поради което липсва основание по чл. 280 ал.1 ГПК за допускане до касация. Изключването като дължима на част от уговорената като възнаграждение по чл. 266 ал.1 ЗЗД сума отразена в такава фактура не е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, доколкото по делото са представени категорични доказателства, че работата, за която е уговорена цялата сума по фактурата е извършена не от изпълнителя посочен във фактурата, а от страна на трето за спора лице. От всичко изложено следва, че няма основание да се допуска касационно обжалване. С оглед изложеното, съдът