Определение № 1442 от 13.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1944/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Армада Имоти“ ООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът „Авангард Недвижими имоти“ ООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ответника първоинстанционно решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 36, ал. 3, т. 1 вр. чл. 12, ал. 5 ЗМГО, като е признато за установено, че ответникът е действал недобросъвестно при подаване на заявка за регистрация на търговска марка.

Крайния извод за основателност на иска първоинстанционният съд е мотивирал със съображенията, че предпоставките за основателност на иска са преди подаване на заявката за регистрация на марката от ответника ищецът да е започнал фактически да я използва в търговската си дейност, както и знание на ответника за това ползване. Въз основа на събраните гласни доказателства е приел за установено, че от създаването си през 2017 г. ищецът е ползвал като лого съчетанието „АВАНГАРД недвижими имоти“, изписано с черен и червен цвят върху бял фон, поставяйки го на интернет-сайта си, чрез който осъществява посреднически услуги при продажба на недвижими имоти, на рекламни материали, на визитки на служителите, както и върху сградата, ползвана от дружеството. С тези обстоятелства е обосновал извода, че ищецът се легитимира като ползвател на знака, обозначавайки с него предлаганите услуги, свързани с посредничество при покупко- продажба и наем на недвижими имоти. Приел е, че фактът, че този знак съдържа фирмата на ищеца, доколкото това е задължение на дружеството по чл. 7 от ТЗ, е в подкрепа на този извод, а не го опровергава, в какъвто смисъл е заявено възражение от ответника. Позовал се е в тази насока и на практиката на СЕС, според която поставянето на наименование на дружеството върху стоките, с които търгува, или използването на наименованието по начин, който установява връзка между знака и стоките, не представлява използване ограничено само до идентифициране на дружеството или означаване на търговското предприятие, а е такова по „използване на марка“, регистрирана за същите или сходни стоки и услуги, когато се извършва с цел отличаване на тези стоки.

Въз основа на неоспореното заключение на марковата експертиза първоинстанционният съд е установил, че нерегистрираната марка, ползвана от ищеца, и регистрираната от ответника марка са с много висока степен на визуално и фонетично сходство и идентично семантично послание с оглед идентичността на доминиращия и отличителен словен елемент „АВАНГАРД“ и свързаното с него идентично стилизирано изображение на покрив с комин, като и двете марки са заявени за услуги клас 35 и 36 по МКСУ с конкретизиране, че услугите се отнасят до недвижими имоти.

По следващия спорен въпрос относно наличието на недобросъвестност на ответника първоинстанционният съд, позовавайки се на установената практика на ВКС и СЕС, е посочил, че недобросъвестност е налице при знание на заявителя, че знакът се ползва от друго лице в търговската му дейност и чрез него това лице е наложило на пазара свои стоки или услуги, въпреки което заявителят е заявил знака за регистрация за лична изгода.

Приел е, че в конкретния случай събраните доказателства установяват, че в периода 2017 г. - 2019 г. лицата С. И. и К. П. са работили при ищеца на длъжност „помощник-брокери“ и са знаели, че ищецът ползва заявения за регистрация знак в търговската си дейност по посредничество за сключване на сделки с недвижими имоти, с който знак е разпознаваем на пазара и е наложил тези свои услуги. С оглед продължаващото ползване на знака от страна на ищеца и след посочения период, както и с оглед обстоятелството, че ответното дружество използва офис в същата сграда, в която е и офисът на ищеца, съдът е приел, че липсва обективно основание за отпадане на знанието след прекратяване на трудовите правоотношения на лицата. Установил е също, че И. и П. са учредили ответното дружество и от създаването му са негови управители, поотделно или едновременно, с цел извършване на същите услуги като ищеца, както и че при прекратяването на трудовите правоотношения с ищеца са изнесли информация от базата данни на дружеството, изтрили част от номерата на клиенти, собственици на имоти, а други номера променили така, че да не може да бъде осъществен контакт с клиенти. От посочените обстоятелства е извел и извода, че разпознаваемостта на заявения знак е единствената причина, мотивирала ответника да заяви регистрацията на знака като марка с цел да извлича за себе си облага.

Въз основа на това първоинстанционният съд е приел от правна страна, че след като ответникът е юридическо лице, знанието на неговите представители се счита за знание и на юридическото лице. С оглед наличието на това знание и установения мотив за заявяване на регистрацията е приел, че е налице недобросъвестност на ответника по чл. 12, ал. 5 вр. чл. 36, ал. 3, т. 1 ЗМГО съобразно разясненото от цитираната съдебна практика съдържание на това понятие. Отхвърлил е възражението на ответника по чл. 11, ал. 1, т. 4 ЗМГО като неотносимо, като е приел, че доколкото недобросъвестността при заявяване се основава на несъответното на честната търговска практика намерение, тя няма отношение към това абсолютно основание за отказ на регистрация. Посочил е също, че защитата по чл. 12, ал. 5 ЗМГО е предоставена на лице, което твърди да е действителен собственик на марката, но без да я заявява за регистрация иска да продължи фактически да я ползва в търговската си дейност без това поведение да е противоправно, тъй като няма защитени от закона по надлежния ред, но има защитими такива, по - ранни материални права, които са застрашени поради осуетяващи ги недобросъвестни действия на ответната страна, докато за действителния притежател на марката, подал заявка за регистрация на марка, идентична или сходна с марка, по-рано регистрирана в нарушение на чл. 12 ЗМГО, е на разположение възможността да оспори и преодолее директно тази регистрация чрез административна процедура по заличаване при наличие на относителните основания на чл. 36, ал. 3 ЗМГО, в която хипотеза се изследва единствено фактът на преждеползване, но не и наличието на недобросъвестност, още по-малко абсолютни основания за отказ.

Въззивният съд е споделил изцяло изложените от първата инстанция мотиви, препращайки към тях по реда на чл. 272 ГПК. Допълнително е изложил съображения, че в хипотезата на чл. 12, ал. 5 ЗМГО „недобросъвестност“ означава знание у заявителя, че преди и към момента на подаване на заявката същата или сходна марка се използва фактически в търговската дейност на друго лице, като регистрацията на подобна марка противоречи на изискванията за почтеност в търговската практика, тъй като води до неоправдано възползване от чужда търговска репутация без съгласието на лицето, което я е създало.

Посочил е, че собствениците на ответното дружество С. И. и К. П. в периода 2017 г. - 2019 г. са работили при ищеца като помощник-брокери, поради което са били запознати с дейността на ищцовото дружеството и използваната от него комбинирана марка „Авангард недвижими имоти“, съответно тяхното знание, като законни представители на ответника, се счита и за знание на дружеството. С оглед това знание и учредявайки дружеството с идентичен предмет на дейност и разположено в същата сграда, където е и канцеларията на ищеца, съдът е приел, че ответникът съзнателно и целенасочено е пристъпил към регистрация на марката, за да извлече облага от популярността й - нелоялна практика в нарушение на неписаните правила на добросъвестния търговски ред, достатъчно за обосноваване на недобросъвестност при заявяването на марката за регистрация.

Въззивният съд е отхвърлил и доводите за недоказаност ищецът да е действителен притежател на марката и за невъзможност същата да бъде регистрирана. Приел е, че „действителен притежател“ е лицето, което реално използва в търговската си дейност незащитен от него за територията на страната знак (марка), извършвайки действия, с които се афишира като притежател на марката, без юридически да е признат за такъв, когато това ползване предхожда датата на заявяване за регистрация на същата или сходна марка от друго лице, с което е обосновал извода, че с оглед установеното използване на процесната марка в дейността на ищеца като агенция за недвижими имоти, при това години преди заявяването от ответника, ищецът се явява такъв действителен притежател. Приел е също, че не е налице пречка за регистрация на ползвания от ищеца знак с оглед установеното от експертизата наличие на отличителни и доминиращи елементи (словния елемент АВАНГАРД и стилизираното изображение на покрив с комин), независимо от наличието и на описателния елемент „недвижими имоти“.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

За обосноваване на очевидната неправилност на въззивното решение са изложени доводите, че изводът на въззивния съд, че подлежи на защита нерегистрирана комбинирана марка, съдържаща описателен елемент, респ. израз, станал обичаен в говоримия език или в установената търговска практика - в разглеждания случай израза „недвижими имоти“ - е в противоречие с императивните норми на чл. 11, ал. 1, т. 3 и т. 4 ЗМГО.

Основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК са въведени по отношение на въпросите:

• дали неподлежаща на регистрация търговска марка би могла да бъде обект на защита чрез иск за установяване на недобросъвестност при регистрация на друга сходна такава, по отношение на която обаче очевидно е било преодоляно въведеното от закона абсолютно основание за отказ от регистрация - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК;

• възможно ли е по реда на предявяване на установителен иск да бъде защитена нерегистрирана търговска марка, без да е предявена опозиция в срока по чл. 52, ал. 1 ЗМГО - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК;

• относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорни въпроси, както и да изложи мотиви по всички събрани доказателства и да се произнесе по доводите на страните при произнасяне по същество на спора, без да е направен анализ на доказателствата и доводите на въззивника - т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК;

• относно тълкуването и възприемането на понятието „недобросъвестно“ при регистрация на търговска марка - т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, и

• относно преценката за недобросъвестност на заявителя на търговската марка от гледна точка на използването ѝ - т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не са налице условия за допускане на касационното обжалване.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Доводите на жалбоподателя за противоречие с императивни норми представляват единствено оплакване за неправилност като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, без да обосновават съобразно горепосочените критерии очевидност на твърдяната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Поставените във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпроси не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Първият въпрос предпоставя, че ползваният от предявилия иск по чл. 12, ал. 5 ЗМГО ищец знак не подлежи на регистрация и поради това не съответства на изложените от въззивния съд съображения, че предвид доказаната отличителност на знака не е налице пречка за регистрацията му. Вторият въпрос не е обсъждан от въззивния съд.

По третия въпрос, свързан с основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, значимостта за конкретния спор се обосновава с довода, че „следва да се изрази съмнение по отношение на успешно проведеното от ищеца пълно и главно доказване“ с подробни аргументи по доказателствата, преповтарящи изложените във въззивната жалба. Посочва се също, че въззивният съд не се е произнесъл по: 1) наличието на абсолютни основания за отказ да се регистрира ползваната от ищеца марка, и 2) въпроса за значението на липсата на подадена в срок опозиция.

С така изложената аргументация въпросът частично не удовлетворява общото изискване за допускане на касационно обжалване. В първата част изложеното не посочва конкретни доказателства, факти и доводи на страните, останали необсъдени от въззивния съд, а се свежда до оспорване на правилността на фактическите му изводи, и то с дословно възпроизвеждане на съдържащите се в самата въззивна жалба оплаквания в тази насока. Проверката на тези изводи обаче е въпрос по правилността на решението - касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Във втората част твърдението за липса на произнасяне по довода за наличие на абсолютни основания за отказ на регистрация е фактически невярно с оглед изложените от въззивния съд съображения за доказана отличителност на ползвания от ищеца знак, оттук и за липсата на пречки за регистрацията му. По отношение на третата част - обоснована с липсата на произнасяне по въпроса за значението на липсата на опозиция - въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване, доколкото в тази насока въззивното решение съответства на установената последователна практика на ВКС, според която въззивният съд има задължението да обсъди и да изложи самостоятелни мотиви по доказателствата, фактите и доводите на страните, но само когато последните са допустими и относими към предмета на въззивното производство, определен съгласно чл. 269 ГПК. В настоящия случай въззивната жалба не съдържа доводи за значението на липсата на подадена в срок опозиция, поради което този въпрос не се включва в предмета на въззивното производство съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото въззивното решение не противоречи на посочените от жалбоподателя решения на СЕС по дело С-320/12 и съединени дела Т-3/18 и Т-4/18. Съгласно практиката на СЕС, изразена в тези решения, както и в цитираните там други решения, при преценката за наличие на недобросъвестност следва да се вземат предвид всички относими към конкретния случай обстоятелства, съществували към момента на подаване на заявката за регистрация, вкл. използването на марката, като знанието на заявителя за използване на марката от трето лице само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за недобросъвестност. В разглеждания случай въззивният съд е основал извода си за недобросъвестност на жалбоподателя не само върху знанието на последния за използването на марката от страна на ищеца, но и върху останалите приети за установени обстоятелства, вкл. съвпадащия предмет на дейност на двете дружества, съвпадащото място на осъществяване на дейността, съществувалите в предходен период трудови правоотношения, въз основа на чиято съвкупна преценка е заключил, че регистрацията на марката е извършена не само със знание за предхождащото ѝ използване от страна на ищеца, но и с намерение за извличане на имуществена облага от популярността ѝ и за ограничаване на ползването ѝ от страна на трети лица, вкл. ищеца. Следователно решаващият извод на съда не е основан единствено върху знанието на жалбоподателя, но и върху останалите относими към конкретния случай обстоятелства, поради което не е налице твърдяното противоречие с актове на СЕС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

С тези мотиви съдът