Определение № 60568 от 12.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2224/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Г. Б. Д. и С. Б. Д. чрез процесуален представител адв. Ц. П. И. срещу решение № 1203 от 12.06.2020 г. по в. гр. дело № 3894/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което е потвърдено изцяло решение № 2293 от 29.03.2019 г. по гр. д. № 533/2017 г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 7 състав и ищците са осъдени да заплатят на „Групама Животозастраховане“ ЕАД, [населено място] сумата 150 лева - юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от Г. Б. Д. и С. Б. Д. срещу „Групама Животозастраховане“ ЕАД искове с правно основание чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 199а КЗ /отм./ за осъждане на „Групама Животозастраховане“ ЕАД да заплати на конституирания съищец „Банка ДСК“ АД, [населено място] сума в размер 26 908,67 лв., представляваща застрахователно обезщетение по сключения между „Банка ДСК“ АД и „Групама Животозастраховане“ ЕАД групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, във връзка с договор за кредит за текущо потребление от 19.07.2013 г. и настъпило застрахователно събитие, изразяващо се в настъпила на 01.08.2016 г. смърт на кредитополучателя Б. Б. Д. и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищците са осъдени да заплатят на ответника сума в размер на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Касаторите излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд неправилно е определил правна квалификация на предявените искове по чл. 242 КЗ /отм./, вместо приетото от първоинстанционния съд правно основание чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 199а КЗ /отм./, с което е предопределил изхода на спора. Релевират, че като ищци никога не са навеждали твърдение за плащане на задължението на наследодателя, а са поддържали противоположното – че не са заплатили същото, че нямат право на собствен иск към застрахователя, в резултат на което се обуславя правният им интерес да предявят иск по чл. 134 ЗЗД. Считат, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове и е постановил недопустим съдебен акт.

Касаторите поддържат становище за неправилност на извода на въззивния състав, че не са кредитори на имуществено вземане по отношение на банката и че за тях не може да възникне правото по чл. 134 ЗЗД, и противоречието му с практиката на ВКС, обективирана в решение № 138 от 05.01.2016 г. по т. д. № 1727/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. Правят оплакване, че изводът на съда за погасяване на правото на банката да иска плащане по застрахователния сертификат поради прекратяване на застрахователното покритие е направен без обсъждане на събраните доказателства и в противоречие с тях. Поддържат също, че съдебният състав неправилно в противоречие със заключението на съдебно-графическата експертиза и без да съобрази оспорените писмо с баркод №[ЕИК] и обратна разписка от „Стар пост“ ООД е приел, че поканата за предоставяне на едномесечен срок за внасяне на разсрочена вноска от годишна застрахователна премия и предупреждение, че застрахователният сертификат ще бъде прекратен, е връчена.

В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради очевидната му неправилност, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материално-правни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид противоречивото им решаване от съдилищата:

1. Допустимо ли е съдът да възприема правна квалификация на предявения иск въз основа на нетвърдени от ищците фактически обстоятелства? Конкретно при разглеждане и произнасяне по предявен иск по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 199а КЗ /отм./ обвързан ли е съдът от фактическите твърдения и искания на ищците и основателно ли е, при липса на въведено от ищците твърдение за заплащане на дължимите задължения /по кредита/, въззивният съд да измени правната квалификация и да се произнесе по иск с правно основание чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 242 КЗ /отм./, която хипотеза е различна от фактическите твърдения и искания на ищците?

2. Притежават ли наследниците на застрахованото по групова застраховка условно наречена „Живот“ /а в конкретния случай Сигурност на кредитополучателите/ лице качеството „кредитор“ по смисъла на чл. 134 ЗЗД по отношение на правото да предявят иск от името на банката против застрахователното дружество в защита на правата на банката в случаите, когато последната бездейства, при условие, че наследниците не попадат в хипотезата на чл. 242 КЗ /отм./, тъй като не са заплатили задълженията на наследодателя и не могат да се суброгират в правата на банката спрямо застрахователя? – противоречие с решение № 138 от 05.01.2016 г. по т. д. № 1727/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. При открито производство по чл. 193 ГПК, в рамките на което е приета категорична съдебно-графическа експертиза /СГЕ/, която установява, че оспореният подпис не е положен от адресата на товарителницата, каква е доказателствената сила на оспорения документ и може ли съдът да го приеме за лично и редовно връчен? В този случай, следва ли съдът да се мотивира защо не приема проведеното по реда на чл. 193 ГПК оспорване за успешно и на какво основание приема правните последици, произтичащи от оспорения документ за настъпили? – противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 2364 от 19.02.2013 г. по адм. д. № 6075/2012 г. на ВАС, решение № 6627 от 21.05.2021 г. по адм. д. № 14695/2017 г. на ВАС, определение № 325 от 28.05.2018 г. по т. д. № 2946/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 49 от 12.07.2016 г. по т. д. № 1086/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът „Групама Животозастраховане“ ЕАД /ответник в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Счита за неоснователни оплакванията за възприетата от въззивния съд правна квалификация, като поддържа, че независимо от нея, искът подлежи на отхвърляне, предвид прекратяване на застраховката поради неплащане на застрахователната премия преди настъпване на смъртта на наследодателя на ищците. Подкрепя извода на първоинстанционния съд, че по договора за банков и потребителски кредит банката няма задължение да търси удовлетворение с оглед на предоставените обезпечения в определена поредност – първо от застрахователя по сключена застраховка като обезпечение за отпуснатия кредит и след това от правоприемниците на кредитополучателя. Счита за неправилно твърдението на касаторите, че решението противоречи на практиката на ВКС, тъй като посочената от тях практика касае само допустимостта на иска по чл. 134 ЗЗД, а не неговата основателност. Поддържа, че е доказано възражението за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на вноска от застрахователна премия, като уведомително писмо с рег. №[ЕИК]/20.04.2016 г. е надлежно връчено от куриерската служба. По отношение на заключението от почерковата експертиза изразява становище, че подписът върху товарителницата е поставен в нетипична ситуация, поради което е нормално същият да се различава от типичния подпис на Б. Д. и посочва съдебна практика, според която съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице.

Ответникът поддържа, че формулираните от касаторите въпроси не отговарят на критериите, посочени в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и същите не са обусловили правната воля на съда, тъй като исковете не са отхвърлени по съображения, че съгласно чл. 242 КЗ /отм./ ищците е следвало да заплатят кредита преди тяхното предявяване, а защото застрахователният договор е бил прекратен преди настъпването на смъртта на застрахования поради неплащане на вноска от застрахователната премия. По втория въпрос изразява и становище, че формираната съдебна практика не е грешна и не се нуждае от осъвременяване. Относно третия въпрос ответникът поддържа също, че освен заключението на СГЕ са събрани и други доказателства, от чиято самостоятелна и съвкупна преценка съдът е стигнал до извода, че са изпълнени формалните изисквания за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на застрахователната премия. Ответникът релевира доводи за липса на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивното решение не е очевидно неправилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в предвидения в чл. 283 едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото в нея и в приложеното към нея изложение са релевирани основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е споделил фактическите мотиви на Софийски градски съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях, като по този начин ги е направил свои собствени. Посочил е, че на 19.08.2013 г. е сключен договор за кредит за текущо потребление между „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор и Б. Б. Д. в качеството на кредитополучател, за сума в размер 32 000 лв., който следвало да бъде върнат чрез заплащане на 120 месечни вноски по погасителен план, считано от еднократното му усвояване. На 19.07.2013 г. на кредитополучателя е предоставен Сертификат № 4004000051704 от 19.07.2013 г., с който същият е включен в групата на застрахованите лица по Групов застрахователен договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите на „Банка ДСК“ ЕАД, като застрахователната сума е в пълния размер на кредита - 32 000 лв. Съгласно договора в случай на настъпване на застрахователното събитие - смърт на кредитополучателя, ползващо се лице е застраховащият - „Банка ДСК“ ЕАД, до остатъка по кредита, включващ главница и натрупана лихва, към датата на смъртта. Кредитополучателят Б. Д. се е задължил да плаща ежемесечно застрахователна премия на падежите в размер на сумата от 13,76 лв. и е дал писмено съгласие на „Банка ДСК“ ЕАД плащането да се осъществява автоматично чрез директен дебит от неговата разплащателна сметка, открита от банката.

Въззивният съд е посочил, че в чл. 8 и чл. 9 от Общите условия на „Групама Животозастраховане“ ЕАД по Групова застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите е предвидено, че при неплащане на всяка следваща /след първата/ разсрочена вноска на премията до или на падежа се връчва покана на застрахованото лице и му се дава срок за изпълнение, който не може да е по-малък от един месец, като при неизпълнение в този срок индивидуалното застрахователно покритие по посочения сертификат се прекратява. Според съдебния състав поканата е връчена чрез куриер на посочения от застрахованото лице /кредитополучател/ адрес, като обстоятелството, че подписът на получателя, положен на товарителницата на 08.05.2016 г., не е този, който застрахованото лице е положило в договора за кредит и в сертификата, не обосновава извод за нейното нередовно връчване. Въззивният съд е констатирал, че застрахователното правоотношение е прекратено на 09.06.2016 г., а кредитополучателят Б. Б. Д. е починал на 01.08.2016 г. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице Р. Й. Б., въззивната инстанция е установила, че през периода от 19.04.2016 г. до 12.06.2016 г. по разплащателната сметка на кредитополучателя не е имало достатъчна наличност за автоматичното покриване на задължението за заплащане на месечните премии в размер 13,76 лв., и че към 01.08.2016 г. остатъкът от дълга е възлизал на 26 908,67 лв. / главница в размер 25 895,88 лв. + дължими договорни лихви в размер 996,43 лв. + дължими наказателни лихви за просрочие в размер 16,36 лв./.

Съдебният състав е определил правната квалификация на предявените от ищците като процесуални субституенти /настоящи касатори/ против „Групама Животозастраховане“ ЕАД косвени искове по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 242 КЗ /отм./, а не във връзка с чл. 199а КЗ /отм./, както е посочил първоинстанционният съд. Приел е, че приложение към процесния застрахователен договор намират разпоредбите на отменения Кодекс за застраховането, предвид сключването му преди 01.01.2016 г.

За да направи извод за неоснователност на исковете, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищците не са доказали качеството си на кредитори по отношение на носителя на притезанията – „Банка ДСК“ АД. Въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 242 КЗ /отм./ и е изложила съображения, че отмененият Кодекс за застраховането не позволява на задълженото физическо лице или неговите наследници пряко да предявят иска против застрахователя, поради което предявяването би могло да се осъществи единствено косвено с иск по чл. 134 ЗЗД. Приела е, че за да бъде основателен искът по чл. 134 ЗЗД, ищецът трябва да установи качеството си на кредитор по отношение на носителя на притезанията, бездействие на последния и угрозата да получи удовлетворение като кредитор, което в случая не е направено. Съдебният състав е изложил, че ищците като субекти на материалното правоотношение, възникнало от договора за кредит, по силата на наследственото правоприемство са консумирали правото си да получат кредита, поради което нямат друго имуществено право към ответната банка; дори да се приеме, че застрахователното правоотношение не е прекратено, бездействието на банката не може да попречи на касаторите да получат удовлетворение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, като съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба с уточненията в т. 1 и 2 на посоченото Тълкувателно решение.

Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 2/2011 г. от 29.02.2012 г. по т.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното от него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил диспозитивното начало на гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е разгледал исковете съобразно въведените от ищците твърдения и заявени искания, а именно произнесъл се е по искове за осъждане на ответника „Групама Животозастраховане“ ЕАД да заплати на съищеца „Банка ДСК“ АД сумата 26 908,67 лв., представляваща застрахователно обезщетение по сключен между „Банка ДСК“ АД и „Групама Животозастраховане“ ЕАД групов договор за застраховка „Сигурност“ на кредитополучателите, във връзка с договор за кредит за текущо потребление от 19.07.2013 г. и настъпило застрахователно събитие, изразяващо в настъпила на 01.08.2016 г. смърт на кредитополучателя Б. Б. Д.. Диспозитивът на потвърденото от въззивната инстанция първоинстанционно решение кореспондира с петитума на исковата молба, който произтича от твърденията в обстоятелствената й част, че чрез предявените искове ищците упражняват правото на „Банка ДСК“ АД по сключения с ответника застрахователен договор като кредитори на банката по отношение на правото/задължението на банката да претендира по съдебен ред изплащане на застрахователната сума. Основните мотиви за неоснователност на исковете - недоказване от ищците на качеството кредитори по отношение на носителя на притезанията – „Банка ДСК“ АД, са изложени с оглед твърденията в исковата молба и преценката за наличие на необходимите предпоставки за уважаване на предявените искове. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 199а, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, поради което диспозитивното начало не е нарушено. Посочената от въззивната инстанция правна квалификация по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 242 КЗ /отм./ вместо правилно определената от Софийски градски съд по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 199а, ал. 1 КЗ /отм./ не обуславя извод за недопустимост на въззивното решение. Исковете са предявени от процесуално легитимирани лица, съдът не е бил десезиран, не са налице отрицателни процесуални предпоставки, банката е конституирана като съищец и въззивната жалба е подадена от надлежно легитимирани лица в преклузивния двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Следователно не е осъществена твърдяната от касаторите предпоставка по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от поставените в изложението правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като независимо че е определил правно основание на исковете по чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 242 КЗ /отм./, въззивният съд се е произнесъл по предявените искове съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, а именно на основание чл. 134 ЗЗД във връзка с чл. 199а, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./.

Вторият от формулираните в изложението към касационната жалба правни въпроси е релевантен, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на този въпрос обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото съдебният състав не е отрекъл активната легитимация на ищците като наследници на починалия кредитополучател да проведат иска по чл. 134 ЗЗД и да упражнят правото на банката като страна по сключения с ответника застрахователен договор да претендира от ответника дължимото по договора застрахователно обезщетение. Изложените във въззивното решение основни аргументи за основателността на предявените искове по чл. 134 ЗЗД са ищците да докажат при условията на пълно и главно доказване наличието на необходимите кумулативни предпоставки, а именно: качеството си на кредитори по отношение на носителя на притезанията, т. е. на банката; бездействието на банката да упражни правата си към застрахователя; бездействието да застрашава удовлетворението на ищците като кредитори.

За да направи извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищците не са доказали качеството си на кредитори по отношение на носителя на притезанията „Банка ДСК“ АД по смисъла на чл. 134 ЗЗД; приел е, че ищците като субекти на материалното правоотношение, възникнало от договора за кредит, по силата на наследственото правоприемство са консумирали правото да получат кредита, поради което нямат друго имуществено право към ответната банка; изложил е и съображения, че дори да се приеме, че застрахователното правоотношение не е прекратено, бездействието на банката не може да попречи на касаторите да получат удовлетворение. Преценката, че ищците не са кредитори на банката, е предпоставена от събраните доказателства, които са обсъдени от въззивната инстанция.

По втория правен въпрос не е осъществена и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решение № 138 от 05.01.2016 г. по т. д. № 1727/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. е неотносимо. В него е даден отговор на въпроса за процесуалната легитимация на наследниците на застрахования по групова застраховка „Живот“ кредитополучател да предявят иск против застрахователното дружество в защита на имуществените права на банката като искат осъждането на застрахователното дружество да заплати на ползващото се лице по застрахователния договор – банката, дължимата застрахователна сума, с оглед допустимостта на иска, предявен при условията на чл. 134 ЗЗД, но не е разгледан въпроса за материално-правната легитимация на ищците, която е относима към правилността на решението и зависи от конкретните твърдения и събраните доказателства.

Посоченият от касаторите в т. 3 от изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос е важен, с оглед приетото от въззивния съд прекратяване на застрахователното правоотношение, считано от 09.06.2016г., т. е. преди смъртта на кредитополучателя, поради неплащане на вноска от застрахователната премия и връчването на покана на кредитополучателя, но както и да бъде разрешен този въпрос, същият не би променил изхода на спора, предвид основните мотиви за неоснователност на предявените искове – недоказване от ищците на качеството си на кредитори по отношение на носителя на притезанията „Банка ДСК“ АД по смисъла на чл. 134 ЗЗД.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите трябва да заплатят на ответника сума в размер 200 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по чл. 288 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение