Определение № 5634 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3207/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Д. К. Д., действащ чрез адвокат И. Е. - САК, против въззивно решение № 216 от 28.04.2025 година, постановено по в. гр. дело № 1058/2024 год. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 184 от 08.05.2024 г., постановено по гр. д. № 912/2023 г. по описа на РС – Костинброд, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Д. К. Д. против С. Л. Л. иск за предоставяне на родителските права на бащата, промяна на адреса по местоживеене и определяне на режима на лични отношения на майката с детето Е. Д. К., поради изменение на обстоятелствата след влизане в сила на решение № 343005/15.02.2018 г. по гр. д. № 69304/2017 г. по описа на Софийския районен съд, 84 състав, на основание чл. 59, ал. 9, вр. чл. 127, ал. 2 СК. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че при преценката кой родител трябва да упражнява родителските права с оглед най-добрия интерес на децата въззивният съд следва да се ръководи от ППВС №1/1974 г. като в случая съдът неправилно е приел, че майката на детето притежава по-висок родителски капацитет и би могла да осигури здравословна среда за отглеждането на детето предвид неговата възраст и пол. Акцентира се на желанието на детето да живее с баща си. Касаторът моли за цялостна отмяна на въззивното решение и уважаване на претенциите му по повод предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на детето Е.. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че атакуваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права, когато и двамата родители претендират това, с оглед интереса на детето и при наличие на изменение на обстоятелствата. Твърди се, че въззивното решение в обжалваната част противоречи на съдебната практика. Сочат се ППВС № 1/12.11.1974 г. и решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г. на ВКС Не е постъпил отговор на касационната жалба от насрещната страна. ВКС, ГК, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийски окръжен съд, след като е очертал предмета на въззивното обжалване, е приел, че с решение № 343005 от 15.02.2018 г., постановено по гр. д. № 69304/2017 г. по описа на СРС, е утвърдено постигнатото между страните споразумение, съгласно което упражняването на родителските права по отношение на детето са предоставени на неговата майка, определено е местоживеенето му при нея, а на бащата е определен режим на лични отношения. Съдът е посочил, че между страните не е спорно, че след постановяване на посоченото решение, през 2020 година те отново са се събрали за съвместно съжителство и заедно са отглеждали детето в общ имот, находящ се в [населено място], [община] до началните месеци на 2023 година. Въззивният съд е посочил твърдението на ищеца за промяна на обстоятелствата, настъпила през пролетта на 2023 г., когато майката на детето напуснала съвместното жилище, а грижите за детето поел единствено той, както и направеното от страна на ответницата оспорване, която е навела твърдения за извършено спрямо нея домашно насилие от страна на ищеца и е изразила становище, че ищецът целенасочено възпрепятства упражняването на родителските права съгласно постановеното решение, като манипулира детето. Въззивният съд е обсъдил събраните гласните доказателства като е посочил, че според показанията на свидетеля И. В. К., приятел на ищеца, през последните два месеца именно последният се грижел за дъщеря си, а свидетелят А. Й. Д., който живее на семейни начала с майката на ответницата, споделил, че от малка Е. е отглеждана от тях (бабата и дядото по майчина линия), но вече не иска да ги вижда и да разговаря с тях; знае, че детето не иска да вижда майка си и отказва купените от нея дрехи; че след раздялата ищецът и детето останали да живеят в къщата в [населено място] за няколко месеца, след което се изнесли и от месец къщата се обитава от майката. Съдът е отбелязал, че при изслушването си ищецът е посочил, че живее с детето в [населено място], в къща на приятел; че полага усилия за сближаване между детето и майката; че работи от вкъщи, но пътува всеки ден до София, където детето е на училище; получава минимална работна заплата, но има помощ от близки и приятели, а родителите му са в С. България. Съдът е отбелязал, че при изслушването си ответницата е посочила, че живее в къщата в [населено място], работи за американска фирма, получава брутно възнаграждение в размер на 2 000 лева; получава помощ от родителите и брат си и че при необходимост, заедно с детето, би могла да наеме квартира в [населено място]. Въззивният съд е констатирал, че през учебната 2023/2024 детето Е. Д. К. е ученичка в седми клас, дневна форма на обучение, в 74 СУ „Г. Д.“, че при изслушването си пред първоинстанционния съд то е заявило, че живее с баща си в къща в [населено място], посещава 74 СУ „Г. Д.“ в [населено място], като около 14:00 часа приключва заниманията си и баща й я прибира с кола; че няма голяма комуникация с майка си, като към момента не желае да се вижда с нея, но в случай че баща й вземе родителските права, би направила компромис и би се виждала с майка си. Съдът е посочил, че видно от представената като доказателство по делото заповед за незабавна защита № 6 от 10.10.2023 г., издадена по гр. д. № 699/2023 г. по описа на РС - Костинброд, ищецът е задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо ответницата и му е забранено да приближава жилището й и нея самата, както и местата за социални контакти и отдих като със заповедта временно е определено местожителството на детето при майката. От изготвените социални доклади, според въззивния съд, се установява, че от месец ноември 2023 г. бащата и детето се установяват да живеят в [населено място], в едноетажна къща, собственост на приятел на ищеца, в която битовите и хигиенните условия са много добри и детето има отделна стая. От друга страна се установява, че макар да е ангажиран баща, ищецът има затруднения да разпознава емоционалните нужди на детето. Също така при срещите му със служители от отдел „Закрила на детето“ същият е проявявал арогантно, цинично и неуважително поведение. Въззивният съд е посочил, че пред първоинстанционния съд е представена и приета като доказателство по делото преписка в цялост на ОЗД към ДСП-К. във връзка с подадения от ответницата на 12.06.2023 г. сигнал за дете в риск като на родителите и детето са издадени направления за ползване на социална услуга към Фондация „Асоциация Анимус“. Съдът е отбелязал, че съгласно докладите на фондацията и социалните доклади на Агенцията за социално подпомагане бащата има обезценяващо отношение към майката, което дисквалифицира нейната родителка роля пред детето, а това от своя страна поставя под съмнение родителския капацитет на бащата и поставя в риск формирането на личността на детето, доколкото то е инструментално използвано от бащата за въвличането му на негова страна в родителския конфликт. Горното, според въззивния съд, се потвърждава и от заключението по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-психологична експертиза. Съдът е посочил, че вещото лице установява, че е налице формирано от бащата родителско отчуждение, което е по-близко до тежка степен; че детето механично подкрепя отчуждаващия родител и копира в изказа си цели изрази, присъщи на бащата; че по отношение на родителския капацитет вещото лице посочва, че и двамата родители имат време и желание да са на разположение на детето и заявяват готовност да общуват по между си на ниво информиране за състоянието му при нужда, но детето е по-скоро въвлечено основно в техните конфликти; че родителският капацитет на ищеца следва да се счита понижен, тъй като налага отчуждение от майката чрез умишлено понижаване на авторитета й пред детето; че бащата трудно разпознава емоционалните нужди на детето и не успява в пълна степен да ревизира собственото си поведение, като поставя дъщеря си дори в позицията на свой партньор, което е нездравословно за детето и прави средата му рискова; че от друга страна майката демонстрира по-добър родителски капацитет, съобразно възрастовите и полови особености на детето, като има подкрепата и на своите родители, финансово обезпечена е и с добри личностни характеристики. С оглед така установената от въззивния съд фактическа обстановка, същият е изложил своите правни изводи, като е приел, че при разглеждане на предявената претенция с правно основание в разпоредбата на чл. 59, ал. 9 СК, съдът следва да се основава на интереса на детето, като се преценят следните обстоятелства- родителски качества, полагане грижи и умения за възпитание, подпомагане за придобиване на знания, трудови навици и др., морални качества на родителя, социално обкръжение и битови условия, възраст и пол на децата, привързаност между деца и родители, помощ от трети лица. Съдът се е позовал на Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/1974 г. на Пленума на ВС (което не е загубило своето значение) и наложилата се трайна съдебна практика, че взетите мерки относно упражняването на родителските права могат да бъдат изменени, ако обстоятелствата се изменят съществено, като от значение са както измененията, засягащи обстоятелствата, взети предвид във влязлото в сила решение, така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки по упражняване на родителските права. Тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма /родителските, възпитателските или моралните качества, социалната среда, в която живеят децата, жилищните или битовите условия и др./, но те следва да се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките. Съдът е посочил, че съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките като: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение, отвличане на детето и т. н.; неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето. В конкретния случай, според въззивния съд, като проява на изменение на обстоятелствата в исковата молба се сочи, че детето Е. К. живее с баща си, който единствено полага грижи за нея като при изслушването си пред съда детето потвърждава този факт, като заявява желанието си да живее с баща си и съответно нежеланието си да общува с майка си. Предвид установените факти в производството, въззивната инстанция е достигнало до извода, че не е настъпило изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, налагащо изменение на мерките относно упражняването на родителските права. Изложеното от детето нежелание да общува с майка си, според въззивния съд, следва да се цени в контекста на приетото по делото заключение на вещото лице, съгласно което е налице формирано от ищеца родителско отчуждение - тежка степен, при което мнението на детето е изградено въз основа на манипулация от бащата. Въззивният състав е заявил, че напълно кредитира заключението на вещото лице-психолог, което е обосновано, професионално изготвено от специалист и неоспорено от страните. Посочил е, че следва да се отбележи също така, че желанията на бащата и на детето относно упражняването на родителските права и мерките за лични отношения с майката, не са задължителни за съда. Основен критерий за съда е интересът на детето, като в случая от доказателствената съвкупност по делото категорично се установява, според въззивния съд, че майката на детето притежава по-висок родителски капацитет и би могла да осигури здравословна среда за отглеждането му предвид неговата възраст и пол. Според въззивния съд до обратен извод не може да доведе единствено обстоятелството, че детето живее с баща си, тъй като съзнателното му задържане и манипулиране с цел отчуждаване от майката, не съставлява основание за нови мерки в полза на виновния за това положение родител. Подобно поведение на родител, според въззивния съд, целящо злепоставяне и уронване на авторитета на другия родител, не е в интерес на детето и на формирането на ценностната му система, на представата за семейство и роднинските отношения, които следва да се характеризират с взаимно зачитане, уважение, разбирателство и добронамереност. Ето защо, при подробно описаната фактическа обстановка и формирани правни изводи, въззивният съд е достигнал до извода, че не са налице основания за допускане на изменение на мерките относно упражняване на родителските права по отношение на непълнолетната Е. Д. К., поради което е потвърдил решението на районния съд в съответната му обжалвана част. По допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, III гражданско отделение, намира следното: По отношение на поставения от касатора въпрос за критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права, когато и двамата родители претендират това, при наличие на промяна в обстоятелствата, е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава. Постановление №1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС обобщава практиката на съдилищата по предоставяне упражняването на родителските права и определяне на личните отношения между децата и родителите като дава указанието упражняване на родителски права и мерките да бъдат определени конкретно, т.е. от значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай и съдът е длъжен да извърши преценката си за това на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права единствено на базата на задълбочена съпоставка на всички съотносими в конкретния случай обстоятелства. Тази относимост е зададена в изведени по тълкувателен път критерии, които не са изчерпателни и търпят развитие, но установено в практиката остава разбирането за степенуването им по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, моралният облик, начинът, видът, продължителността, ефективността на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, полът и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита. Съдебната практика е категорична, че преценката на съда относно всички относими обстоятелства, свързани с упражняването на родителските права, следва да се извърша с оглед най-добрия интерес на детето. В § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗЗДет законодателят се опитва да дефинира най-добрия (висшия) интерес на детето чрез „преценката на желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата и други обстоятелства, имащи отношение към детето. Установената практика на ВКС еднозначно приема, че в решението си по чл. 59, ал. 9 СК съдът е длъжен, на първо място да установи, дали са променени обстоятелствата, при които с предходно решение вече е бил решен въпросът за мерките за упражняването на родителските права и лични отношения. След това съдът е длъжен да прецени дали промяната е от значение за критериите, при които следва да обезпечи най-добрия интерес на детето. Изяснено е също така, че от значение са както измененията на обстоятелствата, взети предвид с предходното решение, така и измененията, които не са били взети предвид, но са от значение за определяне на най-добрия интерес на детето. По своето естество новите обстоятелства могат да се проявят в различна форма – едно да се отнасят към родителските, възпитателските и моралните качества, а други към социалната среда, в която детето се отглежда, към жилищните условия и др. В основата на всяка хипотеза винаги е висшият (най-добър) интерес на детето, който следва да бъде съобразен. Обжалваното пред настоящата касационна инстанция въззивно решение е съобразено с правните разрешения, посочени по-горе. Съдът изрично е посочил, че промяната в обстоятелствата, такава, каквато е констатирана в производството – а именно, че детето живее с баща си и не желае да се среща с майка си, не представлява промяна в обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, която би могла да доведе до промяна в упражняване на родителските права по отношение на детето Е.. Съдът е обосновал достатъчно ясно и категорично своя извод, че майката следва да продължи да упражнява родителските права спрямо детето, изхождайки от всички установени в хода на производството обстоятелства – нейният родителски капацитет е висок, тя е загрижена за детето, има стабилна трудова заетост и доходи, налице е широк родителски кръг, който да я подкрепя. Въззивният съд е отчел и съобразил манипулативното поведение на бащата, което поставя детето в риск и води до отчуждаване между него и майка му; заниженият родителски капацитет на бащата, липсата на подкрепяща грижа от близки лица от роднинския кръг, финансовите му възможности. Желанието на детето да живее с баща си, макар и да е от кръга на обстоятелствата с важно значение за преценката на съда, не може да е водещ критерий. Само когато всички останали обсъждани обстоятелства подкрепят това желание, съдът би следвало да отчете мнението на детето. В настоящото производство съдът се е съобразил с правните разрешения, съдържащи се в посоченото по-горе Постановление №1 от 12.11.1974 г. на Пленума на Върховния съд и по този начин е отчел и защитил най-добрия интерес на детето. Въззивното решение е постановено съобразно посочената съдебна практика, поради което не се обосновава наличието на специалната предпоставка за допускането му на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение