Определение № 1608 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2103/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение № 3411/10.06.2024 г. по в. гр. д. № 7155/2022 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20221807/13.12.2021 г. по гр. д. № 65115/2018 г. на Софийски районен съд и вместо него е уважен предявеният от И. В. Т. иск за признаване за установена нищожността на договор за потребителски кредит от 14.07.2017 г. поради противоречието му със закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Касаторът обжалва въззивното решение с оплаквания за допуснато нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон. Твърди, че то е неправилно, тъй като необосновано са отчетени нарушения на чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. и чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 12 и чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Акцентира на изрични клаузи в договора за потребителски кредит, които ясно разписват правото на потребителя при поискване да получи безвъзмездно извлечение за състоянието му под формата на погасителен план с извършени и предстоящи плащания. Акцентира на приложимия фиксиран лихвен процент, установим от представения по делото Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, безспорно съдържащ според касатора съответстващ с изискванията на закона и съдебната практика погасителен план. Счита за неправилни и необосновани мотивите във връзка с изчислението, формирането и компонентите на годишния процент на разходите /ГПР/, по процесния договор. Акцентира върху липсата на изслушана по делото съдебно-счетоводна експертиза. Релевира доводи, базирани на сключени с други клиенти договори за потребителски кредити, за доброволност на уговорената в процесния договор застраховка, довела до оскъпяване на потребителския кредит, за да оспори като неправилен изводът на въззивния състав, че същата има задължителен характер, като посочва, че заплащането на застрахователна премия в полза на трето лице предварително е включено в общата стойност на плащането, позволяващо на потребителя да прецени дали е в състояние да поеме тежестта по кредитната вноска и месечната застрахователна премия. При тези съображения касаторът счита договора за действителен.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулира въпрос, който според него е включен в предмета на делото и е обусловил мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Може ли съдът да приложи императивна материалноправна норма без да е събрал необходимите доказателства, от които категорично да се установят фактите, обосноваващи необходимостта от нейното приложение?“

Въпросът е поставен поради твърдения, че е разрешен в противоречие с възприетото в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Очевидната неправилност е обоснована с доводи срещу обуславящия извод на въззивния съд за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, основан на мотиви за липса на данни в процесния договор за потребителски кредит относно взетите предвид допускания при изчисление на ГПР. Счита, че обратно на приетото от съда в клаузата на чл. 3 от договор № PLUS-15058217 ясно е посочено, че началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора, като се има предвид, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и договорът е валиден за целия срок. Твърди се, че въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма – чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК. Алтернативно се твърди противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение по гр. д. № 3253/2021 г. на III г.о. и практика на СЕС, обективирана в решение по дело С-42/15, т. 55 и т. 56.

При заявените доводи в касационната жалба „Юробанк България“ АД формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърли предявения иск в неговата цялост с присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба И. В. Т. не депозира отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по иск с правно основание чл. 22 ЗПК на И. В. Т. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България“ КЧТ за прогласяване недействителността на договор за револвиращ потребителски кредит “PLUS-15058217”/14.07.2017 г. поради нарушени императивни изисквания на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11 и т. 20 и чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради неравноправност на клаузите, уреждащи годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/, както и поради нищожност на клаузата, с която е уговорен ГЛП поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.

Срещу предявения иск ответникът е възразил като е акцентирал върху наличието на всички законово изискуеми реквизити на договора за потребителски кредит, както и, че се касае за кредит с фиксиран лихвен процент. Оспорил е твърденията за противоречаща на добрите нрави уговорка в договора по отношение на ГЛП в размер на 36, 65% и ГПР – 46, 32% с аргумент, че към момента на сключване на договора действащото законодателство не допуска ГПР, надхвърлящ величина от 50%, което условие в случая е спазено и това е ясно установимо от представените на потребителя към момента на сключването му документи. Подчертава обезпечителния характер на ГЛП по отношение на рисковите бързоотпускани кредити, какъвто е настоящия.

Въззивната инстанция е преценила решението на Софийски районен съд за валидно и допустимо. Приела е за установени следните факти: 1. на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 6 000 лв. с формално определен ГПР от 46, 32%; 2. от посоченото в поле „Параметри и условия“ на процесния договор е предвидено и заплащането на такса ангажимент – 210 лв., както и на застрахователна премия в размер на 2 016 лв.; 3. налице е клауза /чл. 5/ от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“ към Групов договор за застраховка.

Съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради липсата на точно, ясно и разбираемо упоменаване на всички компоненти, които влизат в ГПР. Установил е, че в представения по делото договор за кредит е посочен размер на лихвен процент, както и размер на ГПР от 46, 32%, който, макар формално да не конфронтира с императива на чл. 19, ал. 4 ЗПК, страда от липса на конкретизация относно начина, по който е формиран, което е мотивирало извод за неяснота на включените в него компоненти. Изведеното заключение е дало основание на съда да съда да приеме, че се явява нарушено основното изискване за сключване на договора – да съдържа ясни и разбираеми начин уговорки. Въззивният съд е преценил, че заплащането на такса ангажимент – 210 лв., както и на застрахователна премия в размер на 2 016 лв. представлява разходи, които не са включени в общия обем разходи съгласно дефиницията, дадена с т. 1 от § 1 от ДРЗПК. Включването им би рефлектирало върху процентната стойност на ГПР, с което би се надвишила стойността от 50% на заетата сума - /60 вноски от по 254, 28 лв. всяка или 15 256, 80 лева, видно от погасителния план/. В решението е обосновано и че, обективираният в договора погасителен план съдържа единствено информация относно падежните дати на всяка от вноските, размер на вноската и размер на оставащата главница, но липсва предоставяне на предвидената в чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата да получи при поискване и безвъзмездно във всеки един момент от изпълнението на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план, който да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи. Счел е за неприложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като клаузата за ГПР е съществена и задължителна съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Противоречието на същата с чл. 19, ал. 4 ЗПК според решаващия състав обуславя нищожност на целия договор на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Не са налице основанията за достъп до касационно обжалване.

Соченото директно основание за касационен контрол, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не е надлежно обосновано от касатора, а са преповторени заявените в касационната жалба оплаквания за необоснованост, допуснати процесуални нарушения и нарушение на материалния закон – касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да бъдат съобразявани единствено след преценка за допустимост на касационния контрол. Настоящата инстанция не е служебно задължена да извежда наличието на основания, водещи до очевидна неправилност на въззивния акт – прилагане на правило, което не представлява част от обективния правов ред на Република България, прилагане на законово правило в неговия обратен смисъл, драстично нарушение на правни принципи или на правилата на логиката. За пълнота следва да се посочи, че не е налице поддържаното оплакване за приложение на несъществуваща правна норма – чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК, тъй като техническата грешка при цифровото изписване на нормата е преодоляна от въззивния състав с надлежното текстово възпроизвеждане на същата в решението.

Зададеният въпрос е хипотетичен. Той е свързан с процедирането на въззивния съд по повод служебното събиране на доказателства. Съгласно т. 3 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. За да процедира по указания начин, въззивният съд следва да е сезиран с въззивната жалба, респ. отговора на въззивната жалба с оплаквания за допуснати процесуални нарушения, или за необоснованост на първоинстанционното решение. Преценката дали за установяването на определен факт са нужни специални знания е предоставена в дискреция на въззивния съд – в този смисъл и решение № 104/10.12.2020 г. по т.д. № 2372/2019 г. на ВКС, I т.о.

В конкретния случай нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба се поддържат оплаквания за допуснати процесуални нарушения, или за необоснованост на първоинстанционното решение във връзка с установената фактическа обстановка по делото. Установената по делото фактология се извежда изцяло на база представените по същото писмени доказателства, като не се изискват специални знания за преценка нищожността на съответните клаузи, която преценка е по приложението на закона и съответно е изцяло в компетентността на съда, а не на вещото лице – арг. чл. 5, вр. чл. 195 ГПК. Тези аргументи мотивират настоящия състав да счете за недоказани както общият, така и допълнителнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът твърди и отклонение на въззивното решение от казуална практика на ВКС, както и от разясненията, дадени с решение по дело С-42/15 г. на СЕС, без да формулира конкретен въпрос, в противоречие с който счита, че същото е постановено. Според разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. В процесната хипотеза невъзможността за достъп до факултативен касационен контрол произтича от обстоятелството, че касационната инстанция няма правомощие да извежда съществения за изхода на делото правен проблем, въведен в спора и разрешен от съда, от твърденията на страната и нейните доводи, или от несъгласието й с изводите на въззивния съд.

Изложеното налага извод за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС